Закон на Вебер и граница на възприятие

Представи си, че имаш ръката си тук

и имаш големи здрави мускули,

и държиш тежест

в ръката си.

Да кажем, че държиш
двупаундова тежест.

Това е двупаундова тежест.

Да кажем, че я държиш
в ръката си

и искаш да я вдигнеш.

Докато вдигаш тази
двупаундова тежест,

забелязваш, че има съпротивление

и определено можеш да забележиш,

че има тежест в ръката ти.

Да кажем, че вземем тази тежест

и ти не знаеше,

да кажем, че грабнех тежестта от ръката ти

и я замених с друга тежест,

която беше 2,05 паунда.

Имам тази 2,05-паундова тежест

и тя е с точно същата форма,

просто е с 0,05 паунда по-тежка.

Да кажем, че заменя тази

с 2,05-паундова тежест.

Да кажем, че искам от теб да вдигнеш

тази нова 2,05-паундова тежест

и може да я вдигнеш,

и може да забележиш,
че е различна,

но повечето хора като цяло

няма да забележат
никаква разлика.

Те биха помислили, че това е точно същата
двупаундова тежест.

Опитвам се да кажа,

че това увеличение в теглото с 0,05 паунда

за повечето хора,
вероятно,

няма да е забележимо.

Да кажем, че вместо да ти давам
2,05-паундова тежест

ти дам тежест,

която е 2,2 паунда

и да кажем, че затворя очите ти

и взема тази двупаундова тежест от ръката ти,

и я заменя с тази нова
2,2-паундова тежест,

и после искам да повдигнеш
новата тежест.

Повечето хора вероятно биха забелязали
новото увеличение,

това ново тегло.

Опитвам се да кажа,

че добавяне на 0,5 паунда вероятно
няма да бъде забелязано,

докато добавяне на 0,2 паунда
би било забелязано.

Границата, при която можеш
да забележиш

увеличение или промяна в теглото

или каквато и да е сетивност,

тази граница, при която преминаваш
от незабелязване

на миниатюрна промяна
към забелязване

на миниатюрна промяна

е позната като едва

забележима разлика.

Можем да съкратим това на JNT.

В този случай едва забележимата разлика,

да кажем, просто за целта на аргумента,

е 0,2 паунда.

0,2 паунда.

Добре.

Да си представим,
че вместо да започнем

с двупаундова тежест,

започнем с петпаундова тежест.

Петпаундова тежест.

Петпаундовата тежест
е много по-тежка

от двупаундовата тежест.

В този случай,

ако заменя петпаундовата тежест

с 5,2-паундова тежест,

понеже е много по-тежка

и използваш много повече
мускулни нишки,

за да вдигнеш петпаундовата тежест,

може да не забележиш увеличението
с 0,2 паунда.

Докато ако заменя петпаундовата тежест

с 5,5-паундова тежест,

5,5-паундова тежест,

и поискам да я вдигнеш,

може да забележиш увеличението
от половин паунд,

но може да не забележиш увеличението
от 0,2 паунда.

Това, което става тук, е,

че тъй като използваш
много мускулни нишки,

използваш повече сетивни неврони,

те не са толкова чувствителни
към малки увеличения.

Те не са толкова чувствителни
към увеличение от 0,2 паунда.

Трябва ти по-голяма
едва забележима разлика,

за да може умствено да си наясно

с промяната в теглото.

По същество, когато държиш
пет паунда,

да кажем, за целта на аргумента,

едва забележимата разлика
е малко по-висока,

отколкото когато държиш два паунда.

Просто подхвърлям тези числа

и ако направиш това експериментално,

реалните числа може
да са различни,

но концепцията като цяло
ще остане същата.

В категорията на петпаундовата тежест

едва забележимата разлика
е 0,5 паунда.

От това можем да намерим уравнение.

Нека дефинираме
някои променливи.

I, или интензитетът на стимула,

е равен на два паунда в този случай

и пет паунда в този случай.

Делта I

ще е едва забележимата разлика.

Ще е 5,5 паунда минус 5 паунда

е равно на половин паунд.

За примера с петте паунда

I ще е пет,
а делта I ще е 0,5.

А после, при примера с двата паунда

I ще е две, а делта I ще е 0,2.

По същество, преди имало човек

на име Уебър.

През 1834 Уебър забелязал,
че съотношението

на инкременталната граница,

съотношението на инкременталната граница,

което е това тук,

към фоновия интензитет,

което е това тук –

това е фоновият интензитет –

е константа.

Ако взема 0,2 делено на 2,

и ако взема 0,5 делено на 5,

съотношението е напълно равно

и е равно на 0,1,

а това съотношение ще е повече или по-малко сравнително постоянно

за куп различни тежести.

Това е законът на Уебър.

През 1834 Уебър осъзнал
тази зависимост.

Можем да запишем това
като уравнение.

Делта I върху I
е равно на К.

К е константа за всеки отделен човек.

Това е тази определена граница

и съотношението,

фоновият интензитет към инкременталната граница,

е сравнително постоянно,

а тази константа е тази К стойност.

Тази част от уравнението тук

е позната като дроб на Уебър.

Това работи за сензорни тактилни стимули като вдигане на тегло,

но също работи
за слухови стимули.

Представи си, че си в тиха стая.

Ако си в тиха стая с някой друг,

може да шепнеш.

Може да говориш много, много тихо

и човекът може да те чуе.

Но ако си на рок концерт

трябва да крещиш с пълна сила,

за да може някой близо до теб
да те чуе.

Това е понеже фоновият интензитет

в тиха стая
и този на концерт

са различни,

така че делта I,

което е когато шепнеш

или когато крещиш,

е различна според фоновия интензитет.

Това ни казва
законът на Уебър.

Ако вземем това уравнение тук,

нека си дам малко пространство.

Ако вземем това уравнение,
закона на Уебър,

и го пренаредим,

имаме делта I е равно
на фоновия интензитет

по тази константа,

ако го пренаредим,

можем да видим, че законът на Уебър
прогнозира

линейна връзка между
инкременталната граница,

която е тази стойност тук,

и фоновия интензитет.

С други думи, докато фоновият интензитет
се увеличава,

инкременталната граница
се увеличава.

Ако начертаем малка графика,

ако начертаем графика,
където на оста х

е фоновият интензитет,

а на оста у

е инкременталната граница,

ще видим тази линейна зависимост.

Като използваме примера с концерта тук,

много, много голям фонов интензитет

ще доведе до

делта I,

тоест това ще е...

Да кажем, че делта I
в този случай

е колко високо говориш.

Делта I ще трябва да е
много по-голяма,

отколкото ако беше
в тиха стая.

Този закон по принцип ще е валиден

за почти всеки вид стимул.

Това е добро правило.

Не е точно задължително,

но това е начинът, по който работят

повечето ти различни сетива,

като ако има по-голям
фонов интензитет,

имаш нужда от по-голяма граница,

за да възприемеш усещането.

В реалния живот понякога хората

добавят различна стойност.

Имаш делта I върху I
е равно на К.

Това е нормалният закон на Уебър.

Някои хора дори ще добавят
друга константа тук,

за да вземат предвид

основното ниво активност,

което трябва да бъде преминато
в ситуации от реалния живот.

Това уравнение може да бъде
модифицирано,

за да представи по-точно какво се случва

в реалния живот.