Запознайте се със създателя на електронната таблица

Дан Бриклин промени света завинаги като създаде в сътрудничество ВизиКалк - първата електронна таблица и предшественик на програми, които може би използвате всеки ден, като Microsoft Excel и Google Sheets. Присъединете се към софтуерния инженер и легенда в програмирането, докато той изследва заплетената мрежа от първи работи, мечти и проблеми с домашните, които са довели до преобразяващото му откритие.

Колко от вас са използвали
електронна таблица

като Microsoft Excel?

Много добре.

А колко от вас са ръководили бизнес
с таблица, направена на ръка,

както баща ми своя малък
печатарски бизнес във Филаделфия?

Много по-малко.

Е, хората са работили така
стотици години.

В началото на 1978
започнах да работя по една идея,

която накрая се превърна във ВизиКалк.

И през следващата година беше

инсталирана на нещо ново,
наречено персонален компютър Apple II.

Стана ясно, че нещата наистина са се
променили, когато шест години по-късно

Wall Street Journal пусна уводна статия,

която допускаше, че знаете какво е
ВизиКалк и може би дори го използвате.

През 1990 Стив Джобс

каза, че "електронните таблици
тласкат индустрията напред".

"ВизиКалк допринесе за успеха на Apple
повече от което и да е друго събитие."

В по-лично изказване

Стив каза: "Ако ВизиКалк беше
написан за друг компютър,

сега щяхте да интервюирате
някой друг."

Благодарение на ВизиКалк персоналните
компютри заеха място на бизнес бюрата.

Как се появи той?

Какво представляваше? През какво минах,
за да го направя какъвто е?

Научих се да програмирам
през 1966, когато бях на 15 -

само два месеца, след като
е направена тази снимка.

Малко гимназисти имаха достъп
до компютри в онези дни.

Но с късмет
и ужасно много упоритост

успявах да се добера
до компютър в града.

След като спах в калта на Уудсток,
отидох в колеж в MIT,

където, за да печеля,
работех по проекта Multics.

Multics беше новаторска интерактивна
система, позволяваща едновременен достъп.

Чували ли сте за операционните
системи Linux и Unix?

Те произлязоха от Multics.

Аз работех по Multics версиите

на известните като интерпретирани
езици за програмиране,

които се използват от хора
извън компютърната сфера,

за да направят изчисленията си,
докато седят пред компютъра.

След като завърших MIT,

започнах да работя за
Digital Equipment Corporation.

В DEC работех по софтуер

за новата област
компютърно набиране на текст.

Помагах на вестниците да заменят
пишещите машини на репортерите си

с компютърни терминали.

Пишех софтуер

и после отивах да работя
на места като Kansas City Star,

където обучавах потребители
и получавах отзиви.

Това беше опит в реалния свят,

съвсем различен от това,
което виждах в лабораторията на MIT.

После бях ръководител
на проектa за софтуер

на първата програма за текстообработка
на DEC - друга нова област.

Също както при набирането, важното беше
да се създаде потребителски интерфейс,

който е естествен и ефективен
за хората извън компютърната сфера.

След DEC отидох да работя
за малка компания, която произвеждаше

електронни касови апарати с микропроцесори
за заведенията за бързо хранене.

Но винаги бях искал да основа компания
заедно с приятеля ми Боб Франкстън,

когото срещнах в проекта Multics в MIT.

Затова реших да се върна в училище, за да
науча възможно най-много за бизнеса.

През есента на 1977
влязох в програмата

Магистър по бизнес администрация
на Harvard Business School.

Бях един от малкото студенти,

които имаха подготовка
в програмирането.

Ето една моя снимка от годишника,
седя на първия ред.

(Смях)

В Харвард учехме по метода
на конкретните ситуации.

Разглеждахме около три случая на ден.

Случаите се състоят от дузини страници,
описващи конкретни бизнес ситуации.

Често имат и приложения,
а в тях често има думи и цифри,

изложени по начини, които
имат смисъл в конкретната ситуация.

Обикновено всички са доста различни.

Ето домашното ми.

Отново цифри, думи,
подредени по смислени начини.

Много изчисления -
наистина се сближихме с калкулаторите си.

Ето го калкулатора ми.

За Хелоуин се маскирах
като калкулатор.

(Смях)

В началото на всеки урок
професорът извикваше някого

да представи случая.

Той обясняваше какво се случва

и после диктуваше информация,
която професорът разнасяше

по многото моторизирани черни дъски
пред класа

и после дискутирахме.

Едно от най-обезсърчаващите неща беше
да си написал цялото си домашно,

да дойдеш на следващия ден и
да разбереш, че си допуснал грешка

и останалите изчисления,
които си направил, са грешни.

Не можеш и да участваш.

А ни оценяваха по участието в час.

Докато седях там с още 87 души от класа,
започнах много да мечтая.

Повечето програмисти тогава
работеха с мейнфрейм компютри,

създавайки неща като инвентарни системи,
системи за заплати и плащане на сметки.

Но аз бях работил върху
интерактивната текстообработка

и личните изчисления,
когато се налагат.

Вместо да мисля за хартиени
разпечатки и перфокарти,

си представях вълшебна черна дъска,

на която щом изтрием едно число
и напишем ново,

всички останали числа
автоматично се променят

подобно на текстообработка с числа.

Представях си, че калкулаторът ми
има хардуер за мишка на дъното

и изправен дисплей
като на боен самолет.

И мога да въведа няколко числа,
да ги оградя и да натисна бутона за сума.

И дори по средата на договарянето
да съм в състояние да получа отговора.

Просто трябваше да превърна
мечтата си в реалност.

Баща ми ме научи да правя прототипи.

Показа ми моделите,

които прави, за да реши какво да е
разпределението върху страницата

на нещата за брошурите,
които печата.

Той използваше прототипите, за да
получи отзиви от клиентите

и одобрение преди да изпрати
работата на пресите.

Изработването на проста, работеща версия
на това, което се опитваш да създадеш,

те кара да откриеш ключови проблеми.

И ти позволява да намериш решения
на тези проблеми много по-евтино.

Затова реших да направя прототип.

Отидох до един видео терминал, свързан
със системата на Харвард

и се хванах на работа.

Един от първите проблеми,
с които се сблъсках беше

как да представя стойностите
във формулите.

Ще ви покажа какво имам предвид.

Мислех как ще посочите някъде,

ще наберете няколко думи,
после още няколко на друго място,

ще въведете няколко числа и още няколко,
ще посочите къде искате отговора.

После посочвате първото място,
натискате минус, посочвате второто

и получавате резултата.

Проблемът беше какво
да включа във формулата.

Трябваше да е нещо, което
компютърът познава.

И щом погледнете формулата,

трябваше да знаете за кои места
на екрана се отнася тя.

Първото, за което се сетих,
беше начина на програмиста.

Първият път, когато посочвате някъде,

компютърът ще поиска
да въведете уникално име.

Много бързо стана съвсем ясно, че
това би било твърде досадно.

Компютърът трябваше автоматично
да измисли името и да го въведе.

Затова си помислих, защо да не превърна
в име поредността, в която ги създавате?

Опитах - Стойност 1, Стойност 2.

Много бързо разбрах, че ако
стойностите са повече от няколко,

никога няма да запомните
къде на екрана са нещата.

После си казах, защо вместо да ви
позволявам да слагате стойности навсякъде

не ви огранича в една мрежа?

Тогава, щом посочите клетка,

компютърът би могъл да запише
реда и колоната като име.

И ако я направя като карта и сложа ABC
отгоре и цифри отстрани,

щом видите B7 във формула,

ще знаете точно къде на екрана се намира.

А ако трябва сами да въведете формулата,
ще знаете какво да направите.

Ограничаването в мрежа
ми помогна да разреша проблема.

То отвори и нови възможности като
удобството да имаме области от клетки.

Ограничението не беше прекалено -

все още можехте да въвеждате всякакви
стойности и формули във всяка клетка.

Така правим и до днес -
почти 40 години по-късно.

Аз и приятелят ми Боб решихме, че
заедно ще създадем този продукт.

Повече работих докато измисля точно как
се очаква да работи програмата.

Написах референтна карта,
която да служи като документация.

Тя ми помогна да се уверя, че
потребителския интерфейс, който дефинирах

може да бъде обяснен кратко
и ясно на обикновените хора.

Боб работеше на тавана на наетия си
апартамент в Арлингтън, Масачузетс.

Ето как изглежда таванът.

Боб купи време в MIT Multics System,

за да пише код на терминал като този.

После сваляше пробните версии
на един Apple II, взет назаем

по телефонна линия,
използвайки модем

и след това тестваше.

За един от тестовете се подготвих
със случая Pepsi Challenge.

Още не можехме да печатаме,
затова трябваше да препиша всичко.

Не можехме и да запомняме и
всеки път щом системата се сриваше,

аз трябваше отново и отново
да въвеждам всички формули.

На следващия ден вдигнах ръка в клас,
извикаха ме и представих случая.

Направих прогнози за пет години,
разиграх всякакви различни сценарии.

Справих се отлично със случая.
ВизиКалк вече беше полезен.

Професорът попита: "Как го направи?"

Е, аз не исках да му казвам
за нашата тайна програма.

(Смях)

Затова казах: "Взех това, добавих онова

и умножих по това и извадих онова."

Той каза: "А защо не използва коефициент?"

Аз отговорих: "Ха! С коефициент
нямаше да е толкова точно!"

Това, което не казах беше,
че още нямахме деление.

(Смях)

В края на краищата, обаче, завършихме
ВизиКалк в достатъчна степен,

за да го покажем на публиката.

Баща ми отпечата пробна
референтна карта,

която да използваме
като реклама.

През юни 1979 издателят ни
представи ВизиКалк пред света,

на малък щанд на гигантската Национална
компютърна конференция в Ню Йорк.

New York Times помести шеговита
статия за конференцията.

"Машините представят подобия
на религиозни обреди.

Докато вярващите се събират,

художниците в залата за записване
на Колизеума довършват пантеона,

изписвайки внимателно ВИЗИКАЛК
с гигантски черни букви на жълт фон.

Да живее ВИЗИКАЛК!"

(Въздишка) New York Times:
"Да живее ВИЗИКАЛК!"

(Смях)

Това беше последното споменаване
на електронната таблица

в популярната бизнес преса
за около две години.

Повечето хора още не бяха
разбрали за нея.

Но някои бяха.

През октомври 1979
инсталирахме ВизиКалк.

Дойде в опаковка,
която изглеждаше така.

А ето така изглеждаше
в действие на Apple II.

Останалото, както казват, е история.

Има ужасно много за
разказване в тази история,

но ще трябва да почака
някой друг път.

Харвард, обаче,
помни едно нещо.

Ето я онази класна стая.

Сложили са паметна плоча, за да
напомня какво се е случило тук.

(Аплодисменти)

Но тя служи и за напомняне,

че вие също трябва да използвате
уникалните си подготовка, умения и нужди

и да направите прототипи, за да
откриете и преодолеете ключовите проблеми

и по този начин да промените света.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)