Ваел Гоним: Египетската революция отвътре

Ваел Гоним е мениджъра от Google, който помогна за старта на демократичната революция в Египет ... със страница във Facebook, посветена на жертва на насилието на режима. В изказването си на TEDxCairo, той разказва историята на последните два месеца, когато обикновените египтяни показаха, че "властта на хората е по-силна от хората на властта."

Това е революция версия 2.0.

Никой не е герой. Никой не беше герой.

Защото всеки е герой.

Всеки направи нещо.

Всички ние използваме Уикипедия.

Ако се замислите за концепцията зад Уикипедия,

където всички си сътрудничат в (създаването на) съдържанието.

И в крайна сметка

е изградена най-голямата енциклопедия в света.

Просто от една идея, която звучеше налудничаво,

сме получили най-голямата енциклопедия в света.

И в египетската революция,

революцията 2.0,

всеки допринесе с нещо --

малко или много, хората допринесоха с нещо --

за да ни представят

една от най-вдъхновяващите истории

в историята на човечеството,

когато става въпрос за революции.

Всъщност, беше наистина вдъхновяващо

да се видят всички тези египтяни напълно променени.

Ако се вгледате в сцената,

Египет, през последните 30 години, беше в упадък --

вървеше надолу.

Всичко вървеше на зле.

Нищо не беше наред.

Ние бяхме начело, само когато ставаше въпрос за бедност,

корупция,

липса на свобода на словото,

липса на политическа активност.

Това бяха постиженията

на нашия велик режим.

Въпреки това, нищо не се случваше.

И това не беше така, понеже хората бяха щастливи,

или хората не бяха недоволни.

Всъщност, хората бяха изключително разочаровани.

Но причината, поради която всеки мълчеше,

бе това, което наричам психологическата бариера от страха.

Всеки беше уплашен.

Не всеки. Имаше всъщност няколко смели египтяни,

на които трябва да благодаря за това, че бяха толкова смели --

ходеха на протести с няколко стотин души,

биваха бити и арестувани.

Но всъщност повечето бяха уплашени.

Никой не искаше

да си създава неприятности.

Диктатор не може да живее без сила.

Те искат да накарат хората да живеят в страх.

И тази психологическа граница от страха

работеше в продължение на много години,

и ето че дойде Интернет,

технологиите, BlackBerry, SMS.

Те помагат на всички нас да се свързваме.

Платформи като YouTube, Twitter, Facebook

ни помогнаха много,

понеже ни дадоха усещането, че: "Уау, аз не съм сам/а.

Има много хора, които са разочаровани."

Има много хора, които са разочаровани.

Има много хора, които всъщност споделят една и съща мечта.

Има много хора, които ги е грижа за тяхната свобода.

Вероятно имат най-добрия живот на света.

Те живеят щастливо. Живеят в техните къщи.

Те са щастливи, нямат проблеми.

Но все пак те чувстват болката на египтяните.

Много от нас, не сме много щастливи,

когато гледаме видео с египетски мъж,

който яде от боклука,

докато други крадат

милиарди египетски паунди

от богатството на страната.

Интернет изигра огромна роля,

помагайки на тези хора да изкажат открито мнението си,

да работят съвместно, да започнат да мислят заедно.

Това беше образователна кампания.

Халид Саид беше убит

през юни 2010 година.

Все още помня снимката.

Все още помня всеки детайл от тази снимка.

Снимката беше ужасна.

Той бил измъчван,

жестоко измъчван до смърт.

Но какъв беше отговорът на режима?

Той се задавил на купчина хашиш.

Това бе техният отговор:

"Той е престъпник.

Той е човек, избягал от всички тези лоши неща."

Но хората не бяха съгласни с това.

Хората не вярваха на това.

Благодарение на интернет, истината надделя

и всички знаеха истината.

И всички започнаха да си мислят, че "този човек можеше да бъде брат ми."

Той беше човек от средната класа.

Неговата снимка беше запомнена от всички нас.

Една страница беше създадена.

Анонимен администратор

приканваше хората да се присъединят към страницата,

и нямаше никакъв план.

"Какво ще правим?" "Не знам."

След няколко дни, десетки хиляди души там --

ядосани египтяни,

които искаха от министерството на вътрешните работи,

"Достатъчно.

Нека тези, които убиха този човек

просто да бъдат предадени на съд."

Но, разбира се, те не слушаха.

Това беше една невероятна история --

как всеки започна да чувства отговорност.

Всеки беше собственик на тази страница.

Хората започнаха да допринасят идеи.

Всъщност, една от най-нелепите идеи

беше, ей, нека да направим мълчалив протест.

Нека да накараме хората да излязат на улицата,

да се обърнат към морето, с гръб към улицата,

облечени в черно, стоящи на крака мълчаливо за един час,

правещи нищо и след това просто да напуснат,

да се върнат обратно вкъщи.

За някои хора, това беше като: "Уау, мълчалив протест.

И следващия път ще е вибрация."

Хората се подиграваха на идеята.

Но всъщност, когато хората излязоха на улиците --

първия път бяха хиляди хора

в Александрия --

имах чувството, че -- това беше невероятно. Беше страхотно.

Тъй като свърза хората от виртуалния свят,

срещайки ги в реалния свят,

споделящи еднакви мечти,

същото чувство на неудовлетвореност, същия гняв,

същото желание за свобода.

И те правеха това нещо.

Но дали режима научи нещо? Не съвсем.

Всъщност те ги атакуваха.

Те всъщност ги малтретираха,

независимо от факта, колко миролюбиви бяха тези хора --

те дори не протестираха.

И нещата се развиваха

до революцията в Тунис.

Цялата тази страница, отново,

беше поддържана от хората.

Всъщност, работата на анонимния администратор

беше да събира идеи,

да помага на хората да гласуват за тях,

и всъщност да им казва това, което правят.

Хората правеха кадри и снимки;

хората докладваха за нарушения на правата на човека в Египет;

хората предлагаха идеи,

те всъщност гласуваха за идеи,

и после изпълняваха идеите; хората създаваха видеоклипове.

Всичко беше направено от хората за хората,

и това е силата на Интернет.

Нямаше лидер.

Лидер беше всеки на тази страница.

Тунизийския експеримент, както Амир каза,

вдъхнови всички нас, показа ни, че има изход.

Да, ние можем. Можем да го направим.

Ние имаме същите проблеми,

можем просто да излезем на улицата.

И когато видях улиците на 25-ти,

се върнах и казах,

"Египет преди 25-и,

никога няма да бъде същия Египет, като след 25-ти.

Революцията се случва.

Това не е краят,

това е началото на края."

Аз бях задържан на 27-и през нощта.

Слава богу, че обявих местоположенията и всичко останало.

Но те ме задържаха.

И няма да говоря за моето преживяване, защото не става дума за мен.

Бях задържан за 12 дни,

със завързани очи, с белезници.

И не чувах съвсем нищо. Не знаех нищо.

Не ми беше позволено да говоря с никого.

И излязох на свобода.

На следващия ден бях в Тахрир.

Сериозно, заради промените, които забелязах на този площад,

си мислих, че са минали 12 години.

Никога не бях допускал

да видя тази египтяни,

невероятни египтяни.

Страхът вече не беше страх.

Всъщност беше сила -- беше енергия.

Хората бяха толкова обнадеждени.

Удивително беше как всички бяха толкова упълномощени

и си търсеха правата.

Напълно обратното.

Екстремизмът се превърна в толерантност.

Кой би си представил преди 25-ти,

ако ви бях казал, че стотици хиляди християни ще се молят

и десетки хиляди мюсюлмани ще ги защитават,

и после, че стотици хиляди мюсюлмани ще се молят

и десетки хиляди християни ще ги защитават --

това е невероятно.

Всички стереотипи,

които режимът се опитваше да ни препише,

чрез така наречената пропаганда, или водещите медии,

се оказаха погрешни.

Цялата тази революция ни показа

колко грозен беше този режим

и колко страхотни и невероятни са

египетския мъж, египетската жена,

колко прости и невероятни са тези хора,

когато имат мечта.

Когато видях това,

се върнах и написах във Facebook.

И това беше лично убеждение,

независимо от случващото се,

независимо от детайлите.

Казах, че: "Ние ще спечелим.

Ще спечелим, защото ние не разбираме политиката.

Ще спечелим, защото не играем мръсните им игри.

Ще спечелим, защото нямаме дневен ред.

Ще спечелим, защото сълзите, които идват от очите ни,

всъщност идват от сърцата ни.

Ще спечелим, защото имаме мечти.

Ще спечелим, защото сме готови да отстояваме нашите мечти."

И това всъщност се случи. Ние спечелихме.

И това не бе заради друго,

а защото вярвахме в нашата мечта.

Победата тук не е

относно детайлите за това какво ще се случи в политическата сцена.

Победата е спечелването на достойнството

на всеки един египтянин.

Всъщност, един шофьор на такси ми каза:

"Чуйте, аз дишам свободата.

Чувствам, че имам достойнство,

което бях загубил за толкова много години."

За мен това е победа,

независимо от всички детайли.

Последните ми думи към вас са от твърдение, в което вярвам,

което египтяните доказаха, че е вярно,

че властта на хората

е много по-силна от хората на властта.

Благодаря много.

(Ръкопляскания)