Ейми Мълинс за тичането

В това архивно видео от TED 1998 параолимпийската спринтьорка Ейми Мълинс говори за своята кариера като бегач-рекордьор и за удивителните карбонови протези за крака (тогава прототип), които й помогнали да прекоси финалната линия.

Шерил: С Ейми си мислехме... Здравей, Ейми. Ейми Мълинс: Здравей.

Шерил: С Ейми си мислехме да поговорим малко

и тя да разкаже на всички вас какво я прави отличаващ се атлет.

АМ: За всички от вас които са виждали снимката в малката биография,

може би нещата са станали ясни.

Аз съм с двойна ампутация и съм родена без фибули на двата крака.

Ампутацията ми е направена на едногодишна възраст

и оттогава не съм спряла да тичам като луда навсякъде.

Шерил: Защо не им разкажеш как се озова в Джорджтаун?

Защо не започнем оттам?

АМ: Аз съм последен курс в Джорджтаун, по програма Международни отношения.

Спечелих пълна академична стипендия, след като завърших гимназия.

Те избират три ученика от цялата страна всяка година,

които да учат международни отношения.

И така, спечелих пълния пакет за Джорджтаун

и съм там от четири години. Страшно ми харесва.

Шерил: Когато Ейми се озовала там,

решила, че изпитва някакво любопитство към леката атлетика,

затова решила да се обади на някого и да започне да задава въпроси на тази тема.

Защо ти не разкажеш инсторията?

Да. Ами, по някакъв начин винаги съм се занимавала със спорт.

Играх софтбол пет години като подрастваща.

Бях състезателка-скиорка през цялото време в училище,

а в колежа взе да не ме свърта малко,

защото не се бях занимавала с никакъв спорт около година-две.

И, нали разбирате - никога не съм се състезавала на ниво хора с увреждания.

Винаги съм се състезавала с нормални атлети.

Само това познавах.

Всъщност никога не бях срещала някого с ампутация, преди да навърша 17 години.

Бях чувала - разбирате ли, че правят тези срещи на пистата с всички спринтьори с увреждания,

и си казах - о, не знам за това,

но преди да преценя, нека отида да видя за какво става въпрос.

Затова си купих билет за полет до Бостън през 95-та, на 19-годишна възраст

и определено бях неясният кандидат в това надбягване. Никога не го бях правила преди.

Излязох на чакълена писта седмица-две преди тази среща,

за да видя колко далеч мога да тичам,

и около 50 метра ми бяха достатъчни, задъхах се страхотно.

Имах крака, направени от някаква смесица

от дърво и пластмаса, прикрепени със залепващи ленти -

с големи, дебели, петслойни вълнени чорапи -

не най-удобните, но само такива познавах.

И съм там горе в Бостън, сред хора

носещи крака, направени от всякакви материали - карбон, графит,

разбирате ли, с амортисьори в тях и всякакви неща,

и всички те ме гледат, като че ли -

е, знаем кой няма да спечели това състезание.

Отидох там с очакването...

не знам какво съм очаквала -

но, знаете ли, когато видях един човек без цял крак

да се качва за високия скок, да скача висок скок на един крак

и да постигне шест фута и два инча...

Дан О'Брайън скочи 5 фута и 11 инча през 96-та в Атланта -

ако това ви дава база за сравнение за...

разбирате ли, това са напълно завършени атлети,

без квалификация на думата "атлет".

И така, реших да опитам - с бясно биещо сърце

тичах на първото си надбягване, победих носителя на националния рекорд

с три стотни от секундата

и станах новата носителка на националния рекорд при първия си опит.

Хората казаха:

Знаеш ли, Ейми, ти имаш скорост - имаш естествена скорост -

но нямаш никакви умения или финес на пистата.

Беше много неподредена.

Всички видяхме колко упорито си работила."

И така, реших да се обадя на треньор в Джорджтаун.

Благодаря на бога, че не знаех колко е велик този човек в света на леката атлетика.

Тренирал е петима олимпийци

и офисът му е отрупан от пода до тавана

със сертификати от цяла Америка

на всички атлети, които е тренирал,

и е доста застрашителна фигура.

Обадих му се и казах: "Слушайте, тичах в едно състезание и спечелих, и...

(Смях)

Искам да разбера дали мога, разбирате ли...

Просто имам нужда да разбера дали мога да посещавам някои от вашите тренировки,

да видя какви упражнения правите, и така нататък."

Само това исках - две тренировки.

Мога ли просто да стоя там и да видя какво правите?

А той каза: "Е, първо трябва да се срещнем, преди да решим каквото и да било."

Разбирате ли, той си мисли: "В какво се забърквам?"

И тъй - срещнах се с човека, влязох в офиса му

и видях плакатите и кориците на списания с хора, които е тренирал.

Седнахме, заговорихме се

и се оказа страхотно партньорство,

защото той никога не беше тренирал атлет с увреждане,

поради това нямаше предубеждения

за това на какво съм или не съм способна,

а мен никога не ме бяха тренирали преди,

затова беше като - хайде, да започваме това пътуване.

Той започна да ми отделя четири дни седмично през обедната си почивка

от свободното си време, за да дойда до пистата и да тренирам с него.

Така се запознах с Франк.

Но това беше през есента на 95-та, и тогава, с наближаването на зимата,

той каза: "Знаеш ли, достатъчно си добра.

Можеш да тичаш тук, с женския отбор по лека атлетика."

А аз отвърнах: "Хайде, стига де."

А той каза: "Не, не, наистина. Можеш.

Може да тичаш с нашия женски отбор по лека атлетика."

И така, през пролетта на 1996-та, с цел да вляза в параолимпийския отбор на САЩ,

докато онзи май приближаваше с пълна скорост, се присъединих към женския отбор по лека атлетика.

Никой човек с увреждане никога не беше правил това - да тича на академично ниво.

Така че, не знам - започна да се получава интересна смес.

Шерил: А, защо не им кажеш - по пътя ти към Олимпиадата -

как са се случили някои запомнящи се събития в Джорджтаун?

Защо просто не им разкажеш?

ЕМ: Разбирате ли - досега бях печелила на всички срещи на хора с увреждания -

във всички дисциплини, в които съм се състезавала - а да тренирам в Джорджтаун

и да знам, че ще трябва да свикна

да виждам гърбовете на фланелките на всички тези жени...

разбирате ли, тичам срещу следващата Фло-Джо -

и всички те ме гледат, все едно казват:

Хм... ама какво става тук?

Сложих джорджтаунската си униформа,

и излизайки и знаейки всичко това,

за да стана по-добра - а аз вече съм най-добрата в страната -

трябва да тренираш с хора, поначало по-добри от теб.

Излязох там и стигнах до Биг Ийст,

което беше един вид шампионското състезание на края на сезона

и наистина, наистина напечено.

И това е първото...

Тъкмо бях получила новите спринтьорски крака, които виждате в онази биография

и не осъзнавах по онова време, че

потта, която се отделя в чорапа,

всъщност действа като лубрикант

и се получава нещо като подвижна клапа в ставата.

И на около 85 метра от 100-метровия си спринт, в целия си блясък,

излязох от крака си.

Почти излязох от него пред близо 5000 души.

Бях направо съкрушена, и...

защото бях записана за 200 метра, които стартираха след половин час.

(Смях)

Отидох при треньора и казах: "Моля те, не ме карай да го правя."

Не мога да го направя пред всички тези хора. Краката ми ще паднат.

А ако паднат на 85, няма начин да измина 200 метра.

А той просто си седеше ей така.

И, разбирате ли, остана глух за молбите ми - благодаря на бога -

защото той беше... разбирате ли, човекът е от Бруклин -

едър мъж - и казва: "Ейми, и какво, ако ти падне кракът?

Ще го вдигнеш, ще си сложиш пак проклетото нещо

и ще довършиш проклетото състезание!"

(Аплодисменти)

Така и направих. Така че той някак ме задържа в релси.

Задържа ме на правилния път.

Шерил: После Ейми стига до параолимпиадата през 1996-та

и е много развълнувана. Семейството й пристига за случая - сериозна работа.

Вече тича от... от две години ли си тичала?

ЕМ: Не, от една година.

Шерил: Една година. А защо не им разкажеш какво се е случило

точно преди да отидеш да тичаш на състезанието?

ЕМ: Ами, Атланта.

Параолимпиадата, само за малко пояснение,

е Олимпиадата за хора с физически увреждания -

ампутирани крайници, хора с церебрална парализа и атлети в инвалидни столове -

в противовес на Специалната олимпиада,

занимаваща се с хора с умствени увреждания.

Ето ни там, около седмица след Олимпиадата, долу в Атланта

а аз съм просто смаяна от факта, че

едва преди година излязох на една чакълена писта и не можех да пробягам 50 метра.

И ето ме тук - не съм загубена.

Поставих нови рекорди на националните първенства на САЩ - квалификациите за Олимпиадата - онзи май

и бях сигурна, че ще се прибера у дома със златото.

Бях също и единствената, както ни наричат, двустранно ПК - под коляното.

Бях единствената жена, която щеше да се състезава на скок дължина.

Тъкмо бях минала скока на дължина

и един човек без два крака идва при мен и казва:

"Как го правиш? Нали знаеш - предполага се, че имаме плоско стъпало,

затова не можем да се отделим от трамплина."

Казах: "Ами, просто го направих. Никой не ми е казал това."

Странно е - на три инча съм от световния рекорд

и продължих от тази точка,

затова съм записана за скока дължина - записана? -

не, класирах се за скока дължина и 100 метра.

И съм сигурна в това, знаете ли.

Писаха за мен на първа страница на вестника в родния ми град,

че шест години се боря за това.

Това беше моето време да блесна.

Бяхме на стадиона за загряване - пистата за загряване на състезатели,

която е на няколко квартала разстояние от олимпийския стадион.

Краката, с които бях - които ще извадя сега.

Бях първият човек в света с такива крака -

бях опитно зайче - и, казвам ви,

това беше нещо като туристическа атракция.

Всички правеха снимки: "Ама с какво тича това момиче?"

А аз се оглеждам - къде ми е конкуренцията?

Това е първата ми международна среща.

Опитах се да разбера, от всички възможни хора -

кой, какъв, срещу кого ще тичам тук?

"О, Ейми, по-късно ще ти кажем."

Исках да открия какви са времената.

"Не се безпокой - ти си... нали разбираш, справяш се страхотно."

20 минути преди състезанието ми на олимпийския стадион

изнесоха листове с данни. Отидох да погледна.

Моето най-добро време, което беше световен рекорд, беше 15,77.

После гледам - на следващата писта, втора писта, е 12,8.

Трета писта е 12,5. Четвърта писта е 12,2. Казах: "Какво става?"

Натикаха ни всички в микробуса,

и на всички жени там им липсваше по една ръка.

(Смях)

А аз просто...

Те всички ме гледат, все едно се чудят - коя от тези не е като другата?

А аз седя там и си мисля: "О, боже мой. О, боже мой."

Разбирате ли - никога не съм губила каквото и да е,

независимо дали става дума за стипендията или

когато спечелих пет златни медала на ски. Във всичко съм била първа.

И в Джорджтаун, знаете ли - това беше страхотно.

Губех, но беше най-добрата тренировка, защото това беше Атланта.

Ето ни тук - нещо като каймак на каймака,

и няма съмнение, че ще претърпя ужасна загуба.

И просто си помислих:

"О, боже мой - цялото ми семейство се качи в един бус

и дойдоха от Пенсилвания"

А аз бях единствената жена-спринтьорка от САЩ.

И така, извикаха ни и казаха:

"Дами, имате една минута."

Докато си слагах екипировката и се чувствах просто ужасена,

защото от тълпата се чуваше мърморене,

от онези, достатъчно близо до стартовата линия, за да виждат.

А аз си мисля: "Знам! Виж! Нещо не е наред."

И си мисля, че последната карта, която мога да изиграя тук

е, поне щом няма да победя тези момичета,

поне да им поразмътя малко мозъците, нали разбирате?

(Смях)

Искам да кажа - това определено беше сензацията Роки ІV, аз срещу Германия

и всички останали - Естония и Полша - бяха под пара.

Чу се сигналният изстрел, и помня само

как финиширах последна,

и докато се борех със сълзи от фрустрация и невероятно, невероятно

усещане, че направо съм съкрушена.

Трябваше да помисля защо го направих,

щом бях спечелила всичко - какъв беше смисълът?

Всички тези тренировки, и преобразих живота си.

Станах академичен атлет, разбирате ли. Станах олимпийски атлет.

Това наистина ме накара да се замисля за това как

се получава такова постижение.

Имам предвид - фактът, че едва година и три месеца преди това си поставих целта

да стана олимпийски атлет и да си кажа -

ето, животът ми върви в тази посока,

искам за известно време да вървя нататък

и просто да видя колко далеч мога да стигна.

И фактът, че помолих за помощ - колко хора са скочили на борда?

Колко хора са дали от времето и експертните си познания,

и от търпението си, за да се занимават с мен?

Това беше една колективна слава -

зад мен стояха 50 души,

които се бяха присъединили към това невероятно преживяване, да отидем в Атланта.

Сега прилагам този тип философия

към всичко, което правя - ето така,

да се облегна назад и да осъзная напредъка,

колко далеч си стигнал в този ден по пътя си към целта.

Смятам, че е важно да се съсредоточиш върху една цел,

но също и да признаваш напредъка по пътя нататък

и как си израстнал като личност.

Мисля, че това е постижението. Това е истинското постижение.

Шерил: Защо не им покажеш краката си?

ЕМ: О, разбира се.

Шерил: Покажи ни повече от един чифт крака.

ЕМ: Е, това са ми хубавите крака.

(Смях)

Не, всъщност това са козметичните ми крака,

и са абсолютно прекрасни.

Трябва да се качите да ги видите.

На тях има космени фоликули, и мога да си лакирам ноктите на краката.

И, сериозно - мога да нося токчета.

Просто нямате представа какво значи

да можеш просто да влезеш в магазин за обувки и да си купиш, каквото искаш.

Шерил: И можеш да си избираш височината?

ЕМ: Мога да си избирам височината - точно така.

(Смях)

Патрик Юинг, който е играл за Джорджтаун през 80-те,

се връща всяко лято.

Забавлявах се непрестанно, като му се присмивах в тренировъчната зала,

защото беше дошъл с наранявания на стъпалата.

Казвах: "Сваляй ги! Не се притеснявай, знаеш ли.

Можеш да бъдеш висок осем фута. Просто ги махни."

(Смях)

Така или иначе, той не го смяташе за толкова хумористично, както аз.

Е, добре - това са спринтьорските ми крака, направени от въглероден графит,

както казах, и трябва да се уверя, че съм взела правилната става.

Не, тук вътре имам толкова много крака.

Тези са... всъщност, искате ли да подържите това?

Това е един друг крак, който имам за тенис и софтбол.

Той има вграден амортисьор, затова издава един приятен звук - "шшшт",

когато подскачаш на него. Добре.

А после нахлузвам отгоре това силиконово нещо -

силиконовия калъф, който слагам отгоре, от който, когато се потя,

нали знаете, излизам извън него.

Шерил: Различно висока ли си?

ЕМ: С тези ли?

Шерил: С тези.

ЕМ: Не знам. Не мисля. Не мисля.

Може да съм малко по-висока. Всъщност, мога да ги сложа и двата.

Шерил: Тя всъщност не може да стои на тези крака. Трябва да се движи, така че...

ЕМ: Да, определено трябва да съм в движение

а балансът с тях си е един вид изкуство.

Но без да имам силиконовия чорап, просто ще се опитам да се плъзна в него.

И така, тичам с тях и съм шокирала половината свят с тях.

(Аплодисменти)

Те са предназначени да симулират истинската стойка на спринтьор, когато тича.

Ако някога сте гледали спринтьор,

единственото, което докосва пистата, е предната част на стъпалото,

затова, когато стоя с тези крака,

подколенните ми сухожилия и седалищните ми мускули са стегнати,

както би било, ако имах стъпала и стоях на пръсти.

(Публика: Кой ги е направил?)

ЕМ: ЕДна фирма в Сан Диего, наречена "Флекс-Фут".

Аз бях опитно свинче, каквото се надявам да продължа да бъда

за всяка нова форма на крайници-протези, която излезе.

Но всъщност тези, както казах, все пак са истинския прототип.

Трябват ми нови, защото на последната среща, на която бях

е като голям... Кръгът се затвори напълно.

Модератор: Ейми и дизайнерът им ще бъдат на TED Med 2

и ще говорим за дизайна им.

ЕМ: Да, така ще направим.

Шерил: Да, сега си ти.

ЕМ: Значи, това са краката за спринт, а мога да сложа и другите си...

Шерил: Можеш ли да разкажеш за това кой направи дизайна на другите ти крака?

ЕМ: Да. Получих тези на едно място, наречено Бърнемаут, Англия,

на около два часа южно от Лондон,

и съм единственият човек в Съединените щати с такива,

което е престъпление, защото са толкова прекрасни.

И дори нямам предвид, че е заради пръстите на краката и всичко -

нали разбирате, за мен, защото съм толкова сериозен атлет на пътеката,

искам да съм женствена извън пътеката и мисля, че е много важно,

капацитетът ти да не е ограничен в никакъв смисъл,

независимо дали става дума за твоята мобилност или дори за мода.

Имам предвид - обичам факта, че мога да вляза където и да е

и да избера каквото искам - обувките, които искам, полите, които искам,

и се надявам да се опитам да въведа тези и тук,

и да ги направя достъпни за много хора.

Те също са от силикон.

Това тук долу е нещо като наистина основен, базисен крайник-протеза.

Под това е като крак на Барби.

(Смях)

Наистина. Искам да кажа, просто е заседнал в тази позиция,

затова трябва да нося петсантиметров ток.

И е наистина... нека го сваля, за да може да видите.

Не знам колко добре виждате, но наистина е така.

На краката има вени, а после - петата ми е розова, нали разбирате,

а ахилесовото ми сухожилее се движи малко.

Наистина е изумително. Получих ги преди година и две седмици.

А това е просто силиконово парче кожа.

Искам да кажа - онова, което се случи, беше, че преди две години

този човек в Белгия казваше - боже,

щом мога да отида в музея за восъчни фигури на мадам Тюсо

и да видя Джери Хол, възпроизведена чак до цвета на очите й,

толкова истинска на вид, като че ли диша,

защо не могат да направят крайник за някого,

който да изглежда като крак, или ръка, или пък длан?

Нали правят уши за жертви на изгаряния.

Правят изумителни неща със силикон.

Шерил: Преди две седмици Ейми дойде за наградата Артър Аш в Годишните награди за отлични спортни постижения (ГНОСП).

Тя дойде в града, втурна се наоколо

и каза: "Искам да си купя нови обувки!"

Един час преди ГНОСП

тя смяташе, че е взела петсантиметров ток,

но всъщност беше купила осемсантиметров ток.

ЕМ: А това е проблем за мен,

защото означава, че ще вървя така цяла нощ.

Шерил: В продължение на 45 минути тряб... за щастие, хотелът беше страхотен.

Повикаха човек, който дойде и отряза токовете на обувките.

(Смях)

ЕМ: Казах на рецепционистката - просто съм изтормозена, а Шерил стои до мен.

Казах: "Вижте - нямате ли някого, който да ми помогне,

тъй като имам такъв проблем?"

Всъщност отначало просто щяха да ме отпишат -

нали разбирате: ако не ви харесват обувките, съжаляваме. Твърде късно е.

"Не, не, не, не. Имам тези специални крака - нали,

които имат нужда от петсантиметров ток. А аз имам осемсантиметров ток.

Трябва да се махне малко от него."

Добре. Разбирате ли, те изобщо не искаха да се занимават.

Не искаха дори да го докосват. Просто го направиха.

Не, тези крака са страхотни.

Всъщност... след седмица-две се връщам

за някои подобрения.

Искам крака като тези, направени за плоски стъпала,

така че да мога да нося кецове, защото с тези не мога.

Затова... Модератор: Това е.

Шерил: Това е Ейми Мълинс.

(Аплодисменти)