Каролин Порко ни отнася до Сатурн

Планетарният изследовател Каролин Порко показва снимки от мисията Касини на Сатурн, концентрирайки се върху най-големия му спътник, Титан, и замръзналия Енцелад, който изглежда изстрелва струи лед.

В следващите 18 минути ще ви отведа на едно пътешествие.

Става дума за пътешествие, в което и аз, и вие участваме от доста години,

то започна преди около 50 години, когато хората за първи път напуснаха нашата планета.

През тези 50 годни, не само буквално физически стъпихме на Луната,

но и разпратихме автоматизирани космически кораби до всички планети -- всичките осем --

кацахме на астероиди, срещахме се с комети,

а в момента един от нашите кораби е на път към Плутон,

тялото, което в миналото бе известно като планета.

И всички тези автоматизирани мисии са част от едно по-голямо човешко пътуване,

на което сме тръгнали, за да добием представа за мястото си в космоса,

да разберем нещо за произхода си и как Земята, нашата планета,

и ние, които живеем на нея, сме се появили.

И от всички места в Слънчевата система, които можем да посетим

и да търсим отговори на такива въпроси,

избрахме Сатурн. Били сме на Сатурн и преди --

посетихме го в началото на 80-те години на 20-и век --

но изследванията ни на Сатурн станаха много по-задълбочени и подробни,

откак апаратът Касини, който пътува сред планетите

седем години, влезе в орбита около Сатурн през лятото на 2004-та

и по този начин стана най-далечния автоматизиран аванпост,

който човечеството е имало около Слънцето досега.

Сатурновата система е богата планетарна система.

Тя предлага мистерии, научни открития и величие отвъд представите ни,

изследването на тази система има огромно значение за космологията.

Всъщност, ако изучаваме само пръстените му, можем да научим много

за дисковете от звезди и газ, които наричаме спирални галактики.

Ето това е красива снимка на мъглявината Андромеда,

която е най-близката и най-голяма спирална галактика до Млечния път.

А това е красив съставен образ на галактиката Водовъртеж (M51),

заснета от космическия телескоп Хъбъл.

Така че повторното ни пътуване до Сатурн е всъщност част от, и метафора за

много по-голямото човешко пътешествие

към разбирането на обвързаността на всичко около нас

и какво е нашето място в тази картина.

Наистина ми е тежко, че не мога да ви разкажа всичко, което научихме с Касини --

не мога да ви покажа всичките красиви снимки, които заснехме

в последните две години и половина, просто защото времето няма да ми стигне.

Затова ще се концентрирам върху две от най-вълнуващите истории

които бяха породени от тази мащабна изследователска експедиция,

която провеждаме около Сатурн

в последните две години и половина.

Сатурн е придружаван от голяма и пъстра свита от спътници.

Размерите им се колебаят от няколко километра напречно до ширината на САЩ.

Всъщност някои от най-красивите снимки, които направихме на Сатурн

го показват в компанията на някоя от луните му. Тук виждаме Сатурн с Диона,

тук пък Сатурн показва пръстените си точно по ръба,

показва точно колко са тънки по вертикала, виждаме и спътника Енцелад.

Два от 47-те спътника на Сатурн са забележителни.

Това са Титан и Енцелад. Титан е най-голямата луна на Сатурн и,

преди Касини да пристигне там,

беше най-голямата неизследвана територия,

която ни оставаше в Слънчевата система.

Това е тяло, което отдавна интригува онези, които наблюдават планетите.

Има значителна по размер и плътна атмосфера,

всъщност се вярваше, че условията на повърхността му

са по-близо до тези на Земята, или поне каквито са били в миналото,

отколкото на всяко друго тяло в Слънчевата система.

Атмосферата му се състои главно от молекулен азот, като този, който дишате в тази стая,

като се изключи, че атмосферата е наситена с

прост органичен материал като метан, пропан и етан.

Високо в атмосферата на Титан тези молекули

се разпадат и техните продукти създават мараня.

Тази лека мъгла е повсеместна, глобална и напълно обгръщаща Титан.

Заради нея не можем да видим повърхността

с нашите очи във видимия спектър.

Но тези частици, предполагахме,

преди да стигнем там с Касини, леко са се носели към повърхността

в продължение на милиарди години и постепенно са я покрили

с дебел пласт органична каша.

Нещо като катран или нефт, или нещо друго -- не знаехме какво.

Но това подозирахме. А тези молекули, особено метанът и етанът,

могат да бъдат течности при температурите на повърхността на Титан.

И така излиза, че метанът е за Титан това, което е водата за Земята.

В атмосферата може да се кондензира

и откритието на това обстоятелство извади на яве

цял куп странни възможности. Може да има метанови облаци, нали,

а над тези облаци има стотици километри мъгла,

която пречи на слънчевата светлина да стигне до повърхността.

Температурата на повръхността е около 350 под нулата по Фаренхайт.

Но въпреки студа, на Титан би могло да вали дъжд.

И да прави на Титан, това, което прави и на Земята, да дълбае дерета, да образува реки

и водопади. Може да сътвори каньони, да се събира в големи басейни и кратери.

Да отмие натрупаната органична материя от високите върхове и хълмове

в низините. Замислете се за миг.

Опитайте се да си представите как би изглеждала повърхността на Титан.

Тъмно е -- по пладне на Титан е тъмно като късния здрач на Земята.

Студено е, мрачно е, мъгливо е,

може да вали и бихте могли да се намирате

на брега на езеро Мичиган, пълно до горе с разредител за блажна боя.

Това е представата, която имахме за повърхността на Титан, преди да стигнем там с Касини

и мога да ви кажа, че това, което открихме на Титан, въпреки че в детайлите се разминава,

е точно толкова увлекателно като тази картина.

И за нас -- хората от мисията Касини,

това беше като сбъднато приключение в стил Жул Верн.

Както вече казах, Титан има плътна и значителна атмосфера.

Това е снимка на спътника, осветен отзад от Слънцето, с пръстените като красив фон.

Ето тук има още един спътник --

дори не знам точно кой е. Атмосферата му е много обширна.

Имаме инструменти на Касини, които могат да виждат до повърхността

през цялата тази атмосфера и моята система от камери е една от тях.

И направихме снимки като тази.

Виждате светли и тъмни зони и това е горе-долу всичко, което успяхме да видим.

Беше толкова озадачаващо, че не можехме да решим какво точно виждаме на Титан.

Когато се загледате в тази зона, започвате да виждате неща като

криволичещи канали, не знаехме какво са. Виждат се и няколко кръгли неща.

Това по-късно открихме, че всъщност е кратер,

но на повърхността на Титан има много малко кратери,

което означава, че е много млада повърхност.

Има и релеф, който изглеждат тектоничен.

Изглежда все едно е разкъсан.

Когато видите нещо линейно на планета,

значи там е имало разлом.

Така че има тектонични промени.

Но не можехме да си обясним тези снимки,

докато шест месеца, след като влязохме в орбита,

не се случи събитие, което за много е

връхната точка на изследването на Титан от Касини.

Това беше спускането на пробата Хюйгенс,

пробата, създадена в Европа, която Касини бе носил

седем години през Слънчевата система. Спуснахме я в атмосферата на Титан,

за спускането бяха необходими два часа и половина и тя се приземи на повърхността.

И искам само да подчертая колко е важно това събитие.

Това е апарат, направен от хората,

който се приземи във външната Слънчевата система за първи път в историята.

Толкова е важно, че според мен

това събитие трябваше да се отпразнува

с паради във всеки град в САЩ и Европа

но за съжаление не всички мислят така.

(Смях в залата)

Важно е и поради друга причина. Това е международна мисия,

която бе отпразнувана в Европа, в Германия

и тържествените слова бяха с английски акцент,

американски акцент, немски, френски, италиански и холандски акцент.

Беше вълнуваща демонстрация на значението,

което думите "Обединени нации" трябва да имат:

истински съюз от нации, обединени в колосално усилие за постигане на нещо добро.

В този случай ставаше дума за внушителното начинание да изследваме една планета

и да научим повече за планетарните системи,

които през цялата човешка история са били недостижими

и сега най-сетне се бяхме докоснали до тях.

Така че беше -- направо настръхвам само като говоря за това,

беше страхотно емоционално събитие,

нещо, което аз лично никога няма да забравя, и вие също не трябва да забравяте.

(Аплодисменти)

Както и да е, сондата направи измервания в атмосферата по време на спускането,

както и панорамни снимки.

Не бих могла да ви кажа какво беше чувството да видиш тези първи снимки

от повърхността на Титан. Да видиш ето това.

Беше шокиращо, защото бе всичко, което ни се искаше

да бъдат онези снимки, които бяхме направили в орбита.

Беше недвусмислена структура, геоложка структура.

Това е дървовидна дренажна шарка, която може да бъде създадена само от стичането на течности.

И можете да проследите тези канали

и да видите как всички те се събират.

Събират се в ето този канал тук, който се оттича в ето тази зона.

Гледате брегова ивица.

Този бряг граничеше ли с течност? Не знаехме.

Но беше вид бряг.

Тази снимка е заснета на 16 километра.

Тази е заснета на 8 километра. Отново, бреговата ивица, нали.

Добре, 16 км, 8 км -- това е грубо казано височината, на която летят самолетите.

Ако летите със самолет над САЩ,

бихте летяли на тези височини.

Така че, това е картината, която бихте видели през прозореца на Титанските авиолинии,

докато летите над Титан. (Смях в залата)

Накрая сондата кацна на повърхността и

това, което ще ви покажа, дами и господа,

е първата снимка, направена от повърхността на спътник във външната Слънчева система.

Това е хоризонта, нали?

Това вероятно са парченца лед, нали?

(Аплодисменти)

И очевидно Хюйгенс се приземи в една от онези плоски тъмни зони

и не потъна извън полезрението ни. Не кацна в течност.

Явно се приземи в нещо като местния еквивалент

на тинестото пространство при отлив.

Това е мека земя, напоена с течен метан.

Този материал вероятно

е бил отмит от високите зони на Титан

по каналите, които видяхме

и се е оттичал в продължение на милиарди години, за да запълни ниските басейни.

Тук се приземи сондата Хюйгенс.

Но все още по нашите снимки или дори

снимките от Хюйгенс нямаше и следа от големи пространства с течности.

Къде бяха? Стана още по-объркващо, когато открихме дюните.

Така, това е нашето филмче от екваториалната зона на Титан,

което показва дюните. Те са 100 метра високи,

разделени от по няколко километра

и продължават с мили и мили, и мили.

Има стотици, до 1000 - 1200 мили дюни.

Това е Сахарската пустиня на Титан.

Явно е много сухо място, иначе не биха се образували дюни.

И така, отново, бяхме объркани, че няма течности,

докато накрая не видяхме езерата в полярните райони.

Ето това е гледка с езеро от областта на южния полюс на Титан.

Голямо е горе-долу колкото езеро Онтарио.

После, само преди седмица и половина,

прелетяхме над северния полюс на Титан и открихме, отново,

територия, покрита с течност, която е с размера на Каспийско море.

Така че изглежда течностите, поради някаква причина, която не разбираме

или поне през този сезон, явно са на полюсите на Титан.

И мисля, че ще се съгласите с мен, че Титан е

забележително, мистично място. Екзотично е, чуждоземно е, но странно напомня за Земята,

има геоложки формации като на Земята

и невероятно географско разнообразие,

и е един смайващ свят, чийто единствен конкурент в Слънчевата система

по сложност и богатство е самата Земя.

И така, продължаваме към Енцелад. Енцелад е малък спътник,

около една десета от размера на Титан, тук можете да видите как изглежда съпоставен с Англия.

Това не е заплаха, просто илюстрация, за да си представите размера.

(Смях в залата)

Енцелад е много бял, много светъл,

повърхността му е очевидно цялата в разломи,

много геоложки активно тяло е.

Но златната мина за изследователите се намира

на южния му полюс -- тук гледаме именно него --

където открихме тази система от разломи.

Те са с различен цвят, защото съставът им е различен.

Покрити са. Тези разломи са покрити с органичен материал.

Освен това, целият този район около южния полюс

е с повишени температури. Това е най-горещото място на тялото.

Това е толкова странно, колкото да откриеш, че на Антарктика на Земята е по-топло отколкото на тропиците.

Когато направихме допълнителни снимки открихме,

че от тези разломи излитат струи, носещи фини заледени частици,

които политат на стотици мили в космоса.

Когато добавим цветово кодиране на снимката, за да подчертаем бледите нива

виждаме, че тези струи захранват стълб, който

всъщност виждаме, на други снимки, продължава хиляди мили

в пространството над Енцелад.

С моят екип изследвахме образи като този,

и като този, и много мислих за други резултати, които получихме от Касини.

Достигнахме до заключението,

че тези струи може би изригват от кухини,

пълни с вода в течно състояние, под повърхността на Енцелад.

Така че имаме вероятно течна вода, органични вещества и много топлина.

С други думи, може би неочаквано сме попаднали на

светия Граал на съвременните планетарни изследвания.

Или с други думи, среда, която е потенциално подходяща за живи организми.

Мисля, че няма нужда да ви казвам, че откриването на живот

някъде другаде в нашата Слънчева система,

независимо дали е на Енцелад или другаде,

би имало огромни културни и научни последствия.

Защото, ако можехме да покажем, че Сътворението се е случило

не веднъж, а два пъти, независимо един от друг, в нашата Слънчева система,

от това би следвало, по дедукция, че се е случило замайващ брой пъти

из Вселената в течение на нейната 13,7 милиарда годишна история.

За момента Земята е единствената планета, за която знаем, че гъмжи от живот.

Тя е безценна, тя е уникална,

тя е все още единственият дом, който имаме.

И ако сте били с ясно съзнание през 60-те години на 20-ти век --

и ще ви простим, ако не сте били, нали --

ще си спомняте една много известна снимка,

направена от астронавтите на Аполо 8 през 1968-а.

Това беше първият път, когато снимахме Земята от космоса

и това имаше огромен ефект върху чувството ни за мястото ни във Вселената,

и върху чувството ни за отговорност към опазването на собствената ни планета.

Е, ние от Касини направихме подобна първа снимка,

каквато човешкото око преди не е виждало.

Това е пълно слънчево затъмнение, видяно от другата страна на Сатурн.

В тази невъзможно красива снимка

виждате главните пръстени, осветени от Слънцето,

виждате рефракцията на Слънцето

виждате и този пръстен, създаден от

издишванията на Енцелад.

И все едно това не е достатъчно поразително, в този красив образ можем да видим

и нашата планета,

носеща се в прегръдките на Сатурновите пръстени.

Има нещо дълбоко вълнуващо

в това да се видим от такова далечно разстояние

и да зърнем нашата малка планета, покрита със сини океани

в небесата на други светове.

И това, както и новата перспектива за нас самите, която получаваме

може би е в крайна сметка най-прекрасната награда, която печелим

от това пътешествие, което започнахме преди половин век.

Много ви благодаря.

(Аплодисменти)