"За всяко нещо си има причина" - и други лъжи, които обичах

В най-тежките житейски превратности, как човек продължава да живее? Кейт Боулър изследва този въпрос откакто е диагностицирана с рак IV-ти стадий, когато е на 35 години. В една проницателна, сърцераздирателна и неочаквано забавна беседа тя предлага някои отговори, като оспорва идеята, че "всичко се случва с определена причина" и споделя придобита по трудния начин мъдрост за това как да осмислим света, когато животът ни се промени внезапно и изцяло. "Вярвам, че в тъмнината, дори там, ще има красота и ще има любов", казва тя.

Има някои медицински новости,
които никой, абсолютно никой

не е готов да чуе.

Аз със сигурност не бях.

Преди три години получих позвъняване в моя офис

с резултатите от
последния ми скенер.

Бях на 35 и най-накрая живеех
бленувания от мен живот.

Бях се омъжила за ученическата си любов

и най-накрая бях забременяла
след години безплодие.

И така в семейството ни се появи Зак,

едно съвършенно на една годинка,
момченце/динозавър,

в зависимост от настроението му.

Да имам Зак ми подхождаше идеално.

Бях получила първата работа, за която
кандидатствах в академичните среди,

земята на хиляди разбити мечти.

И ето ме там,

на мечтаното работно място,

с малкото ми бебенце

и мъжа, който си бяха внесла от Канада.

(Смях)

Само че преди няколко месеца
започнах да имам стомашна болка.

Бях обиколила всички експерти
в търсене на причината.

Никой не можеше да ми каже.

И после, като гръм от ясно небе,

някакъв помощник-лекар
ми се обади на работа,

за да ми съобщи, че имам рак IV-ти стадий

и трябва незабавно
да отида в болницата.

Всичко, което успях да кажа, беше:

"Но аз имам син.

Не мога да умра.

Този свят не може да свърши.

Той току-що започна."

После звъннах на съпруга си,
той се втурна да ме намери

а аз му казах всичко истинно и вярно,
което знаех.

Казах: "Винаги съм те обичала.

Завинаги ще те обичам.

Толкова съжалявам.

Моля те, грижи се за сина ни."

Чак после, на път за болницата,

за първи път ми мина през ума:

"Ама че ирония!"

Току-що бях написала книга, озаглавена
"Благословена".

(Смях)

Историк съм

и съм експерт относно идеята, че
на добрите хора се случват добри неща.

Изследвам форма на християнството,
наречено "евангелието на просперитета",

заради дръзкото му обещание, че
Бог иска ти да прогресираш.

Никога не съм се смятала за последовател
на евангелието на просперитета.

Бях просто един наблюдател.

Евангелието на просперитета вярва,
че Бог иска да те възнагради,

ако имаш правилната вяра,

ако си добър и верен,

Бог ще ти даде здраве и богатство,

и безгранично щастие.

Животът е като бумеранг:

ако си добър,

добрите неща винаги ще се връщат при теб.

Мисли позитивно. Говори позитивно.

Всичко е възможно, ако вярваш.

Заинтригувах се от това типично
американско богословие,

когато бях на около 18 години.

На 25 вече пътувах из страната
да вземам интервюта от знаменитостите.

Прекарах десетилетие, разговаряйки
с телеевангелисти

с духовни гаранции
за божествени пари.

Интервюирах безброй пастори на мегацъркви,
всички с изумителна коса,

за това как сега водят най-чудесния живот.

Посещавах хора в чакални на болници

и в луксозни офиси.

Държах ръцете на пациенти
в инвалидни колички,

молейки се да бъдат изцелени.

Спечелих си репутация на човек,
развалящ семейните почивки,

защото винаги настоявах да се отбия
в най-лъскавата мегацърква в града.

Имаше ли река, течаща през светилището,

орел, реещ се свободно в аудиторията,

или пък огромен златен въртящ се глобус,

аз бях там.

Отначало, като започнах изследванията,
цялата тази идея да си "благословен"

не беше това, което е днес.

Не беше като сега,

една цяла серия стоки за дома "#blessed".

Все още не беше наводнилите пазара
суетни табелки за коли и тениски #blessed,

нито неоновото стенно изкуство.

Нямах представа, че "благословен" ще стане
едно от най-обичайните културни клишета,

един от най-често използваните хаштагове
в Инстаграм,

за да отбележи полу-голите снимки с бикини

сякаш казваш: "Толкова съм благословена.

Благодаря ти, Исусе, за това тяло."

(Смях)

Още не бях схванала начина по който
евангелието на просперитета

беше станало великата гражданска религия,

предлагаща още един транссцедентен профил

на сърцевината на Американската Мечта.

Вместо да се боготвори
създаването на самата Америка,

евангелието на просперитета
боготвореше американците.

То обожествява и превръща в ритуал
техните стремежи,

усърдна работа и морална сила.

Американците вярват в едно евангелие
на оптимизма

и го доказват сами на себе си.

Макар че си казвах:

"Само изследвам тези неща,
аз не съм такъв човек",

когато чух диагнозата си,

внезапно разбрах колко дълбоки
са корените ми

в моето собствено богословие от вида
Хорейшо Алджър.

Ако живеете в тази култура,
независимо дали сте религиозен или не,

изключително трудно ще избегнете да
попаднете в капана

да вярвате, че добродетелта и успеха
вървят ръка за ръка.

Колкото повече се взирах в диагнозата си,

толкова повече осъзнавах как имам
своя собствена тиха версия

на идеята, че добрите неща се случват
на добрите хора.

Нима не съм добра?

Нима не съм някак специална?

Извършила съм нула убийства

до днешна дата.

(Смях)

(Аплодисменти)

Защо тогава ми се случва това?

Исках Бог да ме направи добра

и да възнагради вярата ми само с няколко
лъскави трофея по пътя ми.

Добре де, с многожество лъскави трофеи.

(Смях)

Вярвах, че трудностите са просто
заобиколен път

в това, което бях убедена, ще е моят
дълъг, предълъг живот.

Както при мнозина от нас,
този тип мироглед ми служеше добре.

Евангелието на успеха ме водеше към
постижения,

големи мечти,

липса на страх.

Беше мироглед, който ми служеше добре,

но само до един момент,

докато не се изправих пред нещо,
с което не можех да се справя сама,

докато не чух собственият си глас
как казва по телефона:

"Но аз имам син!"

понеже нищо друго не можех да мисля или кажа.

Най-трудно ми беше да
приема този момент:

телефонното обаждане,
отиването до болницата,

когато осъзнах, че моето собствено
евангелие на просперитета

ме е предало.

Всичко, което мислех за добро или уникално
в мен, не можеше да ме спаси:

усърдната ми работа, личността ми,

чувството ми за хумор, гледната ми точка.

Трябваше да се изправя пред факта, че
животът ми е построен с хартиени стени,

и не само моят, но и на всички.

Трудно е да преглътнем реалността,
че само един дъх ни дели

от проблем, който може да разруши нещо
незаменимо

или да промени живота ни напълно.

Знаем, че в живота има етапи на
"преди" и "след".

Непрекъснато ми задават въпроса да кажа
че никога не се бих върнала назад,

или, че съм придобила
толкова много като мироглед.

Отговарям: "Не!

Преди беше по-добре."

Няколко месеца след болестта ми
писах за това

и го изпратих до редакцията
на "Ню Йорк Таймс".

Като се върна назад, да взема един
от най-уязвимите моменти в живота ми

и да го изложа така открито

не е страхотен начин да се
почувствам по-малко уязвима.

(Смях)

Получих хиляди писма и имейли.

Все още ги получавам, всеки ден.

Мисля, че е заради въпросите,
които зададох.

Попитах: "Как се живее без
достатъчно много причини

за лошите неща, които се случват?"

Попитах: "По-добре ли ще е, ако живеем
без жестоки формулировки

защо хората заслужават това,
което получават?"

Забавното беше, както и ужасното,
разбира се,

е че мислех, че съм помолила хората
да не бързат

да търсят обяснение за лошите
неща, които са се случили.

И какво направиха хилядите читатели?

Да, написаното от тях подкрепяше идеята,
че задължително трябва да има причина

за това, което ми се е случило.

И наистина желаеха аз да я разбера
тази причина.

Хората искат да ги уверя, че
ракът ми е част от някакъв план.

Няколко писма даже предполагаха, че
Бог е планирал да се разболея от рак,

за да мога да помагам на хората,
пишейки за това.

Хората са убедени, че това
изпитва характера ми

или доказва, че съм сторила нещо ужасно.

Те искат аз да зная, без капчица съмнение,

че има скрита логика в този привиден хаос.

Казват на съпруга ми,

докато аз все още лежа в болницата,

че всичко се случва поради някаква причина.

После неловко започват да заекват,
когато той им отвръща:

"Копнея да я чуя.

Копнея да чуя причината,
поради която жена ми умира."

Разбирам.

Всички искаме причини.

Искаме готови решения

да предскажем дали
усърдният ни труд ще се отплати,

дали любовта и подкрепата ни
винаги ще прави партньора ни щастлив

и децата ни ще ни обичат.

Искаме да живеем в свят,
в който нито една частица

от усилния труд, болката и най-съкровените
ни надежди, не ще се прахоса.

Искаме да живеем в свят,
в който нищо не се губи.

Това, обаче, което научих,
докато живях с рак IV-ти стадий,

е че няма лесна взаимовръзка

между сериозността на усилията ми

и продължителността на живота ми.

През последните 3 години съм преживяла
повече болка и травма,

отколкото някога съм мислела,
че ще изтърпя.

Онзи ден осъзнах, че са ми правили
толкова много коремни операции,

че вече съм на петия поред пъп

и последният харесвам най-малко.

(Смях)

Но същевременно, изпитах
любов,

толкова много любов,

любов, която трудно мога да обясня.

Онзи ден се зачетох в докладите

на фондацията, изследваща преживяванията
на хора близо до смъртта

и да, има такова нещо.

Хората бяха разпитвани за
допира им със смъртта

във всякакви обстоятелства:

автомобилни катастрофи, раждания,

самоубийства.

Мнозина съобщаваха за едно и също
странно нещо:

любов.

Сигурно нямаше да му обърна внимание,
ако не ми напомни

за нещо, което бях изпитала,

нещо, което ми бе неудобно
да споделя с никого:

това, че когато бях убедена,
че ще умра,

не се чувствах разгневена.

Чувствах се обичана.

Беше едно от най-сюрреалистичните
усещания, които съм имала.

Във време, когато би трябвало да
се чувствам изоставена от Бога,

аз не бях разнищена на парчета.

Усещането беше, сякаш се нося,

нося се върху любовта и молитвите

на всички, които жужаха около мен
като работни пчелички,

подаряваха ми картички, чорапи, цветя

и одеялца, избродирани с
насърчителни слова.

Когато обаче сядаха до мен,

взели ръката ми в своите ръце,

собственото ми страдание като че ли
ми разкриваше

страданието на другите.

Навлизах в свят на хора
досущ като мен,

хора, спъващи се в развалините

на мечтите, които мислеха,
че им се полагат по право

и планове, които не осъзнаваха,
че са направили.

Усещах се повече свързана, някакси,
с другите хора,

които преживяваха същата ситуация.

Това чувство остана в мен месеци наред.

Всъщност, така свикнах с него,

че започнах да изпадам в паника
пред перспективата да го загубя.

Захванах да разпитвам приятели, богослови,
историци, монахини, които харесвах:

"Какво ще правя, когато това
усещане за любов изчезне?"

Те знаеха точно за какво говоря,

защото го бяха изпитали или самите те,

или бяха чели за него в големите
християнски богословски книги.

Затова ми казаха:

"Да, ще отмине.

Чувствата ще си отидат.

И няма да има формула как
да си върнеш това усещане."

Но ми предложиха и следното късче
уверение,

за което се държа здраво.

Казаха ми:

"Когато чувствата отминат като
отливна вълна,

те ще оставят неизличима следа."

И е така.

Това нищо не доказва,

нито е нещо, с което да се хваля.

Беше просто подарък.

Затова не мога да отвърна на хилядите
имейли, които получавам

със свой собствен план "5 стъпки към
божествено здраве"

и магически синхронни чувства.

Виждам, че светът е разтърсен от събития,
които са прекрасни и ужасни,

великолепни и трагични.

Не мога да изгладя противоречието,

само вече започвам да вярвам,
че тези противоположности

не се изключват взаимно.

Животът е толкова красив

и едновременно така труден.

Към днешна дата се чувствам добре.

Лекарствата за имунотерапия
явно действат

и ние следим и чакаме,
правейки изследвания.

Надявам се да живея дълго време.

Надявам се, че ще съм жива достатъчно
дълго, за да излагам сина си

и да гледам как съпругът ми
губи красивата си коса.

И мисля, че е възможно.

Но се уча да живея

и да обичам

без да смятам колко ще ми струва,

без причини и уверения, че
нищо няма да бъде загубено.

Животът ще съкруши сърцето ви,

и живота ще ви вземе всичко, което имате

и всичко, за което се надявате.

Има обаче един вид евангелие на
просперитета, в което вярвам.

Вярвам, че в тъмнината,

дори там,

ще има красота

и ще има любов.

И от време на време

това ще ви е предостатъчно.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)