Свами Даянанда Сарасвати: Дълбокото пътуване на състраданието

Свами Даянанда Сарасвати разкрива паралелните пътеки на личното развитие и достигането до истинско състрадание. Той ни превежда през всяка стъпка на самоосъзнаване, от безпомощното детство до безстрашния акт да се грижиш за други.

Едно човешко дете се ражда

и доста дълго време

е консуматор.

То не може съзнателно да бъде дарител.

То е безпомощно.

Не знае дори как да оцелее,

макар и да е надарено с инстинкт за оцеляване.

Има нужда от помощта на майка или осиновителка, за да оживее.

Не може да си позволи да се съмнява в лицето, което се грижи за детето.

Трябва изцяло да се предаде,

както човек се предава в ръцете на анестезиолог.

Трябва напълно да се предаде.

Това предполага много доверие.

Това предполага, че лицето, на което се доверяваш,

няма да погази доверието.

С израстването на детето

то започва да открива,

че човекът, на когото се доверява, погазва доверието.

То дори не знае думата "погазване".

Затова трябва да обвинява себе си.

Безсловесно обвинение,

което е по-трудно за истинско разрешаване,

безсловесното самообвинение.

С израстването на детето то става възрастен,

дотогава е било консуматор,

но растежът на едно човешко същество

се изразява в неговия или нейния капацитет да дарява,

да бъде дарител.

Човек не може да дарява, освен ако не се чувства сигурен,

ако се чувства голям,

ако усеща: аз имам достатъчно.

Да бъдеш състрадателен не е шега.

Не е толкова просто.

Човек трябва да открие известна крупност в самия себе си.

Тази крупност трябва да бъде центрирана върху самия себе си,

не по отношение на пари,

не във връзка с властта, която притежаваш,

не относно всеки ранг, който можеш да получиш в обществото,

а трябва да бъде центрирана върху самия себе си.

Самия себе си, вие сте наясно със себе си.

Върху себе си трябва да е центрирано - една крупност, една цялост,

иначе състраданието е само една дума и една мечта.

Можеш да си състрадателен понякога,

повече движен от съпричастност,

отколкото от състрадание.

Благодаря на Бог, че сме съпричастни.

Когато някого го боли, ние поемаме болката.

В един мач на Уимбълдън, финален мач,

тези двама души се борят.

Всеки е спечелил по два гейма.

Не може да бъде ничий гейм.

Колко са се потили дотогава, няма значение.

Единият печели.

Според тенис етикета и двамата играчи трябва да дойдат до мрежата

и да си стиснат ръцете.

Победителят боксира въздуха

и целува земята,

хвърля фланелката си, все едно някой чака за нея.

(Смях)

А този човек трябва да дойде до мрежата.

Когато дойде до мрежата,

виждате ли, цялото му лице се променя.

Изглежда, като че ли му се иска да не беше спечелил.

Защо? Съпричастност.

Това е човешкото сърце.

Никой с човешко сърце не е лишен от тази съпричастност.

Никоя религия не може да я унищожи чрез втълпяване.

Никоя култура, никоя нация и национализъм,

нищо не може да я докосне,

защото е съпричастност.

А тази способност да си съпричастен

е прозорецът, през който протягаш ръка към хората,

правиш нещо, което променя нечий живот.

Дори думи, дори време.

Състраданието не се определя в една форма.

Няма индийско състрадание.

Няма американско състрадание.

То надминава нацията, пола, възрастта.

Защо? Защото го има във всеки.

То се преживява от хората понякога.

Не говорим за това

извънредно състрадание.

То никога няма да остане извънрено.

Не можеш да направиш един човек състрадателен по нареждане.

Не можеш да кажеш: "Моля, обичай ме."

Любовта е нещо, което откриваш.

Не е действие,

но в английския език е също и действие.

Ще стигна до него по-късно.

Така че човек трябва да открие известна цялост.

Ще цитирам възможността да бъдеш цялостен,

която е вътре в нашия опит, опита на всеки.

Въпреки един много трагичен живот,

човек е щастлив в моменти, които са много малко и на големи промеждутъци.

А онзи, който е щастлив,

дори заради шутовска шега,

приема себе си, а също и схемата на нещата, в която се намира.

Това означава цялата вселена,

познати неща и непознати неща.

Всички те са напълно приети,

защото откриваш целостта си в себе си.

Субектът, аз,

и обектът, схемата на нещата,

се стопяват в цялост,

преживяване, за което никой не може да каже "лишен съм от него",

преживяване, общо за всички.

Това преживяване потвърждава, че въпреки всичките си ограничения,

всичките си неизпълнени желания, копнежи, кредитни карти

и съкращения,

и, накрая, оплешивяване,

може да сте щастливи.

Но по-общата логика е,

че не е нужно да изпълниш желанието си, за да бъдеш щастлив.

Ти си самото щастие, целостта, която искаш да бъдеш.

Няма избор в това.

То само потвърждава реалността,

че целостта не може да е различна от теб,

не може да бъде минус теб.

Тя трябва да е теб.

Не може да сте част от цялост

и все пак да сте цели.

Твоят момент на щастие разкрива тази реалност,

това осъзнаване, това признание.

Може би аз съм цялото.

Може би свами е прав.

Може би свами е прав. Започваш новия си живот.

Тогава всичко се изпълва със значение.

Вече нямам причина да обвинявам себе си.

Ако човек трябва да обвинява себе си, има милион и повече причини,

но ако кажа - въпреки че тялото ми е ограничено,

ако е черно, не е бяло, ако е бяло, не е черно,

тялото е ограничено, както и да го погледнеш. Ограничено.

Знанията ви са ограничени, здравето е ограничено

и поради това силата е ограничена

и бодростта ще бъде ограничена.

Състраданието ще бъде ограничено.

Всичко ще бъде безгранично.

Не можеш да заповядваш състрадание,

освен ако не станеш безграничен, а никой не може да стане безграничен,

или си, или не си. Точка.

И няма начин и вие да не станете безгранични.

Собственото ви преживяване разкрива, въпреки всички ограничения, че вие сте цялото.

А целостта е реалността за вас,

когато се свържете със света.

Първо е любовта.

Когато се свържеш със света,

динамичната проява на целостта

е, както казваме, любов.

И сама по себе си става състрадание,

ако обектът, с който се свързваме, поражда тази емоция.

После това отново се преобразява в даване, в споделяне.

Изразяваш себе си, защото имаш състрадание.

За да откриеш състрадание, е нужно да си състрадателен.

За да откриеш капацитета да даваш и споделяш,

трябва да даваш и да споделяш.

Няма кратък път. Това е като плуване чрез плуване.

Учиш се да плуваш, като плуваш.

Не можеш да се научиш да плуваш на надуваем дюшек и да влезеш във водата.

(Смях)

Учиш се да плуваш, като плуваш. Учиш се да караш колело, като караш колело.

Учиш се да готвиш, като готвиш,

с няколко отзивчиви хора около теб,

за да ядат онова, което готвиш.

(Смях)

И затова казвам,

че трябва да се преструвате и да успеете.

(Смях)

Нужно е.

Моят предшественик наистина го е мислел.

Трябва да действате.

Трябва да действате състрадателно.

Няма глагол за състрадание,

но има наречие за състрадание.

Това ми е интересно.

Държиш се състрадателно.

Но как да действаш състрадателно, ако нямаш състрадание?

Тогава се преструваш.

Преструваш се и успяваш. Това е мантрата на Съединените американски щати.

(Смях)

Преструваш се и успяваш.

Държиш се състрадателно, все едно имаш състрадание,

скърцаш със зъби,

поемаш цялата система за поддръжка,

ако знаеш как да се молиш, се молиш.

Молиш за състрадание.

Нека да се държа състрадателно.

Направете го.

Ще откриете състрадание,

а също бавно и относително състрадание

и бавно, може би ако получите правилно обучение,

ще откриете, че състраданието е динамична проява

на реалността на самите вас, която е единство, цялост

и това сте вие.

С тези думи, много ви благодаря.

(Аплодисменти)