Как една стотинка ме накара да се почувствам като милионерка

След аварията в Чернобил, Таня, тогава малко момиченце, и родителите й получават убежище в САЩ и напускат Украйна. Един ден, на пода на приют за бездомни в Ню Йорк, където семейството отсяда, Таня намира една стотинка. Никога преди не се е чувствала толкова богата. Един сладко-горчив разказ за радостите от детството - и как да ги запомним.

Аз съм на пет и съм много гордa.

Татко току що е построил най-хубавата външна тоалетна

в нашето малко село в Украйна.

Вътре има една зейнала воняща дупка в земята,

обаче отвън е покрита с перлено бели плочки

и буквално блести на слънце.

Почувствах се толкова горда и важна, че

се самопровъзгласих за лидер на малката си група приятели

и измислях мисии за нас.

Дебнехме от къща на къща

в търсене на мухи, попаднали в паяжини

и ги освобождавахме.

Четири години по-рано, когато бях на годинка,

след аварията в Чернобил,

започна да вали черен дъжд

и косата на сестра ми падаше на кичури.

Прекарах девет месеца в болница.

Посещенията там не бяха разрешени, така че се

наложи майка ми да подкупи една санитарка.

Тя й даде сестринска униформа и така мама

всяка вечер успяваше да се промъкне при мен.

И ето, пет години по-късно - светлина в тунела.

Благодарение на Чернобил получихме убежище в САЩ.

Аз вече съм на 6 и не плача, когато напускаме дома си,

за да дойдем в Америка.

Очаквам Америка да е място пълно с редки и прекрасни

неща като банани и шоколад

и Базука дъвки.

Базука дъвки с картинки вътре,

които получавахме веднъж годишно в Украйна

и трябваше да дъвчем по едно парченце цяла седмица.

В първия ни ден в Ню Йорк

с баба ми намерихме една стотинка

на пода на приюта за бездомни, където бяхме отседнали.

Ние обаче не знаехме, че това всъщност е приют за бездомни.

Мислехме, че това е хотел, пълен с много плъхове.

Когато намерихме стотинката, почти залепена за пода,

си помислихме, че някой много богат човек трябва да я изпуснал там,

защото обикновените хора не изпускат пари просто така.

Държах ръждясалата, лепкава монета

в дланта си

и имах чувството, че държа цяло състояние.

Реших, че ще си купя цяла дъвка

само за мен.

В този момент се чувствах като милионерка.

Около година по-късно отново се почувствах така,

когато намерихме торба с плюшени играчки захвърлена на боклука.

Изведнъж имах повече играчки

от когато и да било в живота си.

Имах същото чувство и когато се почука на

вратата на апартамента ни в Бруклин веднъж.

Със сестра ми отворихме и видяхме доставчика на пица,

с кутия пица, която не бяхме поръчвали.

Тогава ядохме пица за първи път в живота си

и й се наслаждавахме парче по парче.

Доставчикът стоеше там и се взираше в нас с почуда.

Каза ни, че трябва да платим, но ние не говорихме английски.

Майка ми излезе, той си поиска парите,

а тя нямаше достатъчно.

Всеки ден ходеше пеша 50 пресечки до работа,

само за да не дава пари за автобус.

Тогава съседката ни се показа на вратата,

и почервеня от яд, когато разбра,

че тези имигранти от долния етаж

са се докосвали до нейната пица.

Всички бяха разстроени.

Но пицата беше вкусна.

Години наред не осъзнавах колко малко сме имали.

Решихме да отпразнуваме 10-годишния си юбилей от пристигането ни в Америка

като резервираме стая в хотела,

в който бяхме първата ни вечер в САЩ.

Рецепционистът се засмя и каза:

"Не можете да резервирате стая тук. Това е приют за бездомни."

Бяхме шокирани.

Съпругът ми Браян също е бил бездомен като дете.

Семейството му е загубило всичко, когато е бил на 11.

Трябвало е да живее по мотели с баща си.

Там са им взимали всичката храна и не са им я давали

докато не си платят сметката за престоя.

Веднъж Браян получил кутия

мюсли, пълна с хлебарки.

Но той си имал нещо.

Навсякъде със себе си носел кутия за обувки,

пълна с девет комикса,

две книжки за G.I. Joes, нарисуван да изглежда като Спайдърмен

и пет робота Gobots. Това било неговото съкровище.

Неговата колекция от герои,

които го държали надалеч от банди и наркотици и

които не му позволили да се откаже от мечтите си.

Ще ви разкажа за още един

бивш бездомник, член на нашето семейство

Това е Скарлет.

Някога Скарлет била използвана като примамка в кучешки боеве.

Връзвали я и я хвърляли на ринга,

за да може другите кучета да се настървят преди същинските боеве.

Сега тя се храни с био храни,

спи на ортопедично легло, на което е изписано името й.

А когато наливаме вода в купичката й,

тя все още поглежда нагоре към нас и маха с опашка в знак на благодарност.

Понякога с Браян я разхождаме в парка,

тя се рови в тревата,

а ние просто я наблюдаваме.

После се споглеждаме

и чувстваме благодарност.

Забравяме за всичките си проблеми като нови представители на средната класа,

за всичките си разочарования

и се чувстваме като милионери.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)