Дан Гилбърт пита: "Защо сме щастливи?"

Дан Гилбърт, автор на "Сблъсък с щастието", се противопоставя на идеята, че ще сме нещастни ако не получим това, което искаме. Нашата "психологическа имунна система" ни позволява да се чувстваме истински щастливи, даже когато нещата не протичат по план.

Когато имаш 21 минути,

2 мил. години изглеждат много.

Но за еволюцията 2 мил. години са нищо.

И все пак, за 2 мил. години човешкият мозък е станал три път по-тежък:

бил е 0.56 кг при Хабилиса,

а сега всеки има почти 1.36-килограмов мозък.

Защо ли природата ни е дала толкова голям мозък? Оказва се,

че с утроения размер

са се появили и нови структури.

И една причина за големия ни мозък е, че се появила нова част:

челния лоб, и по-точно префронталния кортекс.

А какво прави префронталният кортекс,

за да оправдае целия допълнителен товар?

Всъщност много неща,

но най-важното:

симулира преживявания.

Пилотите се упражняват на симулатори,

за да избегнат грешки.

Имаме необикновената способност

да си представяме преживявания, преди да

се случат.

Това е трик, който нито

предшествениците ни, нито животните владеят.

Също както палците, изправения стоеж и езика,

този трик ни вади от гората и ни

праща в магазина.

(Смях) Всички сте го правили.

Знаете,

Бен и Джери нямат сладолед от дроб и лук.

Не защото са го пробвали,

а защото човек

може да си представи вкуса, без да опитва сладоледа.

Нека видим как работят вашите представи.

Ще направим бърз опит, преди да продължа.

Ето две бъдещи ситуации, върху които да помислите;

представете си ги и ми кажете коя предпочитате.

Да спечелите от лотарията 314 мил. долара

или да се парализирате?

Помислете.

Може би няма нужда.

Има данни за щастието на тези

две групи хора.

Това очаквахте, нали?

Но тези аз ги измислих.

Ето това са данните. Не се справихте с теста, а едва започваме.

Защото е факт, че година след парализата

и година след печалба от лотарията и двете групи са еднакво

щастливи.

Не се чувствайте зле, че не се справихте

с теста. С всички винаги е така.

Изследвания в моята лаборатория

и тези на икономисти и психолози

показват нещо изненадващо, наречено

въздействие на предубеждението, т.е.

склонността на нашите представи

да не работят и да преувеличават разликите

между различните ситуации.

Различни изследвания

показват, че печелене и губене на избори, намиране или загуба на партньор,

получаване или не на повишение, взимане или не на изпит,

и т.н. имат много по-малко влияние, сила и продължителност,

отколкото хората очакват.

Всъщност, скорошно изследване

върху ефектите на сериозни травми върху живота

показва, че ако травмата е от преди повече от 3 месеца,

с малки изключения,

няма никакъв ефект върху щастието.

Защо?

Защото щастието може да бъде синтезирано.

През 1642 г. сър Томас Браун пише: "Аз съм най-щастливият човек.

В мен има това, което може да превръща нищетата в богатство, злополучието в просперитет.

По-неуязвим съм от Ахил; съдбата не може да ми навреди."

Що за невероятна машинария има този в главата си?

Както се оказва, същата, каквато имаме всички.

Хората имат нещо като психологическа имунна система.

Система от умствени процеси, в голяма част подсъзнателни,

която им помага да променят мирогледа си,

за да може да се чувстват по-добре в споходилите ги обстоятелствата.

Също като сър Томас

и вие имате тази машина, но за разлика от него, не знаете за нея.

Ние синтезираме щастието, но мислим, че то е нещо, което да намерим.

Предполагам, няма нужда да ви давам много примери на хора, които синтезират щастието.

Но ще ви покажа експерименти,

които представят ясни доказателства.

Като предизвикателство взех издание на

Ню Йорк Таймс и потърсих примери на хора, които синтезират щастие.

И ето трима:

"По-добре съм физически, финансово, емоционално."

"Не съжалявам. Беше великолепно."

"Вярвам, че стана за добро."

Кои са тези образи?

Първият - Джим Райт.

Може би го помните като председател на Камарата на представителите,

който подаде оставка опозорен, след като един млад републиканец

разкри участието му в съмнителна сделка.

Най-влиятелният демократ

на САЩ

изгуби всичко: пари, власт.

Години след това казва:

"По-добре съм физически, финансово, душевно

и почти във всякакъв

друг аспект."

Какви други аспекти има? Зеленчуков? Всичко е покрил.

Морийс Бикам не сте го чували.

Морийс Бикам каза тези думи, когато го освободиха след

37 години в затвор

за престъпление, което не беше извършил.

Беше оправдан

на 78 години чрез ДНК доказателства.

И какво каза?

"Беше великолепно."

Великолепно? Не казва

"Имаше фитнес зала."

"Великолепно,"

дума, която обикновено се употребява за религиозно преживяване.

Хари Ленгърман е казал тези думи; можеше и да сте го чували,

но не сте, защото през 1949

прочел статия за двама братя на име МакДоналдс, които имали будка за хамбургери.

Идеята му харесала.

Намерил ги.

Те му поискали 3000 долара,

за да се присъедини. Хари поискал назаем от брат си,

банкер,

и брат му му казал:

"Идиот.

Никой не яде хамбургери."

И след 6 месеца

Рай Крок

имал същата идея и станал най-богатият американец.

И накрая

някой от вас разпознават тази снимка на Пийт Бест, първия барабанист

на Бийтълс,

докато не го пратиха по работа

и взеха Ринго на турне.

През 1994

- да, още е барабанист - Пийт Бест каза:

"По-щастлив съм, отколкото

щях да бъда с Бийтълс." Урокът тук

е тайната на щастието.

Ето я, разкрита най-накрая.

Първо: съберете богатство, власт

и престиж и ги загубете. (Смях)

Второ: прекарайте колкото можете

повече време в затвора. (Смях) Трето: направете някого наистина богат. (Смях)

И последно: никога не се присъединявайте към Бийтълс. (Смях)

Сега аз, също като Зе Франк, мога да предвидя следващата ви мисъл:

"Да-да."

Защото, когато хората синтезират щастието, както тези господа,

ние им се усмихваме, но си мислим:

"Ти всъщност никога не си искал тази работа."

"Да-да.

Всъщност не споделяше

много общи неща с нея

и го разбра, когато тя ти захвърли пръстена."

Подсмихваме се, защото вярваме, че синтетичното щастие

не е с качеството на "естественото" щастие.

Какви

са тези термини? Естествено щастие получаваме, когато стане това,

което искаме, а синтетично щастие си създаваме, когато не стане, това което искаме.

Нашето общество силно вярва,

че синтетичното щастие е по-нискокачествено.

Защо го вярваме?

Просто е. Кой икономически двигател ще продължава да

работи,

ако вярвахме, че ако не получим това, което искаме ще сме точно толкова щастливи, колкото ако го получим.

С извинения към моя приятел Матю Рикар, но магазин,

пълен със зен монаси

няма да е на печалба,

защото те не искат материални неща достатъчно.

Искам да ви подскажа, че синтетичното щастие

е точно толкова истинско и трайно,

колкото щастието, което изпитвате,

когато се случи това, което искате.

Като учен

ще ви покажа факти.

Това е експериментална парадигма,

която се използва, за да демонстрира синтеза на щастие сред хората.

Това е 50-годишна

парадигма: парадигмата на свободния избор.

Много е просто.

Носите, примерно, 6 обекта

и човекът трябва да ги подреди

според предпочитанията си.

Тук обектите са картини на Моне.

Всеки може да ги подреди

от най-харесваната до най-малко харесваната.

И ви даваме избор:

"Имаме картини в шкафа.

Ще ви дадем една като награда.

Имаме номер 3 и номер 4."

Това е труден избор,

защото никоя не е много по-предпочитана,

но хората обикновено избират номер 3,

защото им е харесал малко повече от 4.

След време - може да е 15 мин., 15 дни -

същите обекти са показани на човека

и той трябва да ги подреди отново

според предпочитанията си.

Какво се случва? Синтезирано щастие.

Това е резултат, който е бил потвърден отново и отново.

Синтезира се щастие.

Искате ли пак да видите? Щастие! "Тази, която получих, всъщност е по-добра,

отколкото си мислех!

Другата не струва!"

(Смях)

Това е синтезът на щастие. И каква е правилната реакция? "Да-да!" Ето това е експериментът,

който направихме и се надявам

да ви убеди,

че "Да-да!" не е правилната реакция.

Експериментирахме с

група хоспитализирани пациенти с антероградна аменезия.

Повечето имат

синдром на Корсаков - пили са твърде много и не могат да създават нови

спомени. Помнят

детсвото си, но ако влезете, представите се и си тръгнете,

когато

се върнете, няма да ви помнят.

Занесохме картините в болницата.

И помолихме пациентите да ги класират,

според това колко им харесва всяка.

И им дадохме да си изберат между номер 3 и номер 4.

Като всички и те казаха:

"Благодаря!

Ще взема номер 3."

Обяснихме им, че ще им пратим номер 3 по пощата.

Събрахме си материалите и тръгнахме.

След ½ час

се върнахме обратно

и им казахме: "Здравейте, върнахме се." Те ни казаха: "Докторе, извинете,

имам проблем с паметта.

Не ви помня."

"Но аз тъкмо бях тук с картините на Моне."

"Съжалявам, не помня."

"Няма проблем. Само трябва да подредиш картините

от картината, която най-много ти харесва до картината, която най-малко ти харесва."

Какво правят?

Нека първо потвърдим,

че имат амнезия. Питаме пациентите коя картина е тяхна,

коя са избрали миналия път.

Откриваме, че пациентите с амнезия просто се опитват да отгатнат.

Ако бяхте вие,

щяхте да знаете.

Но

пациентите с амнезия нямат представя. Не могат да разпознаят картината от показаните пред тях.

Ето какво правят те: синтезират щастие.

Това е промяната

между първия и втория път, когато са класирали.

Ето

това е магията,

сега под формата на графика -

"Моята е по-добра, отколкото си мислех."

"Другата е по-лоша."

Хората с амнезия правят точно същото нещо. Помислете.

Хората харесват повече своята картина,

но не знаят, че е тяхна.

"Да-да" не е правилната реакция!

Когато синтезираха щастие,

тези хора наистина промениха

своите емоционални, естетични, хедонистични реакции към картината.

Не го казват, само защото е тяхна,

защото не знаят, че е тяхна.

Когато психолозите показват такива графики,

това е средно аритметично от много хора.

Всички имаме тази психологическа имунна система, способността да

синтезираме щастие,

но някои от нас го правят по-добре.

И някои ситуации дават възможност да се прави по-ефективно,

в сравнение с други.

Оказва се, че свободата - възможността да правиш избор

и след това да го променяш -

е приятелят на естественото щастие, защото

ти дава възможността да избереш измежду всички интересни възможности в бъдещето онази, която ти допада най-много.

Но свободата на избор

- да взимаш решение и да го променяш - е врагът на синтетичното щастие.

И ще ви покажа защо.

Разбира се,

Дилбърт вече знае.

"Технологична поддръжка при Догбърт. Как мога да ви употребя?"

"Принтерът ми вади празна страница след всеки документ."

"Оплаквате се от безплатна хартия?"

"Безплатна? Но хартията е моя."

"Ей богу, човече! Виж качеството

на хартията!

Само глупак или лъжец би казал, че са еднакви!"

"А, сега като го споменахте, наистина изглежда по-лъскава!"

"Какво правиш?"

"Помагам на хората да приемат нещата, които не могат да променят."

Наистина. Психологическата имунна система работи най-добре,

когато сме в пълна безизходица. Това е разликата между

ходене по срещи и брак, нали?

Ако излезете на среща

с мъж, който си бърка в носа, ще е последна.

Съпругът ви си бърка в носа?

Да, има златно сърце;

не пипай плодовата торта.

Нали? (Смях) Намирате начин да сте щастливи

със ситуацията. Имам предвид,

че хората не знаят това за себе си

и незнанието може да е огромен недостатък.

Ето експеримент, който проведохме в Харвард.

Създадохме курс по черно-бяла фотография

и научихме студенти как да ползват тъмната стая.

Дадохме им фотоапарати,

те отидоха из университета и направиха 12 снимки на любимите им професори, стаите, кучето

и на всичко друго, което искаха за спомен.

Върнаха ни камерите, взехме им координати за връзка,

избраха си двете любими снимки,

обяснихме им за тъмните стаи,

увеличиха две снимки

и придобиха два страхотни

плаката на любими неща.

"От коя от двете ще се откажеш?"

"Трябва ли?"

"Да. Една ни трябва

като доказателство за проекта.

Ти взимаш една и ми даваш една."

Имаше две групи на този експеримент.

На едната група казваме:

"Ако по-късно си промените мнението,

другата снимка ще е тук и в следващите 4 дни, преди да я пратим до централата,

- (Смях) - да, "централата" -

"Ще се радвам да я подменя. Даже,

ще

ви я донеса - само ми дай имейлите си.

Ако си промените мнението, ще сменим снимките."

На другата половина от студентите им е казано обратното:

"Изберете.

След малко пращаме снимките към Англия.

Снимката ви ще прекоси Атлантика.

Няма да я видите пак."

Половината от студентите във всяка група

са помолени да предвидят

колко ще им се хареса снимката, която остава с тях

и снимката, от която се отказват.

Другите студенти просто са отпратени

и се проследява в следващите няколко дни доколко са доволни и доколко им

харесват снимките.

Ето какво

студентите мислят, че ще стане.

Мислят, че може би ще харесат снимката, която задържат, повече от тази,

от която се отказват,

но това не са статистически значими разлики.

Увеличението е малко

и няма значение в коя група са били,

с обратимо или необратимо решение. Грешно. Лоши симулатори. Защото ето какво се случва всъщност.

И преди избора и 5 дни по-късно

хората, които

не могат

да си променят мението, много харесват снимката!

И хората, които се чудят: "Дали да я върна?

Дали взех правилната? Може би тази не е добра?"

са се убили.

Не си харесват снимката

и даже, след като вече

не могат да сменят снимката, все още не я харесват. Защо?

Защото обратимите случаи не са благоприятни за

синтезиране на щастие.

И ето последната част от експеримента.

Идват изцяло нова група наивни студенти от Харвард и им казваме:

"Това е курс по фотография и

има две възможности.

Когато направите двете снимки,

може да имате 4 дни, за да си промените мнението

или може да направите две снимки

и да решите веднага

без възможност за промяна. Кое избирате?

66% от студентите, това са 2/3, предпочитат да бъдат в курса,

където ще имат възможност да си сменят мнението.

66% от студентите избират да бъдат в курса,

който в крайна сметка ще ги направи недоволни от тяхната снимка.

Защото не знаят обстоятелствата, които подпомагат синтезирането на щастие.

Поетът го е казал най-добре и ще ми помогне в този случай,

макар и преувеличавайки:

"Няма нищо, добро или лошо, което да не е направено такова от нашето мислене"

Хубава поезия, но не може да е съвсем вярно.

Настина ли няма нищо добро или лошо?

Истина ли е, че

операция на жлъчката и пътуване до Париж са едно и също? Това е тест за интелигентност от един въпрос.

Не може да са едно и също.

По-близко до истината се е изказал

бащата на днешния капитализъм, Адам Смит.

Струва си да се помисли над това:

"Огромен източник на страданията и проблемите в човешкия живот изглежда са

причинени от надценяването на разликата

между една дълготрайна ситуация и друга...

Някои от тези ситуации може би, без съмнение, си заслужава да бъдат предпочитани пред други,

но нито една не заслужава да бъде преследвана

с онази пламенна амбиция, която ни кара да нарушаваме правилата

на благоразумието или на справедливостта, или да вредим на бъдещото си спокойствие

като се срамуваме от спомените за собствените си грешки или

като страдаме от угризенията, породени от неправдата, която сме извършили."

С други думи: да, някои неща са по-добри от други.

Би трябвало да имаме предпочитания, които ни водят към едно бъдеще вместо друго.

Но когато тези предпочитания ни тласкат твърде силно и твърде бързо,

защото сме надценили разликите между двата вида бъдеще,

рискуваме.

Когато амбицията ни е с мярка, работим радостни.

Когато амбицията ни е безгранична, ни кара да лъжем, да мамим, да крадем, да нараняваме другите,

да жертваме стойностни неща. Когато страховете ни са с мярка,

сме благоразумни, предпазливи, съобразителни.

Когато страховете ни са безгранични и прекалени,

сме безразсъдни и страхливи.

Урокът, който бих искал да ви остане е,

че нашите копнежи и притеснения са до някаква степен прекалени,

защото у себе си носим възможността да произвеждаме точно това,

което постоянно преследваме, когато избираме преживяванията.

Благодаря ви.