Не "преодоляваме" скръбта. Ние продължаваме напред с нея.

В лекция, на моменти сърцераздирателна, на моменти изключително забавна, писателката и подкастър Нора МакИнърни споделя мислите си относно живота и смъртта - мъдрост, придобита с много мъка. Нейният откровен подход към нещо, което, честно казано, ще засегне всички нас, е също толкова освобождаващ, колкото и свиващ стомаха. Всъщност тя ни насърчава да променим начина, по който подхождаме към скръбта. "Скърбящите хора ще се смеят отново и ще се усмихват отново", казва тя. "Те ще продължат напред. Но това не означава, че са го преодолели или превъзмогнали."

2014-та беше голяма година за мен.

Имали ли сте някога

голяма година, много значима?

При мен се разви по следния начин:

На 3-ти октомври втората ми бременност
завърши със спонтанен аборт,

на 8-ми октомври баща ми почина от рак.

И след това на 25-ти ноември
почина съпругът ми Арън

след три години с глиобластома
в IV-ти стадий,

което е просто научният термин за
рак на мозъка.

Така че, много съм забавна.

(Смях)

Хората обичат да ме канят
на гости непрекъснато.

Да ми завиди човек.

Обикновено, когато говоря
за този период от живота си,

получавам следната реакция:

(Въздишка)

"Не мога...Не мога да си представя."

Аз пък мисля, че можете.

Мисля, че можете.

Даже смятам, че трябва,

защото някой ден това
ще се случи и на вас.

Може би не точно такива загуби,
в този конкретен ред и с този интензитет,

но, както ви казах,
аз съм много забавна

и проучванията, които следя,
ще ви зашеметят:

всеки, когото обичате, има
100% шанс да умре.

(Смях)

И дойдохте на TED,
за да чуете това.

(Смях)

(Аплодисменти)

Така че, след всички тези загуби,

направих кариера,
говорейки за смъртта и загубата,

не само за моите,
защото е лесно да се резюмира,

но и за загубите и трагедиите,
които други хора са преживели.

Трябва да кажа, че това си е ниша.

(Смях)

Това е малка ниша и
ми се иска да спечеля повече пари, но...

(Смях)

Написах няколко повдигащи духа книги,

водя доста насърчителен подкаст, създадох
малка организация с нестопанска цел.

Опитвам се да правя каквото мога,

за да помогна на хората да се чувстват
удобно с неудобното,

а скръбта е толкова неудобна.

Толкова е неудобна, особено ако е
скръбта на друг човек.

Част от работата ми е група, която
създадох с приятелката ми Мо,

която също е вдовица.

Кръстихме се
"Клуб на сексапилните млади вдовици".

(Смях)

Групата наистина съществува,
имаме си членски карти

и фланелки.

Когато твоят човек умре,
съпруг, съпруга, приятелка, приятел,

без значение дали сте били женени,

семейството и приятелите ви ще се
огледат наоколо,

проучвайки приятели на приятели
на приятели,

докато не открият някого, който преживява
нещо подобно

и ще ви тласнат един към друг,

за да си говорите заедно
и да не изливате мъката си върху другите.

(Смях)

Така че това е, което правим.

Това са многобройни малки групи,

където мъже, жени, гей, хетеросексуални,
женени, партньори,

могат да говорят за своя починал човек

и да казват нещата, които

другите хора в живота им не искат
или още не са готови да чуят.

Доста разнообразни разговори.

Примерно: "Мъжът ми почина
преди две седмици,

а непрекъснато мисля за секс,
нормално ли е?"

Да.

"Ами, ако е единият от
Property Brothers?"

По-малко нормално, но се приема.

(Смях)

Неща като: "Когато съм навън и виждам
възрастни хора да се държат за ръце,

двойки, които очевидно са заедно
от десетилетия,

тогава ги гледам и си представям

всички неща, през които са преминали
заедно,

доброто, лошото,

споровете, които са имали
за това, кой да изхвърли боклука...

Просто сърцето ми се изпълва с гняв."

(Смях)

Този пример е личен за мен.

Повечето от разговорите, които
водим в групата,

може и ще останат само помежду ни,

но има неща, за които говорим,

които останалият свят - този
непосредствено предшестващ скръбта,

но все още незасегнат от нея -

наистина може да спечели, ако ги чуе.

И ако още не сте разбрали,

аз се интересувам от / мога да правя
само ненаучни изследвания,

затова отидох в "Клуба на
сексапилните млади вдовици"

и казах: "Здравейте, приятели! Помните ли,
когато вашият човек почина?" Помнеха.

"Помните ли всички неща, които
хората са ви казвали?"

"О, да."

"Кои от тях ви бяха най-омразни?"

Получих доста коментари, отговори,
хората казват какви ли не неща,

но две бързо заеха челна позиция.

"Преживей го."

От 2014 година насетне,

ще ви кажа, че се омъжих повторно
за много красив мъж на име Матю,

имаме четири деца в нашето общо семейство,

живеем в предградията на Минеаполис,
Минесота, САЩ.

Осиновили сме куче от приют.

(Смях)

Карам миниван,

такъв с отварящи се врати
без дори да ги докосваш.

(Смях)

Направо, по всички "кретерии",
животът е прекрасен.

Никога не съм казвала "кретерии",
нито веднъж не съм го казвала така.

(Смях)

Не знам откъде се взе това.

(Смях)

Дори не съм чувала някой друг
да го казва така.

Изглежда сякаш трябва така да се каже

и затова английският език
е ужасна недомислица...

(Смях)

Толкова се впечатлявам,
когато някой го говори

като допълнение към език, който
има смисъл - добра работа.

(Смях)

Но, по всички критерии...

(Смях)

По всички критерии, животът е направо
прекрасен, но не съм "го преодоляла".

Не съм го преодоляла и
толкова много мразя този израз,

и разбирам защо го мразят
и други хора.

Защото според него

животът, смъртта и любовта
на Арън са само моменти,

които мога да оставя зад гърба си -
и вероятно трябва.

Когато говоря за Арън,
неусетно преминавам в сегашно време.

Винаги съм смятала, че за околните
това е странно.

После забелязах, че всички го правят.

Не защото отказваме да повярваме
или защото забравяме лесно.

Правим го, защото хората, които
сме обичали и изгубили,

са все още толкова реални за нас.

Така че, когато казвам "О, Арън е...",

то е защото Арън все още е.

Не е както е бил преди,

което беше много по-добре,

и не е по начина, по който вярващите
хора се опитват да ми кажат, че ще бъде.

Просто той е незаличим

и затова е реален за мен.

Тук,

той присъства в работата, която правя,

в детето, което имахме заедно,

в тези три други деца, които отглеждам,

които никога не са го срещали,
нямат общо ДНК с него,

но са в живота ми само
защото имах Арън

и защото изгубих Арън.

Той присъства в брака ми с Матю,

защото животът, любовта и смъртта на Арън

ме направиха човека, за когото
Матю пожела да се ожени.

Така че, не съм продължила,
загърбвайки Арън,

просто продължих напред с него.

(Аплодисменти)

Разпръснахме праха на Арън
в любимата му река в Минесота

и когато торбичката беше празна -

защото когато те кремират,
се събираш в една найлонова торбичка -

имаше остатъци от праха по пръстите ми.

Можех просто да изплакна ръцете си
във водата,

но вместо това ги облизах,

защото се боях, че ще загубя още повече,
отколкото вече бях изгубила,

и толкова отчаяно исках да се уверя,
че той винаги ще бъде част от мен.

Разбира се, че ще бъде.

Когато гледаш как твоят човек се пълни
с отрова в продължение на три години,

само за да остане жив и да бъде
с тебе още мъничко,

това остава с теб.

Когато гледаш как бавно тлее от здравия
човек, който е бил при запознанството ви,

до нищото - това остава с теб.

Когато гледаш сина си,
който дори не е навършил две,

как се покатерва по леглото в
последния ден от живота на баща си,

сякаш знаейки какво ще последва
след няколко часа,

и казва: "Обичам те. Това беше от мен.
Чао, чао."

Това остава с теб.

Точно както когато се влюбиш,
най-накрая, когато наистина се влюбиш

в някого, който те разбира и те вижда,

и ти осъзнаваш: "О, Боже мой,
грешала съм през цялото време.

Любовта не е състезание
или риалити шоу - тя е толкова тиха,

една невидима нишка на спокойствие,
която свързва двама ни,

дори когато всичко е хаотично,

когато всичко се разпада,
дори когато него вече го няма."

Това остава с теб.

Често правехме следното:

тъй като ръцете ми са винаги студени,
а той е толкова топъл,

обикновено пъхвах леденостудените си ръце
под блузата му,

притискайки ги към горещото му тяло.

(Смях)

Той мразеше това толкова много,

(Смях)

но обичаше мен,

и след като почина,
аз лежах в леглото с Арън

и пъхнах ръцете си под него,

и усетих топлината му.

Дори не мога да ви кажа дали
ръцете ми бяха студени,

но мога да ви кажа,

че знаех, че това ще е последният
път, когато ще направя това.

Този спомен винаги ще е тъжен.

Този спомен винаги ще боли.

Дори и когато стана на 600 години
и съм просто холограма.

(Смях)

Точно както споменът как се запознахме
ще ме кара да се смея.

Скръбта не се случва във вакуум,

случва се едновременно и смесвайки
се с всички тези други емоции.

И така, срещнах Матю -
настоящия ми съпруг,

който не харесва това определение,

(Смях)

но пък то е изключително точно.

(Смях)

Срещнах Матю и...

хората, които ме обичат,
звучно въздъхнаха облекчени:

"Свърши се!

Тя го направи.

Получи щастливия си край,
сега всички можем да си ходим.

Справихме се чудесно."

И това описание
толкова ми харесва,

че и аз си помислих, че може би
наистина съм го постигнала, но не бях.

Започнах друга глава.

И това е толкова добра глава -
обичам те, скъпи -

това е толкова добра глава.

Но най-вече в началото беше като
алтернативна вселена,

или като онези книги от 80-те, в които
сам избираш приключенията си

и има две паралелни сюжетни линии.

Аз отворих сърцето си за Матю,

а мозъкът ми ме подканяше:
"Искаш ли да мислиш за Арън?

Хайде, минало, настояще и бъдеще,
елате тук", и се замислих.

Изведнъж тези паралелни сценария
се развиха едновременно

и влюбването ми в Матю
наистина ми помогна да осъзная размера

на това, което загубих,
когато почина Арън.

Също толкова важно е,

че това ми помогна да осъзная, че
любовта ми към Арън

и скръбта ми за Арън,

и любовта ми към Матю
не са противопоставящи се сили.

Те са просто нишки в един и същи конец.

От едно естество са.

Аз съм...какво биха казали родителите ми?

Аз не съм специална.

(Смях)

Все пак са отгледали
четири деца...честни са.

(Смях)

Но аз не съм, не съм специална.

Знам го, напълно съм наясно,

че по цял ден, всеки ден,
навсякъде по света,

се случват ужасни неща.

Непрекъснато.

Както ви казах - забавна съм.

Но ужасни неща действително се случват,

хората преживяват дълбоко формиращи
и травматични загуби всеки ден.

Като част от работата ми,

този странен подкаст, който водя,

понякога говоря с хората

относно най-лошото нещо,
което им се е случвало.

Понякога това е загубата на някого,
когото са обичали,

понякога преди дни, седмици, години,
дори преди десетилетия.

И тези хора, които интервюирам,

не са се затворили около тази загуба

и не са я направили центъра на живота си.

Те продължават да живеят, техният свят
продължава да се върти.

Но те говорят с мен,
една напълно непозната,

за човека, когото са обичали
и е починал,

защото това са преживяванията,

които ни белязват и изграждат
точно толкова, колкото и радостните.

И също толкова трайно.

Много след като получите последната
си съболезнователна картичка

или последното сготвено ястие.

Не се обръщаме към хората около нас,

изживяващи щастливи моменти, и не им
казваме "Преодолей го", нали?

Не изпращаме картичка:
"Честито за красивото ти бебе"

и после, 5 години по-късно, "Пак ли
парти за рождения ден? Преодолей го."

(Смях)

Да, разбрахме, детето е на 5.

(Смях)

Еха.

(Смях)

Но скръбта е като едно от тези неща,

например да се влюбиш или да имаш бебе,
или да гледаш "Наркомрежа" по HBO,

и да не го разбираш, докато
не го разбереш, докато не го направиш.

Когато го направиш,
когато намериш своята любов или имаш бебе,

когато скръбта е лично твоя
и ти си на първия ред на погребението,

тогава го проумяваш.

Разбираш, че каквото преживяваш
не е момент във времето,

не е кост, която ще зарасне,

но, че си бил докоснат
от нещо хронично.

Нещо нелечимо.

Не е фатално, но понякога
усещаш мъката като такава.

И ако не можем да го предотвратим,

какво можем да направим?

Какво можем да направим,
освен да опитаме да си напомняме,

че някои неща не могат да бъдат поправени,

че не всички рани трябва да зараснат?

Нуждаем се един от друг да си спомняме,

да си помагаме да помним,

че скръбта е много сложна емоция.

Че можеш и ще бъдеш тъжен и щастлив,
ще скърбиш и ще можеш да обичаш

в същата година или седмица,
в същия този момент.

Трябва да си напомняме, че скърбящите
ще се смеят отново и усмихват отново.

Ако са късметлии,
дори ще намерят любовта отново.

И да, без съмнение,
те ще продължат напред.

Но това не означава,
че са го преодолели или превъзмогнали.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)