Моята история за любовта и загубата като трансрасиално осиновено дете

Мистериозната татуировка на ръката ѝ беше всичко, което свързваше Сара Джоунс, осиновена като дете от бели родители, с нейния южнокорейски произход. Търсенето на нейното родно семейсто я научи, че често трансрасиалните истории за осиновяване построяват нов живот в чужбина като късмет, който изисква безкрайна признателност, затъмняваща далеч по-сложна реалност. Чрез нейния опит от загуба и откриване, Джоунс предлага насоки какво могат да направят родителите, за да защитят уникалните културни и лични разкази на децата си.

Когато бях на три години

бях осиновена трансрасиално
от Южна Корея

от бяло семейство в Солт Лейк Сити, Юта.

Пристигнах в Америка с мистериозна
татуировка на лявата си ръка.

Татуировката беше толкова
голяма и забележима,

че моите осиновители веднага
я премахнаха оперативно.

Те се притесняваха, че другите деца
ми се биха подигравали.

Днес, там, където преди беше татуировката,
има само светъл белег

и аз го прерисувах с перманентен маркер,
за да видите как изглеждаше.

Корейските архиви за осиновяване през 1976
бяха доста непълни.

Нямах никаква информация
за своя произход

или за рожденото ми семейство.

Дори не знаех дали моето име
и дата на раждане бяха истински

или дадени от системата.

И никой не знаеше значението
на моята татуировка.

Трансрасиалното осиновяване е осиновяване
на дете от една раса или етнос

от родители от различна раса или етнос.

В моето поколение децата, осиновени
от Корея,

бяха асимилирани в културата
на техните осиновители.

Така аз бях отгледана като бяла.

Докато растях, с моето семейство
понякога посещавахме корейски ресторанти

или ходехме на азиатски фестивали.

Но аз не смятах себе си за азиатка.

Като гледам назад сега,

премахването на татуировката ми е
символ на изгубената ми връзка

с моите корейски етнос и култура.

И не съм сама.

От 50-те години на миналия век почти
200 000 корейски деца са били осиновени

по целия свят.

Нарастваща група изследвания показва,
че децата се травмират,

когато те са отделени
от своите истински семейства.

Моята история включва
такава детска травма.

Наскоро разбрах, че биологичната ми майка

е напуснала семейството скоро
след моето раждане.

Когато съм била на две години,
моят биологичен баща е пострадал

и не е можел да се грижи
за моите братя и за мен.

Така моите братя и аз сме били изпратени
на службите за закрила на детето.

И някой там е решил,
понеже аз съм била по-малка,

че аз мога да бъда осиновена.

И така, аз съм била изпратена
в друго сиропиталище,

отделена от моите братя,
които са се грижили за мен.

Записите за осиновяване показват,
че не съм играела

с никого от другите деца в сиропиталището

и сега знам защо.

На снимките ми за осиновяване се вижда
едно уплашено, недохранено момиченце.

Просто си представете моя културен шок
след девет самотни месеца,

когато пристигнах в Америка,

където всичко беше различно:

хората,

сградите,

храната

и облеклото.

Като тригодишно дете
аз бързо осъзнах,

че никой не говореше корейския език,
който говорех аз,

така че спрях изобщо да говоря
за шест месеца.

Когато започнах да говоря отново,
беше изцяло на английски.

Една от първите фрази, които казах,

докато моите родители ми показваха снимки
от сиропиталището,

беше „Сара тъжна.“

Осиновените деца често изграждат
емоционални стени,

за да се защитават от това
да не бъдат наранени отново.

Определено го направих това

и като другите трансарасиално
осиновени деца,

докато растях, имаше моменти,
когато исках да бъда бяла

като другите деца около мен.

Другите деца ми се подиграваха
за моите очи и нос.

Стилът на 80-те
беше особено брутален за мен,

с очила, които не ми прилягаха добре,

прически,

(Смях)

които изглеждаха нелепо по мен.

(Смях)

Може би ви е неприятно да слушате
този разказ за осиновяване.

Обикновено разказът, който чуваме, е този
на новия родител,

който с нетърпение очаква детето,
което са искали толкова дълго.

Историята на родителите е разказана
с любов, радост и вълнение

и като доведат новоосиновеното дете вкъщи,

техните приятели и семейства
поздравяват родителите

за невероятно им решение да осиновят.

Разказът за осиновяване на моите родители
бе като красиво одеяло, което ме топлеше.

Но малко по-късно почувствах,
че фокусът е повече върху одеялото,

което покриваше мен
и моята гледна точка изцяло.

Не можех да дишам емоционално.

Моите родители ми казваха неща като:

„Влюбих се в теб в първия момент,
когато видях твоята снимка. “

Моето сърце беше разбито.

Те ме обичат, знам го,
и аз бях искана.

Но ми се иска единствената ми рождена
история да не бе така тъжна,

така хуманитарна.

Често бърках любовта с благодарност,

особено когато другите ми казваха неща,
като:

„Ти си такава късметлийка
да бъдеш осиновена в Америка “

или „Твоите родители са същински ангели,
че те осиновиха. “

Като дете тези коментари бяха като
постоянно напомняне да бъда благодарна

за благотворителността на родителите ми.

Негодувах, че не можех да кажа
на тези възрастни:

„Не ми харесва да ми се напомня
постоянно, че съм осиновена.

Просто искам да съм нормално дете

и може би да бъда неблагодарна
от време на време.“

(Смях)

Но се научих да се усмихвам
без да го правя наистина

и докато пораствах,
ми се искаше да мога да кажа:

„Сара е все още тъжна. “

Погребах чувствата си,
и чак в по-късен етап от живота си

осъзнах, че никога не бях скърбяла
истински за моето осиновяване.

Много от нас разбират,
че осиновяването на дете

от друга раса, култура или държава
никога не е просто,

ние рядко осъзнаваме сложните емоции,

които осиновените деца могат да изпитат.

Някои деца изпитват чувство на загуба,

чувство на отхвърляне,

скръб,

срам,

вина,

предизвикателства с идентичността,

трудности с интимността

и проблеми с контрола.

Просто питайте моите деца.

(Смях)

Децата, които са осиновени,
могат да обичат своите осиновители

и в същото време да изпитват
тези сложни емоции.

И много от нас се чудят:
aко ние бяхме имали сигурни емоционални

пространства и притежавахме
свои истории, когато бяхме по-млади,

щяхме ли все още да се борим да се справим
с осиновяването като възрастни?

Къде намираме емоционалния кислород,
за да притежаваме собствените си истории?

От края на 90-те и началото на 2000 г.,

изследователи като д-р Ричард Лий
са се фокусирали върху различни

родителски техники
за трансрасиално осиновяване.

Надеждата е, да се помогне на децата
и техните осиновители

да се адаптират по-добре към своите
уникални расови и етнически обстоятелства.

Окуражава се енкултурацията,

която излага децата на хората,

местата, езиците и културата
на техните родните семейства.

Някои родители се фокусират
върху расовата принуда,

за да работят конкретно с децата си
върху расизма и дискриминацията,

които ще изпитат извън дома.

И някои родители разрешават на децата,
докато растат, да изберат

до каква степен ще бъдат част от културата
на своите биологични семейства.

Сега като погледнем тези знаци на прогрес,

може да си помислим, че сме разбрали
всичко за трансрасиалното осиновяване.

Корейските осиновени деца бяха първата
масова вълна от международни осиновявания,

почти 30 години по-рано
от много други страни,

и така има цели поколения
от корейски осиновени деца -

от деца до възрастни
на 70 и повече години,

които се опитват да се справят
с въздействието на тяхната асимилация

и има само шепа проучвания,

които следват трансрасиално
осиновените деца за цял живот.

Знам, че хората около мен не разбираха
мъката ми поради моето осиновяване.

Рейчъл Ростад, друга осиновена корейка,
изрази това, което чувствах,

когато каза:

„Загубата е особено трудна
за измерване,

когато изглежда сякаш че
не съм загубила абсолютно нищо.

Това не е като липсата на орган.

Това е липса като където отиват сънищата,
когато си отвориш очите

на сутрешната светлина.“

Всяка година стотици
южнокорейски осиновени деца

търсят своите биологични семейства.

Корейските агенции докладват,
че по-малко от 15 процента са успешни.

Миналта година намерих
корейското си семейство за три месеца.

Публикувах снимка на моята прерисувана
татуировка в социалната мрежа,

която корейските групи щедро споделиха.

Приятел на брат ми е видял снимката

и веднага е разбрал значението
на татуировката.

Когато моят баща е решил да ни изпрати
на службите за закрила на детето,

се притеснил, че могат да ни разделят
и дори да ни осиновят от различни страни.

Така той е взел необикновеното решение
да нарисува голяма татуировка

на нашите ръце

и на своята собствена,

за да се намерим някой ден.

И той се беше опитал да ме потърси.

И беше прав:

татуировката наистина ми помогна да открия
семейството, което бях загубила.

За нещастие, той беше починал девет години
преди да види децата си обединени отново.

Но миналата година пътувах до Корея,
да се срещна моите по-големи братя,

моите леля и чичо

и научих много нови неща за себе си,

включително истинската ми дата на раждане,

и се оказа, че съм седем месеца
по-възрастна.

(Смях)

На тази жена на средна възраст не ѝ хареса
да чуе, че е по-възрастна.

(Смях)

Това обяснява надарените и талантливи
класове, които имах в училище.

(Смях)

Но най-важното, което научих,

беше, че имах любящо семейство в Корея,

което ме помнеше като малко бебе

и не ме беше забравило.

Не бях изоставена,
както казваха архивите за осиновяване.

Бях искана.

Време е да прекроим нашите възгледи
относно осиновяването.

Здравословната осиновителна екосистема
е тази, в която децата,

осиновителите и родните им семейства

имат своите собствени уникални истории.

Когато тези разкази са разположени
една до друга,

се създават по-добра емпатия и политики
за живота, повлиян от осиновяването.

Има две неща, които възрастните
могат да направят,

за да запазят по-добре историите
на осиновените деца.

Първо, дайте на децата безопасни
емоционални пространства,

за да изразят и негативните,
и позитивните емоции.

Фрази като: „Кажи ми повече.“,

„Какво желаеш? “

или „Тези чувства са нормални. “

са начини за предоставяне на
емоционален кислород на децата.

Второ, потвърдете историята
за осиновяване на детето.

Децата могат да изразят емоции,
които да бъдат обидни

или да притеснят осиновителя.

Като родител, работете за задържане
и управление на вашите страхове,

отделно от детето си.

Винаги приемайте историята на детето
като валидно и важно.

Естествено е да искате да защитите децата

от това да изпитват болка.

Моята татуировка е трогателно напомняне,
че всяко осиновяване започва с болка

и всяко дете е засегнато
по различен начин.

Децата, които са осиновени могат да имат
пълен и богат живот,

ако приемаме и надграждаме този уникален
набор от карти, който ни е бил раздаден.

И като слушате нашите разкази с емпатия,

вие ще чуете и други неща:

детско любопитство,

състрадание,

гъвкавост,

кураж,

любов

и да, дори благодарност.

Благодаря

(Аплодисменти)