Житейски уроци от най-младата личност, пътувала до всяка държава | Лекси Алфорд | TEDxKlagenfurt

Знаете ли колко държави има в света? Двадесет и една годишната Лекси знае, защото предприе приключението да ги посети всичките. Тя счупи Световния рекорд на Гинес за най-младия човек, пътувал до всяка страна в света. За придаване на малко контекст на това постижение, повече хора са били в Космоса, отколкото са пътували до всички 196 суверенни държави, и приблизително по-малко от 20 от тези хора са жени. В този TEDx talk, Лекси споделя нейните истории от света, за да вдъхнови други, особено млади жени, да следват мечтите си, да излязат от зоната си на комфорт и за да стимулира личностен растеж. Лекси Алфорд е родена в малък град, наречен Невада Сити, Калифорния. Тя и пътувала по света от както се помни със семейството си, което е стартирало туристическа агенция. Тя е пътувала до всички страни до 21-годишна възраст, счупвайки Световния рекорд на Гинес за най-младата личност, пътувала до всяка държава, с над три години.

Този разговор е държан на TEDx събитие, използвайки се формата на TED конференция, но организирано индивидуално от местна общност. Научете повече на https://www.ted.com/tedx

Водим грешният разговор
за зоната на комфорта.

Изразът "да излезеш
от зоната си на комфорт"

толкова често се подхвърля днес
онлайн и в мотивационни цитати,

че е започнал да губи значението си.

Това е така,
защото не разбираме ясно

какво е нашата зона на комфорт

и е против интуицията ни да я напуснем,

защото там се чувстваме най-безопасно.

Също така звучи сякаш прикриваме нещо,

за което не искаме да говорим,

което е страхът.

Нека ви разкажа малко за моята история
и как страхът изигра роля в нея.

Семейството ми пътува много.

Майка ми е създала туристическа агенция
когато е била по-млада от мен в момента,

и когато растях, семейството ми
никога не ме оставяше

когато отиваше на приключение.

Завърших по-рано и получих диплома
от обществен колеж когато навърших 18.

И по това време вече
бях обиколила около 70 страни.

Това беше моментът в животът ми,

в който хората започнаха да ме питат

най-смущаващия въпрос,
който може да се зададе на младеж.

"Какво ще правиш след това?"

И в опит да отговоря на този въпрос

започнах да се питам
какво правя с най-голяма страст,

което винаги е било пътуването,

и как да се възплозвам максимално
от това което имам,

което беше колко много опит
от пътуване имах на моята възраст.

Тогава ме осени една идея.

Имах над 6 години
да счупя световния рекорд

за най-младия човек,
пътувал до всяка държава.

Това беше перфектната възможност,
която търсих,

за да изляза от книгите
и да вляза в истинския свят.

В ретроспект, нямах никаква идея
в какво се забърквам.

Две години и половина по-късно
бях прекарала неизброими часове,

натъпкана по самолети, влакове
автобуси, рикши и кораби,

пътувайки с нищо освен с раница.

Сблъсках се с всеобхватни здравословни
проблеми, от малария в Западна Африка

до хранително натравяне в Пакистан,
достойно за прием в болница.

Научих се как да се справям с
публични паник атаки

сама в чужди страни

и преодолях главоболията покрай
занимаването с бюрократи

от всяка страна, която изисква виза.

Ако щете вярвайте, но това са едни
от най-ценните ми спомени,

защото бяха най-определящите
моменти в живота ми,

прекарани далеч,
далеч от зоната ми на комфорт.

Да докажа на световните рекорди на Гинес,
че съм пътувала до всяка страна,

беше съвсем различна история.

Според много стриктни насоки,

съм задължена да представя всичко,
от самолетни билети

и касови бележки за настаняване и такси,

до многобройни изявления на свидетели
от всяка страна.

Мъчех се да намеря
двама души във всяка страна,

които да говорят, четат
и пишат на английски

и биха били склонни да ми помогнат
с изявленията от свидетел.

Трябваше да умолявам
имиграционните полицаи на всяка граница

да подпечатат паспорта ми
с достатъчно мастило,

за да може да се прочете
името и датата на печата.

В момента съм в процес на предаване
на около 10 000 доказателства

в хронологичен ред,

документиращи как съм влязла
и излязла от всяка страна,

заедно с подробно описание
какво съм правила на всяко място.

Отвъд поразителното количество
канцеларска работа,

някъде по пътя открих,

че има повече от един елемент
на зоната ми на комфорт,

от която трябваше да изляза,
за да стигна докъдето исках.

Сега вярвам, че има взаимовръзка
между зоната ни на комфорт

и тялото, ума и душата ни.

Ако знаете, че като цяло имате страхове,

да знаете точно откъде
произтичат тези страхове,

е първата стъпка за преодоляването им.

Лично аз имам няколко
много отличими страхове.

Страхувам се от височини, което произтича
от физическата ми зона на комфорт.

Страхувам се - страхувах се да бъда сама,

което беше напълно контролирано от ума ми.

Също съм ужасена от съжаляването,
което идва директно от душата ми.

Причината, поради която толкова много хора

не успяват да излязат
от зоната си на комфорт,

е защото зоната на комфорта
не е само едно нещо.

Три неща е.

Първото е очевидно,
физическата зона на комфорт.

Естествено, това, от което
най-много ни е страх, е смъртта.

Еволюционно сме устроени да избягваме
ситуации, в които би могло да се нараним.

И затова всяка клетка в тялото ми крещеше

когато стоях на ръба
на 230-метров склон в Швейцария.

Появи се възможността да скоча с бънджи

от третата по височина платформа в света

и като някой, който винаги
го е било страх да скача от скалите

във водата в реката,

това беше най-големият ми страх дотогава

и идеята да застана лице в лице с него

ме въодушевяваше точно толкова,
колкото ме и ужасяваше.

Когато ми завързаха глезените
и ме поставиха на ръба,

треперех.

Три...

Две...

Едно...

Хвърлих се в седем и половина секунди

на най-интензивното сензорно претоварване,
което някога бях изпитвала.

Абсолютният ужас се превърна
в пълна еуфория

и доведе до един от най-значимите
моменти в живота ми.

В онзи момент осъзнах, че съм способна
да избутвам границите на тялото си,

и че това е нещо, което
действително си заслужава да се направи.

Осъзнах какво е възможно

и мигновено бях пленена
от впускането в нови преживявания.

Само ако знаех по това време,
че да се изправя пред най-големия си страх

в крайна сметка ще ме доведе до това
да пътувам до всяка страна в света,

и от 196 страни

само веднъж се намирах в истинска,
физическа опасност.

Пътувах до Йемен като фотограф
за норвежки автор,

който пишеше книга за
най-малко посещаваните страни в света.

През последната ни нощ в страната

се събудих при звука на изстрели
извън хотела ми.

Скочих от леглото,
втурнах се към прозореца

и видях, че има около 50 мъже,
събрани на паркинга,

крещящи и бутащи се един друг,

с шест коли със светещи фарове,

блокиращи единствения изход.

Невиждайки никаква охрана

грабнах телефона си,
за да се обадя на контакта си в страната,

който не отговори,

защото това се случваше
около 2 часа сутринта.

Можех да чуя гласове
извън хотелската ми стая,

макар че знаех, че ние сме
единствените, отседнали в хотела.

Това беше първият път, в който чух
напълно автоматично оръжие да се изпразва.

Буквално залегнах и се огледах в стаята,

реалистично търсейки
най-доброто място за криене.

В онзи момент нямаше какво да направя,

освен да стоя в страх
от потенциално отвличане,

докато накрая всички мъже изчезнаха

и успях да заспя, плачейки,
чак след като адреналинът спадна.

На следващата сутрин се обадих и
говорих с контакта ми в страната,

и го попитах какво се беше случило
на предната нощ.

Той отговори:

"О, това ли?

Това беше просто празнуване на сватба"

(Смях)

Тъй като Йемен е мюсюлманска държава,

не пият алкохол

и един от начините, по които празнуват,
е чрез стрелба с оръжия.

Това означава,

че най-страшното нещо,
което някога ми се е случвало, пътувайки,

беше страшно единствено защото
не разбирах напълно културата.

Забавлението не спря там.

Да изляза от зоната си на комфорт,
която мислено бях създала около себе си

щеше да се окаже
още по-голямо предизвикателство

и щеше да изиска да развия

напълно различен аспект на характера ми.

Ние сме същества на навика.

Най-удобно ни е с неща,
които можем лесно да разберем и предвидим.

Изпълваме живота си с навици.

Събуждаме се, отиваме на училище
или на работа, ядем,

може би спортуваме и лягаме да спим
общо взето по същото време всеки ден.

Обграждаме се със същите
стабилни взаимоотношения с години.

Толкова много се опитваме да живеем
според очакванията на хората за нас,

че понякога оставяме
страстите си на задно място,

защото в крайна сметка не искаме
да бъдем изолирани от обществото.

След като пътувах до първите
сто и няколко страни

дестинациите ставаха все по-неизвестни

и вече не бях способна да убедя приятелите
и семейството ми да идват с мен.

Ако никога не сте пътували
за продължителен период от време сами,

може да е трудно да си представите
какво е да прекараш дни в преминаване

на самолети, летища

и накрая да се окажеш в празна
хотелска стая сам през нощта.

След месеци това за мен
доведе до силна самотност,

което беше нещо, от което
дори не осъзнавах, че ме е страх,

защото бях предпазвана от него цял живот.

На връхната точка на времето,
прекарано сама

се озовах на миниатюрната
островна страна Тувалу,

на изток в Тихия океан,
с население от само 11 000 души.

Прекарах 4 дни в столицата Фунафути,

защото на толкова време
полети влизат и излизат от страната.

Нямаше Wi-Fi, нито обхват,

нито каквато и да е връзка с външния свят,
освен малка пощенска станция,

която също беше и номер едно
туристическата атракция в страната.

Когато си мислех, че ще прекарам
времето си в Тувалу напълно сама

и без нищо, което да ме разсейва,

забелязах единствената
друга чужденка на острова.

Тя беше учителка в детска градина
от Южната страна от Чикаго,

която също пътуваше до всяка страна.

Свързахме се толкова бързо и дълбоко
покрай всичкия ни споделен опит,

че накрая се превърнахме
от напълно непознати

в пътуващи заедно до Фиджи, Тонга, Чад,
Централноафриканската република

и Саудитска Арабия.

От седемте и половина месеци,

прекарани, пътувайки сама
до 50 и няколко страни

научих как да бъда сама
без да бъда самотна,

и това свърши чудеса
за самоувереността ми,

но и също напълно промени начина,
по който мисля за хората в живота ми.

Сега оценявам времето,
което прекарвам

с хората, които обичам най-много,
по начин, който взимах за даденост,

преди да знаех какво значи
наистина да бъдеш сам.

Също така открих, че имаме
толкова много повече общи неща

с хора по света,
отколото бихте си помислили,

защото в края на краищата
всички искаме едни и същи неща.

Ето защо

в корена на душевната ни зона на комфорт,

най-близкият слой на душата ни,

всички ние търсим
чувство на удовлетворение.

Страхуваме се да напуснем
сигурността на рутината си,

за да преследваме нещо по-голямо

заради страха от провал.

Настроих се за цел с много
реалистичен потенциал за провал.

Не защото семейството ми искаше

или защото беше лесно,

а защото знаех, че щях да съжалявам
до края на живота си ако не бях опитала.

И сега правя повечето
от решенията в живота ми,

на базата на отговора
на много простичък въпрос:

"Ще съжалявам ли ако не направя това?"

Ако отговорът е "Да", знам,
че съм морално задължена към себе си

и към хората около мен да го направя,

дори и това да означава да скоча
от 230-метрова язовирна стена,

или да прекарам седем месеца сама,

или да изнасям лекция пред непознати.

Да бъдеш в състояние на комфорт,
само по себе си е свобода от болка,

но когато се излагаме
на истински дискомфорт

и се впускаме в непознатото,

тогава се учим да преминаваме
слоевете на нашата зона на комфорт,

да владеем страховете си
и да станем по-силни чрез тях.

Попитайте се:

Колко сте готови да ви стане неудобно,

за да достигнете пълния си потенциал?

Благодаря ви.

(Аплодисменти)(Овации)