Алис Дрегер: Дали физиката ни е нашата съдба?

Алис Дрегер работи с хора като сиамски близнаци или хора с трудно определим пол. Според нейните наблюдения, често линията между половете е размита, въпреки че има и други анатомични различия. Което ни води до големия въпрос: Защо позволяваме на анатомията ни да определя нашата съдба?

Искам да си представите две двойки

в средата на 1979 година,

в един и същи ден, в един и същи момент,

всяка от които зачева бебе -- дотук добре.

И така, всяка от двойките зачева по едно бебе.

Не искам от вас да отделяте много време на самото зачеване,

защото ако отделите всичкото време за него,

няма да ме слушате въобще.

Затова си го представете само за малко.

И в този сценарий,

представете си, че в единия случай,

сперматозоидът носи Y хромозома,

която среща Х хромозомата в яйцеклетката.

А в другия случай,

сперматозоидът носи Х хромозома,

която среща Х хромозомата на яйцеклетката.

И двете са подвижни, и двете продължават напред.

Ще се върнем към тях след малко.

И така, нося две шапки

с това, което работя най-активно.

Като едната шапка,

аз работя по история на анатомията.

Аз съм историк

и това, което изучавам в този случай,

е начинът, по който хората се справят с анатомията --

имам предвид човешките тела, животинските тела --

как те интегрират телесните течности, концепцията на телата,

как те мислят за телата.

Другата шапка, която нося в моята работа,

е тази на активист,

като адвокат на пациенти,

или както казват някои, като нетърпелив адвокат

на хора, които са пациенти на докторите.

В този случай работих

с хора, които имат тела,

противоречащи на обществените норми.

Например, някои от тях

са сиамски близнаци,

двама човека в едно тяло.

Някои от тях бяха "малки" хора, джуджета,

хора, които са много по-ниски от обичайното.

И много от хората, с които съм работила

са хора, които имат атипичен пол,

тоест хора, които нямат типичното мъжко

или типичното женско тяло.

Най-общо можем да ги наричаме интерсексуални.

Този пол може да бъде под много различни форми.

Ще ви дам няколко примера

за различни начини, по които можете да имате пол,

който не е стандартен мъжки или женски.

В един от случаите,

може да има човек, който има ХY хромозомна база,

и този SRY ген в Y хромозомата

казва на протогонадите, които ние всички имаме в зародишния си живот,

да се превърне в тестис.

И в зародиша тестисите произвеждат тестостерон.

Но тъй като този индивид няма рецептори,

които да отговорят на тестостерона,

тялото му не реагира на хормона.

Нарича се синдром на нечувствителност на мъжки полови хормони.

И така, много нива на тестостерон, но с липса на реакция към него.

Като следствие, тялото се развива

повече като женско.

Когато се роди детето, прилича на момиче.

Тя е момиче. Отглеждана е като момиче.

И често чак когато достигне пубертета

и порастват и се развиват нейните гърди,

но не започва нейният менструален цикъл,

се открива, че има нещо различно.

И когато се направят изследвания се разбира,

че вместо да има яйчници и матка,

тя реално има тестиси, и че има Y хромозома.

Това, което е важно да разберете е,

че можете да помислите този човек наистина за мъж,

но той в действителност да не е такъв.

Жените, като мъжете,

имаме в нашите тела нещо, наречено надбъбречни жлези.

Намират се в задната част на тялото ни.

А надбъбречните жлези произвеждат андрогени,

които са мъжки хормони.

Повечето жени като мен -- считам себе си за типична жена,

всъщност не знам моя хромозомен състав,

но мисля, че не съм различна от повечето хора,

та повечето жени са андрогенно чувствителни.

Ние произвеждаме андроген и реагираме на него.

Като следствие се получава така, че някой като мен

реално има мозък, изложен на повече андрогени,

отколкото жена, родена с тестиси,

която има синдрома на нечувствителност към мъжки хормони.

Така че полът е нещо много сложно; това не означава, че интерсексуалните хора

са в средата на половият спектър --

в някои случай могат да бъдат по целия спектър.

Друг пример:

Преди няколко години ми се обади 19-годишен мъж,

който е роден като момче, отгледан е като момче,

има приятелка, прави секс с приятелката си,

има живот на мъж,

и наскоро са открили, че в тялото му има яйчници и матка.

Това, което той имаше е крайна форма

на състояние, наречено вродена адренална хиперплазия.

Той имаше ХХ хромозоми,

и в матката

неговите адренални жлези са били толкова продуктивни,

че са създали мъжка хормонална среда.

Като резултат, неговите гениталии са се развили като мъжки,

неговият мозък е бил обект

на повече типично мъжки съставки на хормоните.

И той изглеждаше като момче, никой не подозираше нищо.

И чак когато става на 19,

когато започват много здравословни проблеми,

като вътрешна менструация,

докторите откриват, че той отвътре е жена.

Само още един бърз пример

за интерсексуалността.

Някои хора, които имат ХХ хромозоми

развиват така наречените от нас овотестиси,

което се случва, когато има тъкани на яйчници,

обвити с тестикуларна тъкан.

И ние не сме сигурни как точно се случва.

Така че полът може да се прояви в много различни форми.

Причината,

децата с тези типове тела,

без значение дали са малки хора, сиамски близнаци

или интерсексуален тип,

често да са оперирани от хирурзите,

е не защото ще подобрят

здравето си.

Често хората са идеално здрави.

Причината често да са обект на различни операции

е защото са заплашени от обществото.

Нашата система е основана на идеята,

че определен тип анатомия върви само с определена идентичност.

Ние имаме концепцията, че това да си жена

е да имаш женска идентичност,

това, което означава да бъдеш черен,

е да имаш африканска анатомия,

погледнато от гледна точка на историята.

Имаме ужасяващо опростена идея.

И когато се изправим пред тяло,

което всъщност представлява нещо различно,

то ни стряска като резултат от тези категоризации.

В нашата култура имаме много романтични идеи

за индивидуализма.

И нашата нация е основана на много романтична концепция за индивидуализма.

Можете да си представите колко е стресиращо,

когато имате деца, родени

като двама човека в едно тяло.

Това, в което навлязох наскоро като разгорещен дебат

беше миналата година, когато южноафриканската лекоатлетка, Кастър Семеня,

нейният пол беше подложен на съмнение на Международните игри в Берлин.

Много журналисти ми звъняха, питайки ме:

"Какъв е теста, който може да се направи,

който да ни каже дали

Кастър Семеня е мъж или жена?"

Трябваше да им обяснявам, че няма такъв тест.

Всъщност, сега знаем,

че полът е толкова сложно нещо,

че трябва да признаем,

че природата не тегли чертата за нас, между мъже и жени,

или между мъже и интресексуални, или жени и интерсексуални,

всъщност ние сме тези, които рисуват тази черта върху природата.

Така че имаме ситуация,

в която колкото повече напредва науката,

толкова повече трябва да признаем пред себе си,

че категориите,

за които смятахме че са стабилни анатомични категории,

които много простичко рамкираха

постоянни категории за идентичност,

всъщност са много по-размити, отколкото си мислехме.

И не става въпрос само за пола.

Става въпрос за расите,

които се оказват много по-сложни,

и за които нямаме терминология.

Може да видим, че навлизаме в много некомфортни области.

Например, виждаме факта,

че 95% от нашето ДНК съвпада

с това на шимпанзетата.

Какъв извод да си направим от факта,

че ние се различаваме от тях едва по няколко нуклеотида?

И докато все повече напредваме в науката,

все по-често навлизаме в ситуация,

в която трябва да признаем,

че простите категории, с които си служим,

вероятно са твърде прости.

И това се наблюдава

във всякакви аспекти на нашия живот

Един от тези аспекти, например,

в нашата съвременна култура, в САЩ днес,

са споровете относно началото и края на живота.

Водим оспорвани дебати

за това, в кой момент едно тяло става човек,

който има различно право на живот от това на зародиш.

Днес водим ожесточени спорове --

може би не толкова открити, а по-скоро вътрешни в самата медицина --

за това кога някой се приема за мъртъв.

В миналото, на нашите предци никога не им се е налагало да размишляват толкова много

върху въпроса кога някой е мъртъв.

В най-лошия случай проверявали, като гъделичкали човека по носа с перо

и ако реагирал, не бързали да го погребват.

Погребвали го когато вече не реагирал.

Но днес сме в ситуация,

в която искаме да вземем жизнено важни органи от едни

и да ги дадем на други индивиди.

И в следствие на това,

ни се налага да търсим отговора на този наистина труден въпрос,

кой е мъртъв.

А това пък ни поставя в наистина сложна ситуация,

в която не можем да си служим с такива опростени категории, с каквито сме си служили преди.

Може да решите, че такова категоризиране

би зарадвало човек като мен.

Аз защитавам хора с необичайна физиология,

но трябва да ви призная, че това ме изнервя.

Осъзнаването, че тези категории

в действителност не са толкова стабилни колкото сме смятали, ме държи под напрежение.

И това ме изнервя,

когато мисля за демокрацията.

За да мога да ви обясна това напрежение

първо трябва да ви призная, че съм голям фен на основоположниците на САЩ.

Знам че са били расисти, знам че са били сексисти,

но са били и велики.

Имам предвид, че са били толкова смели, дръзки

и радикални в действията си,

че се хващам да гледам онзи евтин мюзикъл 1776 през няколко години,

но не заради музиката, която не е нищо особено.

А заради онова, което основоположниците

са направили през 1776.

Според мен те

са били първите анатомични активисти,

и ето защо.

Това което отхвърлили била една анатомична концепция

и я заменили с друга

толкова радикална и красива, че ни е съхранила цели 200 години.

Както всички знаете,

това което нашите основоположници отхвърлили, била концепцията за монархията

А в основата си монархията е базирана

на една много проста анатомична концепция.

Монарсите на стария свят

не са имали разбиране за ДНК

но са имали такова за рожденното право.

Имали са концепция за синя кръв.

Смятали са че хората, които ще упражняват властта

получават това си право

от кръвта която се предава

от дядо на баща на син и така нататък.

Основоположниците отхвърлят тази идея

и я заменят с нова анатомична концепция,

която била:

всички хора са създадени равни.

Те въведоха равнопоставеност

като решиха, че важни са

не разликите в анатомията

а приликите, сходствата.

А това наистина било радикално.

Това, което направили отчасти се дължало

понеже те били част от система на просвещение,

в която две неща се развивали паралелно.

Едното била демокрацията,

а другото науката.

И това е разбираемо, ако се вгледате в историята на основоположниците,

ще видите, че много от тях са се интересували от науката,

и са били подръжници на концепцията за

един натуралистичен свят.

Те са разграничили от свръхестествените обяснения,

и са отхвърлили неща като свръхестествената концепция за властта,

за това как тя се е предавала

в резултат на една твърде неясна, смътна представа за рожденното право.

Te са възприели една натуралистична концепция.

И ако погледнете Декларацията за независимостта,

ще видите, че те говорят за природата и нейният бог,

а не за Бог и неговата природа.

Те говорят за това, че природата е тази,

която определя кои сме.

И като част от това,

те се обръщат към нас с концепция

за сходствата в анатомията.

И така по много красив начин са поставили основите

на Движението за човешките права.

Те не са го осъзнавали, но са го направили и това е страхотно.

А какво се е случило години след това?

Това което се е случило е че жените, например,

които искали да получат правото да гласуват,

са използвали концепцията на основоположниците,

за това, че сходствата в анатомията са по-важни

от разликите

и са заявили: "Фактът, че имаме матка и яйчници

не е достатъчна причина

да ни лиши от правото да гласуваме,

правото на пълно гражданство,

правото да имаме собственост, и т.н., и т.н."

И те успешно защитили тезата.

След това се е появило Движението за защита на човешките права, което постигнало голям успех

и в което взели участие хора като Сожорнер Труф,

която казва, "Аз не съм ли жена?"

Виждаме и мъже

в редиците на движението,

които заявяват "Аз съм мъж".

Виждаме цветнокожи хора,

които призовават за превес на сходствата в анатомията над разликите

отново, успешно.

Същото наблюдаваме и при Движението за защита правата на инвалидите.

Проблемът, разбира се е,

че като се вгледаме в цялото това сходство

ни се налага да подложим на съмнение

категориите които използваме.

Имайте предвид, че аз бих желала да запазя някои от тях,

анатомично, в нашата култура.

Например не бих желала

да дам на една риба човешки права.

Не казвам да се откажем от анатомията напълно.

Не искам да кажа, че на пет годишните

трябва да им се разреши да извършват полов акт или да сключват брак.

Така че има някои анатомични категории,

които според мен имат смисъл и които според мен трябва да запазим.

Предизвикателството пред нас е да открием кои са те,

защо ги запазваме и защо те имат смисъл.

Сега да се върнем към двете същества,

заченати в началото на тази презентация.

Имаме два индивида заченати

в средата на 1979, в един и същи ден.

Нека си представим, че един от тях, Мери,

е родена три месеца преждевременно,

на първи януари,1980.

Хенри, от друга страна, е роден на термина си,

на първи април, 1980.

По стечение на обстоятелствата,

че Мери е родена три месеца преждевременно,

тя придобива най-различни права,

три месеца по рано от Хенри --

правото да участва в полов акт,

правото да гласува, правото да консумира алкохол.

Хенри трябва да почака,

не защото е по-млад в биологично отношение,

а заради времето, по което е роден.

Можем да намерим и други странности по отношение на техните права.

Тъй като се смята, че Хенри е мъж --

въпреки, че не съм ви казала, че той е носител на XY --

тъй като се смята, че той е мъж

може да бъде мобилизиран,

за което на Мери не й се налага да се тревожи.

В същото време, Мери не може да има същото право,

като Хенри във всички щатове,

а именно да сключи брак.

Хенри може да се ожени във всеки щат за жена,

но Мери може да сключи брак с жена само в някои щати.

От което следва, че имаме физиологични категории,

които са проблемни и съмнителни в много отношения.

И въпросът за мен е:

Как да постъпим,

когато нашите познания за анатомията

стават толкова добри,

че достигаме момент, в който ни се налага да признаем,

че демокрацията, която е била базирана на анатомията

може да започне да се разпада?

Не искам да отричам науката,

но същевременно ми се струва,

че тя някак си ни изпреварва.

Как да постъпим?

Изглежда, че това което се случва в нашата култура

е резултат от нашето прагматично отношение към нещата:

"Е все някъде трябва да теглим чертата,

така че ще я теглим някъде."

Но така много хора попадат в странно положение.

Например,

в някакъв момент в Тексас са решили,

че за да се омъжиш

трябва да нямаш Y хромозома,

а за да се ожениш, трябва да имаш.

На практика, никой не тества хората за техните хромозоми.

Но това е много странно,

заради историята която ви разказах в началото

за Синдрома на нечуствителност към мъжки хормони.

Един от основоположниците на модерната демокрация,

д-р Мартин Лутър Кинг,

ни предлага някакво решение в неговата реч "Имам една мечта".

Той казва, че за хората трябва да съдим "не по цвета на кожата,

а по техния характер,"

отвъд тяхната анатомия.

И това, което искам да кажа аз е, "Да, това звучи страхотно"

Но как да го постигнем на практика?

Как да съдим за хората по техния характер?

Също така искам да кажа,

че не съм сигурна дали правилно разпределяме правата по отношение на хората,

защото трябва да призная, че има голдън ритрийвъри,

които заслужават да получат социални привилегии повече

от някои хора които познавам.

Също така има вероятно някои жълти лабрадори, които знам,

които са способни да взимат по-информирани, интелигентни и зрели решения

за сексуалните си връзки, от някои 40 годишни хора за които знам.

Как да приведем въпросът за характера

в действие?

Това се оказва наистина трудно.

Част от мен също така се пита,

какво ще стане ако в бъдещето

характерът може да се сканира --

да се види с ФМРТ?

Наистина ли искаме да можем да го правим?

Не съм сигурна в това.

Това, което знам със сигурност е, че е наистина важно

да поддържаме идеята, че САЩ е начело

що се отнася до демокрацията.

Доста добре сме се справили с демокрацията до момента,

и смятам, че ще е така и за в бъдеще.

Например, при нас ситуацията не е като в Иран,

където мъж, който изпитва сексуално привличане към други мъже

може да бъде убит,

освен ако не се подложи на процедура за смяна на пола,

с което да избегне смъртта.

При нас ситуацията не е такава.

Радвам се, че това е така --

преди няколко години разговарях с хирург,

който беше довел двойка сиамски близнаци

и се канеше да ги раздели, отчасти за да си спечели име.

Когато разговаряхме по телефона

го попитах защо иска да направи тази операция --

тази много рискова операция --

той ми отговори, че в родината им,

тези деца биха били третирани много лошо и операцията е наложителна.

Моят отговор беше, "А обмисляли ли сте политическо убежище

вместо операция?"

САЩ предлага невероятната възможност на хората

да бъдат такива каквито са,

без да им се налага да се променят в името на държавата.

Така че смятам, че трябва да сме начело.

И за да завършим, искам да ви обърна внимание,

че много говорих за бащите.

И искам да си представите

какво може да представлява, можеше да представлява демокрацията,

ако и майките бяха участвали по-дейно.

Бих искала да кажа нещо малко радикално за един феминист,

и то е, че мисля,

че можем да получим различни прозрения в

зависимост от различията във физиологията ни,

особенно когато хората мислят групово.

Понеже от години се занимавам с интерсексуалността,

също така се интересувам и от проучвания свързани с различията при различните полове.

И едно от нещата от които наистина се интересувам

са разликите между жените и мъжете,

що се отнася до това как мислят и действат.

И това което получаваме като резултат от тези проучвания

е, че жените, средностатиситически --

не всяка, а средностатистически --

са по-склонни да обръщат внимание

на сложни социални връзки

и да се грижат за хората,

които са по-уязвими в рамките на дадена група.

И ако се замислим върху това,

ще попаднем в много интересна ситуация,

Преди години, когато завършвах училище,

един от наставниците ми, който знаеше че се интересувам от феминизма --

аз се считах за феминистка и все още е така --

ми зададе много странен въпрос.

"Какво му е женственето на феминизма?"

А аз си помислих, "Това е най-глупавият въпрос, който съм чувала.

Феминизмът се стреми да премахне стереотипите свързани с пола,

така че не може да има нищо женствено в него."

Но колкото повече расъждавах над този въпрос,

все повече се убеждавах, че може би наистина има нещо женствено във феминзма.

Може да има, средностатистическа,

разлика между женския и мъжкия мозък,

която ни прави по-внимателни

към сложните социални връзки

и по-грижовни към уязвимите.

И докато основоположниците са обърнали голямо внимание

на това как да защитят личността от държавата,

ако бяхме приобщили повече майки

към тази концепция,

може би щяхме да получим концепция,

която ни показва не само как да се защитим,

но и как да се грижим един за друг.

И може би това е, което трябва да постигнем в бъдеще,

когато развием демокрацията отвъд анатомията --

да обръщаме по-малко внимание на индивида

като личност,

и да обръщаме повече внимание на връзките.

Така че докато ние се опитваме да създадем по-добър съюз,

да мислим и за това какво правим един за друг.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)