Потрошеното тяло не е разбита личност

Ски-бегачката Джанин Шепърд се надявала на олимпийски медал... докато не била блъсната от камион по време на тренировъчно колоездене. Тя споделя своя силен разказ за човешките възможности за възстановяване. Нейното послание: вие не сте вашето тяло и отказването от старите мечти може да позволи на новите да се възвисят.

Смисълът на живота е във възможностите -

да ги създаваш, да ги прегръщаш, и за мен

това беше Олимпийската мечта.

Това ме определяше. Това беше моето блаженство.

Като скиор-бегач и член на австралийския отбор по ски,

подготвяйки се за зимните олимпийски игри,

бях на тренировъчно колоездене с моите съотборници.

Когато се насочихме към

грандиозните Сини планини западно от Сидни,

беше идеален есенен ден:

слънце, миризма на евкалипт и една мечта.

Животът беше хубав.

Бяхме карали велосипедите около пет часа и половина,

когато стигнахме до онази част от пътуването,
която най-много обичах,

и това бяха хълмовете, защото обичах хълмовете.

Изправих се на крака върху колелото и започнах да

помпам краката си и докато вдишвах студения планински въздух,

го усещах как изгаря дробовете ми. Погледнах нагоре,

за да видя как слънцето огрява лицето ми.

И след това всичко угасна.

Къде бях? Какво се случи?

Тялото ми изгаряше от болка.

Била съм ударена от товарен камион

само 10 минути преди края на тренировката.

Била съм отнесена от мястото на инцидента

със спасителен хеликоптер до голям ортопедичен център в Сидни.

Имах сериозни животозастрашаващи наранявания.

Бях си счупила врата и гръбнака на шест места.

Имах пет счупени ребра от лявата си страна.

Бях си счупила дясната си ръка и ключицата.

Имах счупени кости и по краката си.

Цялата ми дясна страна беше раздрана и пълна с чакъл.

Главата ми беше разрязана в предната част, обърната назад

и черепът ми беше оголен.

Имах поражения по главата. Имах и вътрешни наранявания.

Бях получила огромна кръвозагуба. В действителност загубих около пет литра

кръв, което е всичката кръв за човек с моя размер.

Докато хеликоптерът пристигне в болница "Принц Хенри"

в Сидни, кръвното ми налягане паднало до 40 на нула.

Имах един наистина лош ден. (Смях)

В продължение на повече от 10 дни се носех между две пространства.

Осъзнавах, че съм в тялото си, но също така и

че съм извън него, някъде другаде, гледайки

от по-горе, сякаш това се случваше на някого другиго.

Защо бих искала да се върна към тяло, което е толкова разбито?

Но един глас постоянно се обаждаше: "Хайде, остани с мен."

"Не. Много е трудно."

"Хайде. Това е нашата възможност."

"Не. Това тяло е повредено. Повече не може да ми служи."

"Хайде. Остани с мен. Можем да го направим. Можем да го направим заедно."

Аз бях на кръстопът.

Знаех, че ако не се върна към тялото си, ще трябва да напусна този свят завинаги.

Това беше борбата на живота ми.

След 10 дни взех решение да се върна в тялото си

и вътрешното кървене спря.

Следващият проблем беше дали ще мога да ходя отново,

защото бях парализирана от кръста надолу.

Казаха на родителите ми, че счупването на врата е стабилна фрактура,

но гърба ми беше напълно смачкан.

Лумбалния прешлен L1 изглеждаше сякаш сте изтървали фъстък,

стъпили сте на него и сте го смачкали на хиляди парчета.

Те трябваше да ме оперират.

И те се заеха с това. Поставиха ме върху барбарон. Разрязаха ме

буквално на половина - имам белег

който преминава през цялото ми тяло.

Ивадиха почти всички счупени кости,

които се свързваха с гръбначния стълб.

Извадиха две счупени ребра и изградиха гърба ми отново.

L1 го възстановиха, като извадиха друго счупено ребро

и сляха T12, L1 и L2 заедно.

След това ме зашиха обратно. Само зашиването им отне цял час.

Събудих се в реанимацията, а лекарите бяха наистина развълнувани,

че операцията е минала успешно, защото в този момент

можех да движа само малко от единия от големите пръсти на краката

и си помислих: "Страхотно, ще ходя на Олимпиадата!"

(Смях)

Нямах представа. Това е нещо, което

се случва на някой друг, не на мен, със сигурност.

Но след това докторът дойде при мен и каза:

"Джанин, операцията е успешна и ние извадихме

толкова кости от гръбначния ти стълб, колкото можахме,

но увреждането е завинаги.

За нервите на централната нервна система няма лечение.

Ти си това, което наричаме "частично парализирана" и ще имаш

всички поражения, които идват с това.

няма да имаш усещания от кръста надолу и ще можеш

да възстановиш не повече от 10 или 20 процента.

Ще ти останат вътрешни наранявания до края на живота ти.

Ще трябва да използваш катетър до края на живота си.

И ако проходиш отново, ще бъдат само милиметри и то с проходилка."

И тогава тя каза, "Джанин,

ще трябва да преосмислиш всичко, което правиш в живота си,

защото повече няма да можеш да правиш онова, което правеше досега."

Опитах се да разбере какво казва.

Аз бях спортист. Това беше всичко, което знаех. Това беше всичко, което бях правила.

Ако не можех да направя това, тогава какво можех да правя?

И въпросът, който си зададох, беше: ако не можех да правя това,

тогава коя бях аз?

Преместиха ме от реанимацията в отделението за гръбначни травми.

Аз лежах на тънко и твърдо спинално легло.

Не можех да движа краката си. Имах стегнати чорапи,

за защита от образуването на кръвни съсиреци.

Едната ми ръка беше в гипс, а другата - овързана в системи.

Имах яка на врата и торби с пясък от двете страни на главата си,

и виждах моя свят чрез огледало,

което беше монтирано над главата ми.

Споделях отделението с пет други хора

и удивителното е, че тъй като всички ние лежахме

парализирани в гръбначното отделение, не знаехме как изглеждаме.

Колко невероятно е това? Колко често в живота

успявате да завържете приятелство, освободено от оценки,

изцяло основано на духа?

И разговорите ни не бяха повърхностни,

тъй като споделяхме своите най-съкровени мисли, своите страхове

и своите надежди за живота след гръбначното отделение.

Спомням си една нощ, една от сестрите дойде,

Джонатан, с един куп пластмасови сламки.

Той сложи по една купчинка върху всяка от нас, и каза:

"Започнете да ги нанизвате една в друга."

Е, нямаше какво друго да се направи в гръбначното отделение, така че започнахме.

И когато бяхме готови, той мина покрай нас тихо

и съедини всички сламки,

докато не стана един цял кръг около отделението и тогава каза,

"Добре, сега се хванете всички за сламките."

И ни се хванахме. А той рече: "Чудесно. Сега всички сме свързани."

И както се държахме заедно и дишахме като един,

знаехме, че не бяхме на това пътуване сами.

И дори лежейки парализирани в гръбначното отделение,

имахме моменти на невероятна дълбочина и богатство,

на искреност и връзка,

каквито не бях изпитвала дотогава.

И всяка от нас знаеше, че когато напуснем гръбначното отделение,

ние никога нямаше да бъдем същите.

След шест месеца беше време да се прибера вкъщи.

Спомням си баща ми как ме буташе в инвалидната количка,

опакована в гипс,

и как усетих слънцето върху лицето си за първи път.

Попивах слънчевата топлина и си мислех,

как съм могла да я приемам за даденост?

Чувствах се толкова невероятно благодарна за моя живот.

Но преди да напусна болницата, старшата сетра

ми каза: "Джанин, искам да бъдеш готова,

защото когато се прибереш вкъщи, нещо ще се случи. "

Попитах я: "Какво?" И тя каза:

"Ще изпаднеш в депресия."

А аз й казах: "Не аз, не Джанин Машината",

което беше моя прякор.

Тя каза, "Да, ще стане, защото, това се случва на всеки.

В гръбначното отделение това е нормално.

Ти си в инвалидна количка. Това е нормално.

Но си отиваш у дома и ще осъзнаеш

колко е различен живота."

И аз се прибрах у дома и нещо се случи.

Разбрах, че сестра Сам е била права.

Изпаднах в депресия.

Бях в количката си. Нищо не усещах от кръста надолу,

бях закачена към шише с катетър. Не можех да ходя.

Бях отслабнала толкова много в болницата -

сега тежах по-малко от 40 килограма.

И исках да се откажа.

Всичко, което исках да правя, беше да си обуя маратонките и да избягам навън.

Исках си стария живот обратно. Исках си тялото обратно.

И си спомням мама да седи на края на леглото ми

и да казва, "Чудя се дали животът някога ще бъде добър отново."

А аз си помислих: "Как е възможно това? Загубих всичко,

което ценях, всичко, към което се стремях.

Свърши."

И въпроса, който си зададох, беше, "Защо аз? Защо на мен? "

И тогава си спомних приятелите си,

които останаха в гръбначното отделение,

специално Мария.

Мария беше претърпяла автомобилна катастрофа и се събудила

на 16-тия си рожден ден с новината, че е напълно парализирана -

не можеше да се движи от врата надолу,

имаше увреждане на гласните струни и не можеше да говори.

Бяха ми казали: "Ще те преместим до нея,

защото смятаме, че това ще бъде добре за нея."

Бях притеснена. Не знаех как да се държа

докато съм до нея.

Знаех, че това ще бъде предизвикателство, но всъщност беше благословия,

защото Мария винаги се усмихваше.

Тя винаги беше щастлива и дори, когато започна да говори отново,

макар и трудно разбираемо, тя никога не се оплака, нито веднъж.

Чудех се как тя успя да намери сили да го приеме.

И разбрах, че това не беше само моя живот.

Това е самият живот. Разбрах, че това не беше само моята болка.

То беше болката на всеки. И тогава разбрах, точно както и преди,

че имах избор. Можех да се съпротивлявам на това

или да приема не само тялото си,

но и новото положение на живота си.

И тогава спрях да питам "Защо аз?"

И започнах да питам "Защо да не съм аз?"

И тогава си помислих, че може би да си на дъното

е всъщност идеалното място да започнеш.

Никога преди не съм мислила за себе си като за творческа личност.

Аз бях спортист. Тялото ми беше машина.

Но сега бях на път да предприема най-творческия проект,

който някой от нас някога може да започне:

да възстановя живота си.

И въпреки, че нямах абсолютно никаква идея

какво щях да правя, в тази несигурност

дойде усещане за свобода.

Вече не бях обвързана към определен път.

Аз бях свободна да изследвам безкрайни възможности на живота.

И това осъзнаване беше на път да промени живота ми.

Докато си седях у дома в инвалидната си количка и в гипс,

един самолет прелетя над мен и аз погледнах нагоре,

и си помислих: "Това е!

Ако не мога да ходя, тогава бих могла да полетя."

Казах: "Мамо, аз ще се науча да летя."

Тя каза: "Това е хубаво, скъпа". (Смях)

Казах й: "Подай ми жълтите страници."

Тя ми подаде телефонния указател, аз позвъних на училището за пилоти,

направих резервация, казах: "Бих искала да направя резервация за полет."

Те ме попитаха: "Кога искате да излетите?"

Казах, "Ами, ще трябва да немря някой приятел да ме докара,

защото не мога да карам. Също не мога и да ходя.

Това проблем ли е?"

Направих резервация и седмици по-късно моя приятел Крис

и майка ми ме закараха до летището -

всичките ми 40 килограма, опаковани в гипс

в провиснал гащеризон. (Смях)

Мога да ви кажа, че изобщо не изглеждах като идеалния кандидат

за пилотски лиценз. (Смях)

Подпирам се на плота, защото не мога да стоя права.

Казах: "Здравейте, аз съм за урок по летене."

Те ме погледнаха и избягаха отзад, за да теглят сламки.

"Ти я вземаш." "Не, не, ти я вземи."

Накрая излиза един човек и започва:

"Здравейте, аз съм Андрю и ще ви заведа да летите."

А аз: "Страхотно!" И така те ме закараха до летището,

спряхме пред хангара

и там беше този самолет в червено, бяло и синьо.

Беше много красив. Качиха ме в пилотската кабина.

Трябваше да ме плъзнат нагоре по крилото, за да ме поставят в кабината.

Поставиха ме да седна. Имаше бутони и ръчки навсякъде.

Казах: "Уау, как изобщо знаете какво правят всички тези бутони и ръчки?"

Андрю - инструкторът - седна в предната част и запали самолета.

Той каза: "Искаш ли да се пробваш да рулираш?"

Това е, когато използвате краката си, за да контролирате педалите на руля,

когато управлявате самолета на земята.

Казах, "Не, не мога да използвам краката си."

Той продължи: "О!"

Казах: "Но мога да използвам ръцете си" и той каза: "Добре"

И така, той се насочи към пистата и натисна газта.

Когато се отлепихме от пистата

и колелата се издигнаха над асфалта, и ние полетяхме,

изживях най-невероятното усещане за свобода.

И Андрю ми каза,

когато се издигнахме над площта за обучение:

"Виждаш ли онази планина там?"

Аз казах: "Да."

Той каза: "Ами, поеми контрола и карай към планината."

И като погледнах нагоре, разбрах,

че той ми сочи към Сините планини,

откъдето започна моето пътуване.

И аз поех контрола и вече летях.

И бях много, много далече от онази болница,

и точно тогава вече знаех, че ще бъда пилот.

Изобщо не знаех как ще премина медицинския тест.

Но за това щях да се тревожа по-късно, защото точно сега имах една мечта.

И така, прибрах се у дома, извадих си дневник за обучение и си създадох план.

Започнах да се упражнявам в ходене колкото можех повече

и стигнах от положение да ме държат двама души

до положение да ме държи един човек,

до момента, в който можех да ходя около мебелите,

стига да не са много далеч един от друг.

А след това постигнах голям напредък до състояние,

в което можех да ходя около къщата, държейки се за стените,

ето така, а мама каза, че постоянно ме е следвала,

за да бърше отпечатъците от пръстите ми. (Смях)

Но така поне винаги знаеше къде бях.

И така, докато докторите продължаваха да ме оперират

и да сглобяват тялото ми отново,

аз се захванах с изучаване на теорията, а след това в крайна сметка

и крайно удивително, взех медицинския изпит за пилот

и това беше моята зелена светлина да летя.

Прекарах всеки възможен момент в училището за пилоти,

далече извън зоната си на комфорт,

с всички тези млади момчета, които искаха да бъдат пилоти на Qantas,

които ме заглеждаха първо в гипсовата ми отливка,

после в стоманената ми скоба, в провисналия ми гащеризон,

в торбата ми с лекарства, катетрите, и накуцването...

Те ме гледаха и си мислеха:

"О, тя кого си мисли, че заблуждава? Тя никога няма да може да го направи."

Понякога и аз си мислех така.

Но това нямаше значение, защото сега имаше нещо в мен, което гореше,

и което надделяваше над моите травми.

И малки цели, които ме крепяха по пътя,

така че в крайна сметка взех своя лиценз за частен пилот,

а след това се научих да навигирам и летяхме с моите приятели из Австралия.

След това се научих да управлявам самолет с два двигателя

и взех сертификат за двумоторен самолет.

След това се научих да летя в лошо време така, както и в хубаво време

и получих оценка за каране по уреди.

И след това взех лиценз за пилот на търговски самолети.

После взех сертификат за инструктор.

След това се озовах обратно в същото училище,

къде бях отишла за своя първи полет,

обучавайки други хора как да летят,

за по-малко от 18 месеца след като бях напуснала гръбначното отделение.

(Аплодисменти)

И тогава си помислих: "Защо да спирам дотук?

Защо да не се науча да летя с главата надолу?"

И се научих да летя с главата надолу

и станах инструктор по висш пилотаж.

А мама и татко? Никога не са се качвали горе.

Но тогава разбрах със сигурност, че въпреки че тялото ми беше ограничено,

моят дух беше неудържим.

Философът Лао Дзъ е казал:

"Когато се освободиш от това, което си,

ставаш това, което можеш да бъдеш."

Сега знам, че докато не се бях освободила от човека, който си мислех, че бях,

не бих могла да създам един напълно нов живот.

Докато не се освободих от живота, който си мислех, че трябва да имам,

не можех да прегърна живота, който ме очакваше.

Сега знам, че истинската ми сила

никога не дойде от моето тяло

и въпреки че моите физически възможности се промениха драстично,

това коя съм аз, остана непроменено.

Пилотската светлина в мен е все още светлина,

точно както е във всеки един от нас.

Знам, че аз не съм моето тяло

и аз също знам, че вие не сте вашите тела.

И вече няма значение как изглеждаш,

от къде си или с какво се занимаваш.

Всичко, което има значение е, че ние продължаваме да разпалваме пламъка на човечеството,

като живеем живота си като максимален творчески израз

на това, което наистина сме,

защото всички ние сме свързани

от милиони и милиони сламки,

и е време да ги свържем всички

и да се хванем за тях.

И ако искаме да се приближим към нашето общо щастие,

време е да прехвърлим вниманието си от физическото

и вместо това да прегърнем добродетелите на сърцето.

Така че вдигнете вашите сламки, ако искате да се присъедините към мен.

Благодаря ви! (Аплодисменти)

Благодаря ви!