Жаклин Новограц: Един трети начин да се мисли за помощта

Дебатът относно чуждестранната помощ често издълбава пропаст между онези, които не се доверяват на "благотворителността" и онези, които не искат да разчитат на пазарите. Жаклин Новограц представя един среден път, който нарича пациентски капитал, с обещаващи примери за предприемачески иновации, задвижващи социална промяна.

Явно живеем в момент на криза.

Приема се, че финансовите пазари са се провалили

и системата за помощ се проваля.

И все пак аз оставам твърдо сред оптимистите,

които вярват, че вероятно никога не е имало по-вълнуващ момент да си жив.

Заради някои от технологиите, за които говорим.

Заради ресурсите, уменията

а със сигурност и надигането на талант, което виждаме по цял свят,

с нагласата за създаване на промяна.

Имаме президент, който се вижда като гражданин на света,

който признава, че вече няма една-единствена суперсила,

а че трябва да се ангажираме със света по различен начин.

И по дефиниция всеки от вас в тази зала

трябва да се смята за глобална душа,

гражданин на света.

Вие работите на предните линии. Видяли сте най-доброто и най-лошото,

което човешките същества могат да направят едно за друго и едно на друго.

И независимо в коя страна живеете или работите,

сте виждали също невероятните неща, на които са способни индивидите,

дори в най-голямата си обикновеност.

Днес има яростен дебат

за това, как най-добре да извадим хората от бедността,

как най-добре да освободим енергиите им.

От една страна има хора, които казват -

системата за подпомагане е толкова разбита, че трябва да я изхвърлим.

А от друга страна има хора, които казват -

проблемът е, че имаме нужда от повече помощ.

Онова, за което искам да говоря, е нещо, което е от полза и за двете системи.

Наричаме го пациентски капитал.

Критиците сочат 500-те милиарда долара, похарчени

в Африка от 1970 г.

и казват - а какво имаме, освен екологична деградация,

невероятни нива на бедност и неистова корупция?

Използват Мобуту като метафора.

А предписанията им за политика са,

правителството да има повече отчетност,

да се фокусира върху капиталовите пазари,

да инвестира, да не дава нищо даром.

От друга страна, както казах, съществуват и онези, които казват -

проблемът е, че имаме нужда от повече пари.

Че когато става дума за богатите, ще развържем кесии

и ще даваме много помощ.

Но когато става дума за бедните ни братя,

не искаме да имаме много общо с това.

Те сочат успехите на помощта:

изкореняването на едрата шарка

и разпространението на десетки милиони

противомаларични мрежи за легла и и антиретровирусни средства.

И двете страни са прави.

А проблемът е, че нито едната страна не слуша другата.

И дори по-проблематично - те не слушат

самите бедни хора.

След 25 години работа по въпросите на

бедността и иновацията,

вярно е, че вероятно няма повече пазарно ориентирани

индивиди на планетата,

отколкото хора с нисък доход.

Те трябва да навигират пазарите ежедневно,

да вземат микро-решения, дузини и дузини,

да си проправят път през обществото.

И все пак, ако един-единствен катастрофален здравен проблем,

засегне семейството им,

могат отново да изпаднат в бедност, понякога за поколения.

Затова имаме нужда както от пазар,

така и от помощ.

Пациентският капитал работи между тях

и се опитва да извлече най-дорото и от двете.

Парите, инвестирани от предприемачи, които познават своите общности

и изграждат решения

за здравеопазване, вода, настаняване, алтернативна енергия,

мислейки за хората с нисък доход не като пасивни получатели на благотворителност,

но като индивидуални клиенти, консуматори, купувачи,

хора, които искат да вземат решения в собствения си живот.

Пациентският капитал изисква да имаме

невероятна толерантност към риска,

дългосрочен времеви хоризонт относно това да осигурим на онези

предприемачи време да експериментират,

да използват пазара като най-добрия уред за слушане, който имаме,

и очакването за под-пазар се връща,

но с огромно социално влияние.

То признава, че пазарът си има своите ограничения.

И така, пациентският капитал също работи

с находчиви субсидии, за да се разширят ползите от една глобална икономика,

включваща всички хора.

Предприемачите имат нужда от пациентски капитал

по три причини.

Първо, те са склонни да работят на пазари,

където хората печелят по един, два, три долара на ден

и вземат всичките си решения в рамките на това ниво на доход.

Второ - географските райони, в които работят,

имат ужасна инфраструктура.

Почти никакви пътища, спорадично електричество

и високи нива на корупция.

Трето, те често създават пазари.

Дори ако внасяте чиста вода

за пръв път в селски райони, това е нещо ново.

А толкова много хора с нисък доход

са виждали толкова много провалени обещания, нарушени

и са видяли толкова много шарлатани, предлагани са им толкова спорадични лекарства,

че изграждането на доверие отнема много време,

отнема много търпение.

То изисква също и връзка с много управленско подпомагане.

Не само за изграждане на системите,

бизнес моделите, които ни позволяват

да достигнем до хората с нисък доход по устойчив начин,

но и за свързване на тези бизнеси

с други пазари, с правителства, с корпорации -

реални партньорства, ако искаме да постигнем мащаб.

Искам да споделя една история

за една иновация, наречена капково напояване.

През 2002 г. срещнах един невероятен предприемач

на име Амитабха Саданджи от Индия,

който работеше от 20 години с някои от най-бедните фермери на планетата.

Той изразяваше безсилието си пред това,

че пазарът за помощи подминава изцяло фермерите с нисък доход,

въпреки факта, че 200 милиона фермери

само в Индия печелят под долар на ден.

Създаваха субсидии

или за големи ферми,

или даваха на фермерите помощи,

каквито смятаха, че те трябва да използват,

вместо онова, което фермерите искат да използват.

В същото време Амитабха беше

обсебен от тази технология за капково напояване,

изобретена в Израел.

Това беше начин да се подават малки количества вода

диретно към стъблото на растението.

И можеше да преобрази

ивици пустинна земя в смарагдовозелени поля.

Но пазарът също подминаваше фермерите с нисък доход.

Защото тези системи бяха твърде скъпи,

а и конструирани за твърде големи полета.

Средностатистическият дребен селски фермер

работи на два акра или по-мако.

И така, Амитабха решил, че ще поеме тази иновация

и ще я преработи от гледна точка

на самите бедни фермери.

Защото беше прекарал толкова много години да се вслушва в това от какво се нуждаят те,

а не онова, което мислеше, че трябва да имат.

Той използваше три основни принципа.

Първият беше миниатюризацията.

Системата за капково напояване

трябваше да бъде достатъчно малка, така че, един фермер да

да рискува само четвърт акър,

дори ако има два,

защото е твърде плашещо, като се има предвид какво залага той.

Второ, тя трябваше да бъде изключително достъпна.

С други думи, този риск за четвъртината акър

трябваше да бъде изплащан с една-единствена реколта.

Иначе те не биха поели риска.

И трето, трябваше да бъде онова, което Амитабха нарича

безкрайно разширяема.

Имам предвид, че с приходите от първия четвърт акър

фермерите биха могли да купят втори,

трети и четвърти.

Днес IDE Индия, организацията на Амитабха,

е продала на над 300 хиляди фермери тези системи

и е видяла техните реколти и приходи

да се удвояват или утрояват, средно.

Но това не се случи за една нощ.

Всъщност, за да се върнем към началото,

нямаше никакви частни инвеститори,

склонни да поемат риска да изградят нова технология

за пазарна класа, която печели под долар на ден,

хора, за които е известно, че са сред едни от най-трудно поемащите риск на планетата

и които работят в един от най-рискованите сектори, земеделието.

И така, имахме нужда от дарения. Той използва значителни дарения,

за да проучва, да експериментира, да се проваля,

да иновира и да опитва отново.

А когато имаше прототип

и по-добро разбиране за това как да го представя пред фермерите,

тогава можеше да влезе пациентският капитал.

Помогнахме му да изгради компания с приход,

която да надстроява над познанията на IDE

да започне да се занимава с продажби и износ

и да бъде в състояние да навлезе в други видове капитал.

Второ, искахме да видим дали можем да изнесем

това капково напояване и в други страни.

Така се запознахме с д-р Соно Кангарани в Пакистан.

И макар че, е нужно търпение,

за да придвижиш една технология за бедните

в Индия, в Пакистан,

само да получиш необходимите разрешения,

с времето успяхме да основем фирма

с д-р Соно, който управлява една голяма

организация за общностно развитие в пустинята Тар,

един от най-отдалечените и най-бедни райони на страната.

И макар че, тази фирма едва е стартирала,

предположението ни е, че и там

ще видим ефекта върху милиони.

Но капковото напояване не е единствената иновация.

Започваме да виждаме такива да се случват из цял свят.

В Аруша, Танзания "Текстилно производство от А до Я"

работи в партньорство с нас,

с УНИЦЕФ, с Глобалния фонд,

за създаване на фабрика, в която сега работят 7000 души, главно жени.

Те произвеждат 20 милиона животоспасяващи мрежи за легла

за африканци по целия свят.

Болница "Извор на живот"

е общо предприятие между Acumen и правителството на Индия

за осигуряване на качествено, достъпно майчинско здравеопазване

за жени с нисък доход.

Тя е толкова успешна, че понастоящем строи

по една нова болница на всеки 35 дни.

А "1298 линейки" решиха, че това ще

преосмисли една напълно разбита индустрия,

изграждайки служба за линейки в Бомбай,

която да използва тетнологията на Google Earth,

ценова система с подвижна скала,

така че, всички хора да имат достъп,

както и строго публично решение,

да не се занимават с никаква форма на корупция.

Така че, при терористичните атаки през ноември,

те откликнаха първи

и сега започват да се разрастват, благодарение на партньорство.

Те току-що спечелиха четири правителствени договора, за да построят стоте си линейки

и са една от най-големите и най-ефективни

фирми за линейки в Индия.

Тази идея за мащаб е жизненоважна.

Защото, започваме да виждаме как тези предприятия

достигат до стотици хиляди хора. Всички, за които разказах,

са достигнали до поне четвърт милион хора.

Но това очевидно не е достатъчно.

И тук идеята за партньорство

става толкова важна.

Дали е чрез откриване на онези иновации,

които могат да имат достъп до капиталовите пазари,

самото правителство, или да партнират с големи корпорации,

съществува невероятна възможност за иновации.

Президентът Обама разбира това.

Той наскоро разреши създаването на Социален иновационен фонд,

който да се съсредоточи върху онова, което действа в тази страна,

и да търси начини за увеличаване на мащаба.

Настоявам, че е време да се обмисли

един глобален иновационен фонд,

който да открива предприемачите по цял свят,

които наистина имат иновации, не само за своята страна,

но и такива, които можем да използваме и в развития свят.

Да инвестираме финансова помощ, но също и управленска помощ.

А после да измерим възвръщаемостта,

както от финансова гледна точка,

така и от гледна точка на социалния ефект.

Когато мислим за нови подходи към помощта,

е невъзможно да не говорим за Пакистан.

Имали сме трудни отношения с тази страна

и е честно да отбележим,

че Съединените щати не винаги са били много надежден партньор.

Но отново бих казала, че това е нашият момент

за случване на изключителни неща.

И ако вземем това понятие за глобален иновационен фонд,

можем да използваме това време, за да инвестираме

не пряко в правителството, макар че бихме имали благословията на правителството,

нито пък в международни експерти,

а в многото съществуващи предприемачи

и лидери на гражданското общество,

които вече изграждат чудесни иновации,

достигащи хоата из цялата страна.

Хора като Рашани Зафар.

Която създаде една от най-големите банки за микрофинансиране в страната

и е истински ролеви модел за жените вътре в страната извън нея.

И Таснийм Сидики, който разви начин,

наречен нарастващо настаняване,

чрез който е преместил 40 хиляди жители на бедняшки квартали

в безопасни, достъпни общински жилища.

Образователни инициативи като Развитие на грамотността и Гражданската фондация,

които изграждат училища из цялата страна.

Не е хипербола,

да се каже, че тези институции на гражданското общество

и тези социални предприемачи,

изграждат истински алтернативи на талибаните.

Вече инвестирам в Пакистан от над седем години

и онези от вас, които също са работили там,

могат да потвърдят, че пакистанците са невероятно усърдно работещо население.

И в самата им природа има яростна склонност да се движат нагоре.

Президентът Кенеди е казал,

че онези, които правят мирната революция невъзможна,

правят насилствената революция неизбежна.

Бих казала, че това изказване е истина.

Че тези социални лидери,

които наистина разглеждат иновациите

и разширяващите се възможности

за 70-те процента от пакистанците, които печелят по-малко от два долара на ден,

осигуряват истински пътеки към надежда.

И докато мислим как да конструираме помощ за Пакистан,

докато се нуждаем от засилване на правосъдието,

от изграждане на по-голяма стабилност,

трябва също да помислим и за издигане на тези лидери,

които могат да бъдат ролеви модели за останалия свят.

При едно от последните ми посещения в Пакистан

попитах д-р Соно, дали би ме завел

да видя част от капковото напояване в пустинята Тар.

Напуснахме Карачи една сутрин преди зазоряване.

Беше около 115 градуса.

И пътувахме осем часа

през този луноподобен пейзаж

с много малко цвят, много жега,

много малко разговори, защото бяхме изтощени.

И най-сетне в края на пътуването

видях онази тънка жълта линия през хоризонта.

С приближаването ни значимостта й стана очевидна.

Там, в пустинята

имаше поле със слънчогледи, израснали на височина седем фута (2.13 m).

Защото един от най-бедните фермери на Земята,

беше получил достъп до една технология,

която му позволяваше да промени собствения си живот.

Казваше се Раджа.

Имаше добри, блестящи лешникови очи

и топли, изразителни ръце,

които ми напомниха за баща ми.

Каза, че това е първият сух сезон

в целия му живот, през който не е водил

12-те си деца и 50-те си внуци

на двудневно пътуване през пустинята,

за да работят като надничари в търговска ферма

за около 50 цента на ден.

Защото той се занимаваше с тези култури.

И с парите, които печелеше, можеше да остане тази година.

За пръв път от три поколения

децата му можеха да ходят на училище.

Ппитахме го дали би изпратил дъщерите си, както и синовете си.

А той отвърна: "Разбира се.

Защото не искам те вече да бъдат дискриминирани."

Когато мислим за решения срещу бедността,

не можем да отречем на индивидите

основното им достойнство.

Защото в крайна сметка,

достойнството е по-важно за човешкия дух от богатството.

Вълнуващо е да видим толкова много предприемачи в различни сектори,

създаващи иновации, които признават

желанието на хората за свобода,

избор и възможности.

Защото оттам наистина започва достойнството.

Мартин Лутър Кинг е казал,

че любов без сила е анемична и сантиментална.

А власт без любов

е безразсъдна и злоупотребява.

Нашето поколение е видяло изпитването и на двата подхода,

и честия им провал.

Но мисля, че нашото поколение може също да е и първото,

имао смелостта да прегърне както любовта, така и властта.

Защото от това ще имаме нужда, докато се движим напред,

за да мечтаем и да си представяме какво наистина ще е нужно,

за изграждане на една глобална икономика, която включва всички нас.

И най-сетне да се разшири онова фундаментално твърдение,

че всички хора са създадени равни, до всяко човешко същество на планетата.

Времето да започнем иновации

и търсене на нови решения, един кръстосан сектор се случва сега.

Мога да говоря само от свой собствен опит.

Но за осем години управление на фонда Acumen

съм виждала мощта на пациентския капитал.

Не само да вдъхновява иновации и поемане на рискове,

но и наистина да изградим системи, които са създали

повече от 25 хиляди работни места

и са доставили десетки милиони услуги и продукти

на някои от най-бедните хора на планетата.

Знам, че действа.

Но знам, че много други видове иновации също действат.

Затова ви приканвам, в който и сектор да работите,

каквато и работа да вършите,

да започнете да мислите за това как бихме могли

да изградим решения, стартиращи

от гледна точка на онези, на които се опитваме да помогнем.

А не да мислим от какво може да имат нужда те.

За това ще е нужно да прегърнем света с две ръце.

Ще е нужен живот в духа на щедрост и отговорност,

с усещане за почтеност и постоянство.

И все пак това са самите тези качества,

заради които са почитани мъже и жени

през поколенията.

Има толкова много добро, което можем да вършим.

Само помислете за всички тези слънчогледи в пустинята.

Благодаря.

(Аплодисменти)