Как работата ме поддържаше по време на лечението ми от рак

Когато адвокатът Сара Донъли е диагностицирана с рак на гърдата, тя се обръща за подкрепа към своето семейство и приятели - но също така открива смисъл, фокус и стабилност в своята работа. В този много личен разговор, тя разказва защо и как е останала на работа, споделя прозренията си за това как работните места могат да създадат подходящи условия за хората със сериозни заболявания - защото ползите са и за двете страни.

Беше Юни 2014-та.

Бях на 30 години,

и получих обаждане
от лекарския кабинет,

че резултатите от изследванията ми
са пристигнали.

В обедната си почивка отидох до там,
и моята лекарката ми каза,

колко съжалява да ми съобщи,
че имам рак на гърдата.

Не исках да ѝ повярвам
и първоначално не ѝ повярвах.

Разбирате ли, аз съм адвокат,
и имах нужда от някакво доказателство.

Срам ме е да ви призная,

че се изправих и обиколих
до мястото, където тя седеше,

за да мога да надникна над рамото ѝ
и да видя с очите си това,

което беше написано на листа пред нея.

(Смях)

Злокачествен карцином.

Все още не исках да ѝ повярвам,
затова казах:

"Така, злокачествен карцином,
сигурна ли сте, че това означава рак?"

(Смях)

Каза ми, че е сигурна.

Обратно на работа прехвърлих на колегите
изпълнението на спешните задачи,

докато ми правеха още тестове,
за да видят дали ракът се е разпространил.

Но в този момент
работата не беше мой приоритет.

Мислех за това как ще кажа
на семейството и приятелите си,

че имам рак.

Как щях да отговоря на въпросите им

за това колко е лошо положението
и дали ще се оправя,

като и аз самата не знаех.

Чудех се дали с партньора ми

някога ще имаме шанс
да създадем семейство.

И се чудех как да кажа на майка си,

която също е имала рак на гърдата,
докато е била бременна с мен.

Тя щеше да знае как се чувствах

и да има представа какво ме очаква.

Но и не исках да събуждам
спомените ѝ за рака.

Това, за което тогава
не си давах сметка беше,

че работата ми щеше да изиграе голяма роля
в лечението и възстановяването ми.

Че именно колегите и работата
щяха да ме накарат

да се чувствам ценена
и като истински човек

във времена, в които иначе
бих се чувствала част от статистиката.

Че именно работата щеше да ми
даде рутина и стабилност,

докато трябваше да се справям
с много и трудни лични решения

и с толкова много несигурност.

Като например каква гръдна реконструкция
да си направя.

Сигурно мислите,

че в такива времена бих се обърнала
за подкрепа към семейството и приятелите.

И да, разбира се, че го направих.

Но най-вече моите колеги бяха тези,

които изиграха огромна роля
в ежедневието ми.

Те бяха тези,
които ме караха да се смея.

Разбирате ли,
екипът ни беше доста сплотен,

и споделяхме няколко
наистина добри шеги помежду си.

Като онзи път, когато чуха
някой да ме пита

как успявам да накарам косата си
да изглежда толкова лъскава и перфектна -

без да знае,
че това всъщност е перука.

И знаете ли, тази перука
беше много хубава,

и много ми помагаше
да се приготвям по-лесно сутрин.

(Смях)

Но в кратки моменти като този,
можех да оценя тяхната подкрепа,

и се питах какво бих правила
без това обкръжение.

Говорила съм с толкова много хора,
по-специално с жени,

които не са имали шанса
да имат такова обкръжение,

защото не им е била дадена възможността
да работят по време на терапията.

Има няколко причини за това.

Мисля, че най-вече опира до прекалено
бащински настроените работодатели.

Тези работодатели искат да се оттеглиш
и да се фокусираш върху себе си.

И да се върнеш когато се оправиш.

Използват точно тези фрази.

И докато зад думите им
стоят добри намерения,

знаейки ползите, които имаше за мен,

много се разочаровам,

когато на хората се казва,
че не могат или не трябва да работят,

когато става въпрос за нещо, което искат
и могат физически да вършат.

Затова се поинтересувах
какво се изисква от работодателите,

когато някой бъде диагностициран с рак.

Открих, че според закона в Австралия,
ракът се счита за инвалидност.

Така че, ако не можете да изпълнявате
обичайните си служебни задължения,

вашият работодател е задължен от Закона
за Дискриминация на Хората с Увреждания,

да направи разумни корекции
в условията ви на труд,

за да продължите да работите.

Какво представляваха тези
разумни корекции за мен?

Знаех за очевидното отражение, което
щеше да има диагнозата върху работата ми.

Медицинските прегледи
щяха да се провеждат в работно време,

и знаех, че ще ми трябва почивка
след хирургичните процедури.

Все пак, понеже съм типичен адвокат,

се бях подготвила за това
какво да очаквам от лечението.

Признавам, че повечето
научих от Доктор Гугъл.

Може би не беше най-добрият ми ход,
и не ви го препоръчвам.

(Смях)

Но докато бях готова
за физическите странични ефекти,

това, което най-много ме плашеше,
беше нещо наречено химио мозък.

Химио мозъкът се проявява
чрез загуба на паметта,

неспособност за концентрация

и невъзможност за решаване на проблеми.

И ако това се случеше с мен,

се питах как щях да върша
работата си на адвокат.

Щях ли да бъда принудена
да напусна работа?

И как бих могла
да обсъдя с мениджъра си

разумните корекции в условията ми на труд,

когато не знаех
какъв ще бъде ефектът върху мен?

За мой късмет
мениджърът ми ме подкрепяше,

и беше съгласен
да решаваме нещата в движение,

вместо предварително да изисква
конкретен план.

Бях късметлийка,
защото въпреки че той едва ли знаеше

за концепцията
за разумни корекции в средата,

за него това просто
се подразбираше.

Но научих,
че не се подразбира за всички.

Всеки, който се подложи на лечение,
научава как то ще му се отрази

и какви ще бъдат ограниченията му.

И се научава
как да се приспособи към това.

Аз го направих чрез хитрини и трикове,
които научих за самата терапия.

Например, преди химиотерапия

трябва да сте наистина хидратирани,

и добре затоплени, защото това
помага на сестрите да намерят вена.

И в никакъв случай не яжте
някоя от любимите си храни,

нито преди, нито след химиотерапия,

защото ще повърнете всичко

и вече няма да искате
да я видите.

(Смях)

Това го научих по трудния начин.

Имах трикове и за организиране
на работния си процес.

Насрочвах химиотерапията
за понеделник сутрин.

Знаех, че от напускането на
раковото отделение,

щях да имам около четири часа
преди мъглата да се спусне

и да ми прилошее.

Използвах това време за разчистване
на имейлите и за спешните обаждания.

Най-лошата част от прилошаването
минаваше за около 48 часа.

След това можех пак да се върна
към работата от вкъщи.

Лечението продължаваше
и знаех какво да очаквам.

Имах възможност да задам разумни очаквания
със своите бизнес партньори

относно това, което можех да върша,

и сроковете, в които можех да го свърша.

Но още помня колебанието в гласа им,

когато се налагаше да поискат нещо от мен.

Или когато искаха да спазя някакъв срок.

А повярвайте ми, това бяха хора,

които не се притесняваха да изискват
крайни срокове.

(Смях)

Останах с впечатление, че не искат
да ме натоварват прекомерно,

докато се подлагах на лечение.

Ценях загрижеността им,

но всъщност имах нужда
от крайните срокове.

За мен те бяха нещо,
което можех да контролирам,

и нещо, което да остане под мой контрол,

докато толкова други неща не бяха.

Работейки от дома си,

мислех за това как работодателите
трябва да прилагат тази концепция

за разумните корекции във времена,

в които един от всеки двама австралийци,
и мъже и жени,

ще бъде диагностициран с рак,
преди да стане на 85 години.

Докато продължаваме да работим
все по-дълго до по-късна възраст,

шансовете да се разболеем сериозно
докато сме част от работната сила

се увеличават.

С технологии, които ни позволяват
да работим навсякъде, по всяко време,

разумните корекции
вече не зависят от това

дали можете физически да стигнете

до даден офис.

Разумните корекции не са и за това

да бъде предложена по-дълга почивка
или по-удобен стол за сядане,

въпреки че тези неща
също може да са от полза.

Най-малкото,

трябва да прилагаме политиките
за гъвкавост и стратегиите,

които сме разработили за други сценарии,

като например за хората
със семейни задължения.

Но как можем да сме сигурни,
че с хората ще бъдат проведени разговори

за това как биха изглеждали
разумните промени за тях,

ако първите думи на мениджъра са

"О не, не се връщай на работа
докато не се оправиш."

И ми просветна.

Трябва да е задължително за мениджърите

да провеждат такива разговори
със своите служители.

И уроците от хора като мен,

за които е било от полза
да работят по време на лечението,

трябва да бъдат широко споделяни.

Замислих се какво може да се направи,
за да се насочват тези разговори,

и тогава моята изумителна колежка,
Камила Гън,

разработи ръководството
"Работа с Рак".

Това ръководство осигурява
рамка за диагностицираните,

техните мениджъри, болногледачи,
и за техните колеги,

как да провеждат разговори за рака
и как да оказват подкрепа в работата.

С Камила вече посетихме други организации,
за да говорим за ръководството

и как то може да помогне в разговори,

които иначе, честно казано,
биха могли да бъдат много неловки.

И се радвам да споделя, че прилагането
на ръководството се увеличава.

Та какви би трябвало да са първите думи
на един мениджър,

когато някой каже, че е болен,

и че не знае, как това ще се отрази
на неговата работа

Трябва да са тези:

"Според твоите възможности и желание,

ще се радваме да създадем
подходящи условия за теб,

за да можеш да работиш
по време на лечението."

Трябва да започнем да ангажираме позитивно
хората със сериозни заболявания,

запазвайки ги като част от работната сила,

вместо бащински да ги отблъскваме.

Разказах ви своята история,
защото искам да знаете ползите,

които ми донесе работата
по време на моето лечение.

Искам също да променя нагласата ви,

ако си мислите, че когато човек
се подлага на лечение,

той просто е отегчен,
крехък и повръща много.

И да, всички тези неща са верни
в голяма част от времето,

ако не и през цялото време,

но аз бях решена да дам
всичко от себе си на работа,

както винаги съм го правила.

И успях да го направя, защото
моят работодател ми даде избор.

Най-важното, което искам да ви кажа,

че макар да изглежда логично
да дадеш на някого този избор,

той не винаги е предлаган или окуражаван.

А трябва да бъде.

Благодаря.

(Аплодисменти)