Изкуството да молиш

Не карайте хората да плащат за музика, казва Аманда Палмър, позволете им. В страстен разговор, който започва от дните ѝ на уличен артист (пуснете един долар в шапката на осемфутовата Булка!), тя изследва новата връзка между артист и почитател.

(Вдиша, издиша)

Не винаги си изкарвах прехраната с музика.

За около пет години след дипломиране,

от престижен университет на либералните изкуства,

това бе моята работа.

Бях самонаета жива статуя наречена 8-футовата Булка

и обичам да казвам на хората, че съм работила това,

защото всички искат да знаят

кои са тези откачалки в реалния живот?

Здравейте.

Един ден се боядисах в бяло, застанах върху кутия,

слагах шапка или консервна кутия в краката си

и когато някой ми пускаше пари

му подавах цвете и се вглеждах втренчено в очите му.

Ако не взимаха цветето

махвах с ръка в израз на тъга и копнеж

докато отминаваха.

(Смях)

Имах възможно най-просветителните срещи с хора,

особено самотни хора, които изглеждаха,

като че ли не са говорили с никого от седмици

и ние споделяхме един красив момент

на продължително вглеждане позволено на улицата

и малко се влюбвахме един в друг някак си.

И очите ми казваха: "Благодаря ти. Виждам те."

И техните очи казваха:

"Никой никога не ме вижда. Благодаря ти."

Понякога ме тормозеха.

Хората ми крещяха от колите си.

"Намери си работа!"

И аз викам: "Това ми е работата."

Но ме заболяваше, защото ме караше да се страхувам,

че правя нещо си не-работно

и несправедливо, срамно.

Нямах представа какво перфектно истинско образование получавах

за музикалния бизнес върху тази кутия.

И за икономистите сред вас,

може да ви е интересно да знаете, че си докарвах доста предсказуем доход,

което си беше шокиращо за мен,

като се има предвид че нямах редовни клиенти,

но общо взето изкарвах 60 долара във вторник, 90 долара в петък.

Беше редовно така.

Междувременно свирих наоколо

в нощни клубове с моята група, Дрезденските кукли.

Това съм аз на пианото, гений барабанист.

Пишех песните и в крайна сметка

започнахме да правим достатъчно пари, така че можех да напусна работата си като статуя,

и щом започнахме турнетата,

наистина не исках да загубя това чувство

на директна връзка с хората, защото го обичах.

Така че след всички наши шоута, ние подписвахме автографи

и прегръщахме феновете и излизахме и говорехме с хората,

и превърнахме в изкуство моленето на хората да ни помогнат,

и да се присъединят към нас, и канехме местни музиканти

и художници и те се присъединяваха към шоутата ни,

и те също подаваха шапката,

и тогава те идваха и се присъединяваха към нас на сцената,

така че имахме въртележка на странни, случайни циркови гости.

И след това дойде "Туитър",

и направи нещата още по-магични, защото можех да попитам

веднага за всичко навсякъде.

Примерно ще ми трябва пиано да се упражнявам

и един час по-късно ще бъда в къщата на мой почитател. Това е в Лондон.

Хората ни донасяха домашно приготвена храна

по целия свят зад кулисите и ни хранеха и ядяха с нас. Това е в Сиатъл.

Ентусиасти, които работят в музеи и магазини

или публични пространства размахваха ръце и питаха

дали бих направила едно последно, спонтанно изпълнение.

Това е библиотека в Оукланд.

В събота аз туитвах за тази щайга и шапка,

защото не исках да ги влача от източното крайбрежие,

и те се появиха заради този пич, Крис

от Нюпорт Бийч, който казва здравей.

Веднъж туитнах, къде в Мелбърн мога да си купя Нети пот?

И медицинска сестра ми докара

веднага след това, в кафето в което бях,

а аз я почерпих смути

и поседяхме заедно говорейки за медицина и смърт.

Обичам този вид случайна близост,

което е късмет, защото много често спя безплатно при непознати.

В имения, където всеки от бандата получава собствена стая,

но няма безжичен интернет и в пънк обиталища,

всички на пода в една стая без тоалетни,

но пък с безжичен интернет, което очевидно е по-добрият вариант.

(Смях)

Бандата ми веднъж закара ванът ни

в един наистина беден квартал на Маями

и открихме, че нашият домакин за нощта

е 18-годишно момиче, което все още живее в къщи,

и цялото ѝ семейство са нелегални имигранти от Хондурас.

И тази нощ, цялото семейство,

спа на дивани и тя спа заедно с майка си,

така че ние да спим в техните легла.

И аз си лежах там мислейки,

тези хора имат толкова малко.

Справедливо ли е това?

На сутринта майка ѝ ни научи как

да се опитаме да правим тортили и искаше да ми даде Библия,

и тя ме заведе настрана и ми каза на развален английски,

"Музиката ти помогна на дъщеря ми толкова много.

Благодаря ти, че останахте у нас. Всички сме ви много благодарни."

И си помислих, това е справедливо.

Това е то.

Два месеца по-късно бях в Манхатън,

и туитнах, търсейки къде да преспя и в полунощ,

звъня на врата в "Лоуър ийст сайд"

и ми хрумва изведнъж, че всъщност никога не съм правила това сама.

Винаги съм била с групата ми или с други от бандата.

Така ли постъпват глупавите хора? (Смях)

Така ли умират глупавите хора?

И преди да променя мнението си, вратата се отвори.

Тя е художник. Той е финансов блогър за "Ройтерс",

и те ми наливат чаша червено вино

и ми предлагат баня,

и съм имала хиляди такива нощи като онази и като тази.

Така че аз сърфирам много по диваните на хората. А от скоро и по потрфейлите.

Аз смятам, че couchsurfing и crowdsurfing

са по същество едно и също нещо.

Падате в публиката

и се доверявате един на друг.

Веднъж попитах откриваща група

дали те искат да излязат в тълпата и да подадат шапката,

за да получат допълнителни пари, нещо, което правих често

И както обичайно те помислиха, че е страхотно,

но имаше онзи един човек в групата,

който ми каза, че просто не може да се накара да отиде там.

Било твърде много като просене.

И разпознах страха му от "Справедливо ли е това?" и "Намери си работа!"

Междувременно групата ми става все по-голяма и по-голяма.

Подписахме с голяма компания.

И музиката ни е кръстоска между пънк и кабаре.

Не е за всеки.

Е може би е за вас.

Подписваме и се случва целия този скок, който води към издаването на следващия на албум.

Той излиза и се продава в 25 000 копия през първите няколко седмици

и компанията считат това за провал.

И аз съм: "25 000, това не е ли много?"

А те: "Не, продажбите спадат. Провал."

И ни оставиха.

А по същото време, аз подписвам и прегръщам хората след концерт

един човек идва при мен,

подава ми 10 доларова банкнота

и казва:

"Съжалявам, копирах си твоето CD от приятел."

(Смях)

"Но чета блога ти, знам че мразиш компанията ви,

затова исках да ти дам на теб парите."

И това започва да се случва през цялото време.

Аз станах шапката след собствените си концерти,

но трябваше физически да съм там и да получа помощта на хората

и за разлика от онзи един човек от откриващата група,

аз всъщност имам опит да стоя там.

Благодаря.

И тогава реших,

че ще оставям музиката си да се сваля безплатно

от интернет, когато е възможно,

така че "Металика" са тук, "Напстър" - лошо,

Аманда Палмър е ето там и реших да насърча

торентите, свалянето, споделянето, но и ще искам помощ,

защото съм видяла, че работи на улицита.

Преборих си да изляза от компанията и за следващия си албум,

с новата ми група, "Дъ гранд тефт оркестра"

Се обърнах към краудфъндинг (дарителско събиране на средства, бел. пр.),

и паднах върху всички хиляди връзки, които съм направила

и помолих моята тълпа да ме хване.

Целта беше 100 000 долара.

Моите фенове ме подкрепиха с почти 1,2 милиона,

което се превърна в най-големия свободно спонсориран проект досега.

(Аплодисменти)

Може да видите колко хора са това.

Около 25 000 човека.

Медиите ме попитаха: "Аманда,

музикалният бизнес потъва, а вие насърчавате пиратството.

Как направихте така, че хората да плащат да музиката ви?"

И истинският отговор е - не съм ги карала. Помолих ги.

И чрез самия акт на молба

се свързах с тях

и когато си свързан с тях хората искат да ти помогнат.

Това е нелогично за много артисти.

Те не искат да молят за разни неща.

Защото не е лесно. Не е лесно да молиш.

И за много артисти това е проблем.

Моленето те прави уязвим.

Получих много критика в интернет

след като "Кикстартър" кампанията ми стана голяма

за това, че продължавам с лудите си идеи,

особено за това, че питам музиканти,

които са ни почитатели, дали биха искали да се присъединят към нас на сцената,

за няколко песни в замяна на любов и билети,

и бира, и това беше един измислен образ,

за мен, който се появи на един уебсайт.

И това заболя по толкова познат начин.

Хората, които казваха: "Не е редно вече

да искаш помощ по този начин."

наистина ми напомниха на хората крещящи от колите си "Намери си работа!".

Защото те не са с нас на тротоара

и не могат да видят размяната,

която се случваше между мен и моите фенове,

размяна, много справедлива за нас, но напълно чужда на тях.

Това е малко не особено подходяща снимка за работа.

Това е моето Кикстартър парти в Берлин.

На края на вечерта се съблякох и оставих всеки да напише нещо върху мен.

Не да ви кажа, ако искате да усетите

примитивното чувство на доверие между непознати,

препоръчвам.

Особено, ако тези непознати са пияни немци.

Това си беше нинджа майстор ниво на конекция към фенове,

защото това, което казвам тук е:

Аз ви вярвам толкова много.

Трябва ли? Покажете ми.

В по-голямата част от човешката история

музиканти, художници, те са били част от общността,

съединители и отворени, не недосегаеми звезди.

Да си знаменит значи много хора да те обичат отдалече,

но Интернет и съдържанието

което споделяме свободно,

ни връщат обратно.

Става въпрос за по-малко хора, които ви обичат отблизо

и за това тези хора да са достатъчно.

Много хора са объркани от идеята

за липса на твърда цена.

Виждат го като непридвидим риск, но нещата които направих

"Кикстартър", улицата, звънецът на вратата,

не виждам тези неща като риск.

Виждам ги като доверие.

Интернет инструментите, които да направят

размяната така лесна и инстинктивна като на улицата -

те вече стигат там.

Но и най-идеалните инструменти няма да ни помогнат,

ако не можем да се погледнем лице в лице

и да даваме и получаваме безстрашно,

но по-важното -

да помолим без срам.

Аз прекарвам музикалната си кариера

опитвайки се да вгледам в хората в Интернет

по начина, по който го правих върху кутията,

така, че блогвам и туитвам не само за датите си за концерт

и новия ни клип, но също така за работата ни и изкуството ни,

за нашите страхове и махмурлици, нашите грешки

и как се виждаме един друг.

И мисля, че когато наистина се виждаме

искаме да си помогнем.

Мисля, че хората са обсебени от грешния въпрос:

"Как да ги накараме да плащат за музика?"

Какво би станало, ако започнем да питаме:

"Как да позволим на хората да плащат за музика?"

Благодаря ви.

(Аплодисменти)