Депресията - тайната, която споделяме.

"Обратното на депресията не е щастието, а жизнеността, и жизнеността беше именно това, което в онзи момент изглеждаше, че се изпарява от мен." В разговор толкова красноречив, колкото и съкрушителен, писателят Андрю Соломон ви пренася в най-тъмните ъгли на съзнанието си, по време на годините, в които се борил с депресията. Това го довело до едно отварящо очите пътешествие из света, през което интервюирал хора с депресия, установявайки за негова изненада, че колкото повече говори, толкова повече хората искат да разкажат собствените си истории. (Заснето на TEDxMet)

"Почувствах в своя мозък погребение,

вървяха оплаквачите на групи -

и крачеха, и крачеха додето

усещането ми на две се счупи.

Те седнаха, опелото започна

и също като барабан в тила ми

и биеше, и биеше додето

помислих, че заглъхна мисълта ми.

И после чух един съндък да вдигат

и през душата ми да скърцат с постоянство

все същите оловени обувки

и после звънна цялото пространство

сякаш небето бе една камбана

едно ухо огромно, битието

и аз и тишината - странно племе

разсипано, самотно и проклето.

И дъска от разума се счупи,

и надолу, все надолу падах

в нов свят при всеки спад,

и свърши знанието ми тогава."

Разпознаваме депресията чрез метафори.

Емили Дикинсън ги предава чрез езика,

Гоя - чрез изображения.

Целта на изкуството е наполовина

да опише тези емблематични състояния.

А що се отнася до мен, аз винаги съм се имал за корав,

за един от хората, които биха оцеляли

ако ме изпратят в концентрационен лагер.

През 1991 претърпях серия от загуби.

Майка ми почина,

връзката, в която бях, приключи,

върнах се обратно в САЩ

след няколко години в чужбина

и преминах през всички тези изживявания непокътнат.

Но през 1994, три години по-късно,

открих, че губя интерес към почти всичко.

Не исках да правя никое от нещата,

които преди исках да правя,

и не знаех защо.

Обратното на депресията

не е щастието, а жизнеността,

и именно жизнеността

в онзи момент изглеждаше, че се изпарява от мен.

Всичко, което можеше да бъде свършено

ми изглеждаше като прекалено много работа.

Прибирах се вкъщи

и виждах червената мигаща светлина на секретаря ми

и вместо да съм развълнуван да чуя приятелите си,

аз си мислех:

"Колко много хора, на които трябва да върна обаждането, са това."

Или пък решавах, че ще обядвам

и после се замислях, че
ще трябва да извадя храната

и да я сложа в чиния

и да я нарежа и да я сдъвча и да я глътна,

и ми се струваше като Кръстния път.

Едно от нещата, което често се губи

при дискусиите за депресията

е това, че знаеш, че е абсурдна.

Наясно си, че е абсурдно, докато го изживяваш.

Знаеш, че повечето хора се справят

с прослушването на съобщенията и обяда

и организирането да си вземеш душ

и да излезеш през входната врата

и че не е голяма работа,

и въпреки това ти си не по-малко прихванат в хватката й

и не можеш да измислиш как да я преодолееш.

И така започнах да усещам, че правя все по-малко

и мисля все по-малко

и чувствам все по-малко.

Беше един вид недействителност.

И после дойде безпокойството.

Ако ми кажете, че ще съм

в депресия през следващия месец,

бих казал "Стига да знам, че ще свърши
до ноември, мога да се справя."

Но ако ми кажете:

"Ще имаш изострено безпокойство през следващия месец"

по-скоро бих си прерязал вените, отколкото да премина през това.

Това беше постоянното чувство,

като това чувство, което изпитваш, когато ходиш

и се подхлъзваш или спъваш

и земята под теб се забързва,

но вместо да продължи половин секунда,

продължава шест месеца.

Това е усещането постоянно да се страхуваш,

но дори да не знаеш от какво се страхуваш.

В този момент започнах да си мисля,

че просто е прекалено болезнено да си жив

и че единствената причина да не се самоубия

е за да не нараня други хора.

И най-накрая, един ден се събудих

и си помислих, че съм претърпял инсулт,

защото лежах в леглото напълно вцепенен,

гледайки в телефона, мислейки си:

"Нещо не е наред и трябва да се обадя за помощ",

и не можех да протегна ръка

да вдигна телефона и да набера.

Най-накрая, след цели четири часа
на лежане и взиране в него,

телефонът позвъня

и някак си успях да го вдигна.

Беше баща ми,

казах му: "Имам сериозен проблем.

Трябва да направим нещо."

На следващия ден започнах с лекарствата

и с терапията.

И започнах да разсъждавам

върху този ужасяващ въпрос:

Ако не съм коравият човек,

който би оцелял
след концентрационен лагер,

тогава кой съм?

И ако трябва да взимам лекарства,

тези лекарства превръщат ли ме повече в себе си

или ме превръщат в някой друг?

И как се чувствам

ако ме превръщат в някой друг?

Започвайки тази битка имах две преимущества.

Първото е, че обективно погледнато, аз знаех,

че имам хубав живот

и че ако само можех да се оправя,

на другия край има нещо,

заради което си заслужава да живея.

И второто беше, че имах
достъп до добро лечение.

Но въпреки това се издигах и след това пропадах,

и се издигах и пропадах,

и се издигах и пропадах,

и най-накрая разбрах,

че ще трябва да съм на лекарства

и терапия завинаги.

И си помислих: "Но това химически проблем ли е

или психологически?

И от химическо лечение ли има нужда,
или от философско?"

И не можех да разбера кое от двете е.

Тогава разбрах, че всъщност

не сме достатъчно напреднали и в двете сфери

за да може да бъде обяснено напълно.

И химическото лечение, и психологическото лечение

играят определена роля.

Също така разбрах, че депресията е нещо,

което е вплетено толкова дълбоко в същността ни,

че няма как да бъде отделено

от нашия характер и личност.

Искам да кажа, че леченията за депресия,

които имаме, са потресаващи.

Те не са особено ефективни.

Те са изключително скъпи.

Придружени са от безброй странични ефекти.

Те са катастрофални.

Но аз съм толкова благодарен, че живея днес,

а не преди 50 години,

когато почти нищо не е могло

да бъде направено.

Надявам се, че след 50 години

хората ще чуват за моето лечение

и ще са потресени от факта, че някой се е сблъскал

с толкова примитивна наука.

Депресията е недостатъкът на любовта.

Ако сте женени за някой и си кажете:

"Ако жена ми умре, ще си намеря друга",

тогава това няма да е любовта, каквато я познаваме.

Няма такова нещо като любов

без очакването на загуба

и този спектър на отчаяние

може да бъде двигателят на интимността.

Има три неща, които хората бъркат:

депресията, скръбта и тъгата.

Скръбта е изрично реагираща.

Ако претърпиш загуба и се чувстваш изключително нещастен,

и шест месеца по-късно

все още си дълбоко разтроен, но
функционираш малко по-добре,

това вероятно е скръб

и вероятно накрая ще се саморазреши

до някаква степен.

Ако претърпиш катастрофална загуба

и се чувстваш ужасно,

и след шест месеца едва успяваш да фунционираш,

тогава най-вероятно е депресия породена

от катастрофални обстоятелства.

Траекторията ни дава много информация.

Хората мислят депресията за тъга.

Тя е много, прекалено много тъга,

много, прекалено много скръб,

в следствие на твърде минимална причина.

Поставяйки си за цел да разбера депресията

и да интервюирам хора, които са я изпитали,

установих, че има хора, които изглежда

на пръв поглед имат това, което прилича на

относително умерена депресия,

които обаче са съвършено ограничени от нея.

И има други хора, които страдат от това, което прилича,

както те го описваха,

на ужасно тежка депресия,

които обаче имаха добър живот в промеждутъците

между депресивните им епизоди.

И си поставих за цел да открия това,

което кара някои хора

да бъдат по-устойчиви от други.

Какви са механизмите,

които позволяват на хората да оцелеят?

Интервюирах човек след човек,

страдащи от депресия.

Един от първите хора, които интервюирах

описа депресията

като по-бавен начин да умреш

и това беше нещо полезно, което да чуя още в началото,

защото ми напомни,

че бавният начин да умреш

може да доведе до реална смърт,

че това е сериозна работа.

Това е водещото увреждане в цял свят

и хората умират от него всеки ден.

Един от хората, с които разговарях

докато се опитвах да разбера това,

беше обичана от мен приятелка,

която познавах от много години

и която беше имала психотичен пристъп

по време на първата си година в колежа,

който после се разгърнал в ужасяваща депресия.

Тя имаше биполярно заболяване,

или маниакална депресия, както беше познато тогава.

По-късно тя беше много добре

на литиум в продължение на дълги години

и накрая

спря да взима литиум

за да види как ще се справя без него

и претърпя нова психоза,

и след това потъна в най-лошата депресия,

която някога съм виждал,

в която тя седеше в апартамента на родителите си,

горе-долу в състояние на кататония,
на практика без да се движи,

ден след ден, след ден.

И когато я интервюирах относно това
преживяване няколко години по-късно --

тя се казва Маги Робинс
и е поет и психотерапевт --

когато я интервюирах, тя каза:

"Пеех си на ум 'Къде са отишли всички цветя'

отново и отново за да занимавам ума си с нещо.

Пеех за да заглуша нещата,
които ума ми казваше,

които бяха "Ти си нищо. Ти си никой.

Ти дори не заслужаваш да живееш."

И тогава наистина започнах да обмислям

да се самоубия."

Докато си в депресия не мислиш

за това, че си сложил сив воал

и виждаш света през мъглата

на лошото настроение.

Мислиш си, че воалът е вдигнат,

воалът на щастието,

и че сега виждаш истински.

По-лесно е да се помогне на шизофреници, които смятат,

че има нещо чуждо в тях,

което има нужда от екзорсизъм,

но с депресираните е трудно,

защото ние вярваме, че виждаме истината.

Но истината лъже.

Вманиачих се в това изречение:

"Но истината лъже."

И говорейки с депресирани хора открих,

че те имат много налудничави възприятия.

Хората казват: "Никой не ме обича.",

а ти им казваш: "Аз те обичам,

жената ти те обича, майка ти те обича."

С готовност можеш да отговориш това,

поне за повечето хора.

Но хората, които са депресирани ще кажат и:

"Независимо какво правим,

накрая всички просто ще умрем."

Или ще кажат: "Не може да има истинска духовна връзка

между две човешки същества.

Всеки от нас е в капан на собственото си тяло."

На което ти трябва да отговориш

"Това е вярно,

но мисля, че сега трябва да се съсредоточим

върху това какво да ядем за закуска."

(Смях)

В голяма част от времето,

това, което те изразяват не е болест, а прозрение

и човек се замисля, че истински необичайното е,

че повечето от нас знаят за
тези екзистенциални въпроси

и те не ни разконцентрират особено.

Има едно проучване, което аз особено харесвам,

в което една група от депресирани

и една група от недепресирани хора

са инструктирани да играят видео игра за един час.

След този един час

ги питат колко малки чудовища

смятат, че им се е наложило да убият.

Депресираната група обикновено била точна

до около 10 процента,

а недепресираните хора

предположили между 15 и 20 пъти повече

малки чудовища, (Смях)

отколкото са убили наистина.

Много хора ми казаха, когато избрах
да пиша за моята депресия,

че сигурно е много трудно

да се разкрия, хората да разберат.

Казваха ми: "Хората говорят ли различно с теб?",

а аз им казвах: "Да, хората говорят по-различно с мен.

Говорят по-различно до такава степен,

че започват да ми разказват за собствените си преживявания

или за преживяванията на сестра си,

или за преживяванията на техен приятел."

Нещата са различни, защото сега аз знам,

че депресията е семейната тайна,

която всеки има.

Преди няколко години бях на конференция

и в петъка от тридневната конференция

един от участниците ме дръпна настрани и ми каза:

"Аз страдам от депресия и

малко ме е срам от това,

но взимам едно лекарство

и исках само да ви питам какво мислите?"

И така аз се постарах да й дам
такъв съвет, какъвто можех.

И после тя ми каза: "Знаете ли,

мъжа ми никога няма да разбере това.

Той е от онзи тип мъже, за които
това няма да има смисъл,

така че аз просто, нали разбирате, това е само между нас двамата."

И аз и казах: "Да, няма проблем."

В неделя на същата конференция,

съпругът й ме дръпна настрани

и ми каза: "Жена ми няма да ме сметне

за истински мъж ако знаеше това,

но аз се боря с тази депресия

и взимам някои лекарства,

и се чудех какво мислите вие?"

Те криеха

едно и също лекарство на две различни места

в една и съща спалня.

И аз му казах, че смятам,

че комуникацията в брака

може да е причина за някои от проблемите им.

(Смях)

Но и бях поразен

от натоварващото естество

на такава двустранна потайност.

Депресията е толкова изтощаваща.

Тя отнема толкова много от времето и енергията ти,

и мълчанието по въпроса

наистина прави депресията още по-тежка.

Започнах да мисля за всички начини,

по които хората помагат на себе си.

Бях консервативен по отношение на медицината.

Смятах, че има само няколко
вида терапия, които работят.

Беше ясно кои са --

лекарства,

някои психотерапии,

вероятно електроконвулсивно лечение,

и всичко останало са глупости.

Но тогава открих нещо.

Ако имате рак на мозъка

и кажете, че ако стоите на главата си

за 20 минути всяка сутрин, се чувствате по-добре,

може и да се чувствате по-добре,

но все още имате рак на мозъка

и най-вероятно пак ще умрете от него.

Но ако кажете, че страдате от депресия

и стоенето на глава за 20 минути всеки ден

ви кара да се чувствате по-добре, значи работи,

защото депресията е болест на това как се чувстваш

и ако се чувстваш по-добре,

значи вече ефективно не си депресиран.

Затова станах много по-толерантен

към широкия свят на алтернативните лечения.

Получавам писма, получавам стотици писма,

от хора, които ми пишат за да ми кажат
за това, което е проработило при тях.

Днес някой ме попита зад сцената

за медитацията.

Любимото ми от писмата, които съм получавал,

е писмо от една жена,

която пише, че е ходила на терапия,

пробвала е лекарства,
общо взето е пробвала всичко

и намерила решение
и се надявала да кажа на света

и това е да прави малки неща от прежда.

(Смях)

Изпрати ми някои от тях. (Смях)

Не ги нося в момента.

Предложих й да прочете за

обсесивно-компулсивно разтройство в ДСН (Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства).

И въпреки това, когато разгледах
алтернативните лечения,

придобих преспектива и към други лечения.

Проучих племенен екзорсизъм в Сенегал,

който включва голямо количество овча кръв

и за който няма да навлизам в детайли точно сега,

но няколко години по-късно бях в Руанда,

работейки по друг проект,

и описах преживяванията си на някой,

който каза: "Ами, знаеш ли,

това е Западна Африка, а ние сме в Източна Африка.

Нашите ритуали са до някъде различни,

но имаме ритуали, които имат нещо

общо с това, което описваш."

Аз казах: "О.", той каза: "Да,"

"но имахме доста проблеми със
западните работници по умственото здраве,

особено с тези, които дойдоха
точно след геноцида."

Аз казах: "Какъв тип проблеми сте имали?",

а той каза: "Ами,

те правеха едно странно нещо.

Не извеждаха хората на слънчева светлина,

където започваш да се чувстваш добре.

Не включваха свирене на барабани или музика
за да раздвижат кръвта на хората.

Не включваха цялата общност.

Не възприемаха външно депресията

като дух-натрапник.

Вместо това, те вкарваха хората

един след друг в малки мрачни стаи

и ги караха да говорят един час

за лошите неща, които са им се случили."

(Смях) (Аплодисменти)

Той каза: "Трябваше да ги помолим да напуснат страната."

(Смях)

В другия край на алтернативните лечения,

нека ви разкажа за Франк Русакоф.

Франк Русакоф имаше вероятно най-ужасната депресия,

от която съм виждал да страда човек.

Той беше постоянно депресиран.

Когато го срещнах, той беше на етап, в който

всеки месец се подлагаше на електрошокови процедури.

След това се чувстваше леко неориентиран за една седмица.

После се чувстваше добре за една седмица.

След това имаше седмица, в която се влошаваше.

И след това минаваше през още една
електрошокова процедура.

Когато се срещнахме, той ми каза:

"Непоносимо е седмиците ми да минават по този начин.

Не мога да продължавам така

и съм измислил как да сложа край,

ако не се подобря.

Но чух за протокол

в Mass General за процедура, наричана

цингулотомия, което е операция на мозъка,

и мисля да пробвам."

Спомням си как бях изумен в този момент

да разбера, че някой,

който очевидно е имал толкова много лош опит

с толкова много различни лечения,

все още имаше заровен някъде в себе си оптимизъм

да се пресегне още един път.

И той си направи цингулотомия

и тя беше изключително успешна.

Сега той е мой приятел.

Има чудесна жена и две красиви деца.

Написа ми писмо за Коледа след операцията му

и каза:

"Баща ми ми прати два подаръка тази година.

Първо, моторизирана поставка за дискове от The Sharper Image,

от която наистина нямах нужда,

но знаех, че ми я подарява за да отпразнува

факта, че живея самостоятелно

и имам работа, която изглежда обичам.

И другият подарък

беше снимка на баба ми,

която се е самоубила.

Докато го разопаковах, започнах да плача,

а майка ми дойде при мен и ме попита:

"Заради роднините, които никога
не си познавал ли плачеш?"

А аз й казах: "Тя е имала същата болест като мен."

Плача сега, докато ти пиша.

Не толкова защото съм тъжен, но мисля, че съм поразен,

защото можеше да се самоубия,

но родителите ми помогнаха да продължа,

и докторите също,

и си направих операцията.

Жив съм и съм благодарен.

Живеем в правилното време,

дори и не винаги да изглежда така."

Бях потресен от факта, че депресията

е широко възприемана като

нещо модерно, западно и присъщо на средната класа,

и започнах да разглеждам как се проявява

в редица от други обстоятелства

и едно от нещата, които най-много ме интересуваше

беше депресията сред бедните.

И така отидох да видя

какво се правеше за
бедните хора с депресия.

И това, което открих е, че бедните хора

най-често не са лекувани от депресия.

Депресията е резултат от генетична предразположеност,

която по презумция е равномерно
разпространена сред населението,

и задействащи обстоятелства,

които е по-вероятно да са по-тежки

при хора, които са бедни.

И въпреки това се оказва, че ако имаш

наистина чудесен живот, но постоянно се чувстваш нещастен,

си мислиш: "Защо се чувствам така?

Сигурно страдам от депресия."

И тръгваш да търсиш лечение.

Но ако имаш абсолютно ужасен живот

и постоянно се чувстваш нещастен,

начинът, по който се чувстваш е съизмерим с живота ти

и не се сещаш да си помислиш:

"Може би това е лечимо."

В тази държава има епидемия

от депресия сред бедните хора,

която не е диагностицирана
и не е лекувана

и не е адресирана

и това е огромна трагедия.

Намерих един академик,

който водеше проект, проучващ

гетата извън окръг Колумбия,

в който тя се беше спряла на жени, които
идват заради други здравословни проблеми

и ги диагностицираше с депресия

и им осугуряваше шест месеца
от експериментален протокол.

Една от тях, Лоли, дойде

и денят, в който пристигна, тя каза следното.

Между другото, това е жена

със седем деца. Тя каза:

"Имах работа, но трябваше да я напусна, защото

не можех да изляза от вкъщи.

Нямам какво да кажа на децата си.

Сутрин нямам търпение да излязат

и след това да се върна в леглото и
да дръпна завивките над главата ми.

Докато стане три часа и те се приберат вкъщи,

времето минава толкова бързо."

Тя каза: "Взимам доста Тиленол,

колкото е нужно за да спя повече.

Съпругът ми ми казва, че съм глупава и грозна.

Иска ми се да спра болката."

Тя стана част от този
експериментален протокол

и когато я интервюирах шест месеца по-късно,

тя беше започнала работа в детски център

към Военноморските сили на САЩ, беше напуснала малтретиращия я съпруг

и ми каза:

"Сега децата ми са толкова по-щастливи."

Тя каза: "В новия ми дом има една стая

за момчетата и една стая за момичетата,

но през нощта всички са на моето легло

и решаваме домашни заедно.

Едно от тях иска да е свещеник,

едно иска да е пожарникар,

а едно от момичетата казва, че ще бъде адвокат.

Не плачат, както плачеха преди,

и не се карат, както се караха преди.

Сега всичко, от което имам нужда, са децата ми.

Нещата продължават да се променят,

начинът, по който се обличам, начинът, по който се чувствам, начинът, по който действам.

Вече мога да изляза навън без да се страхувам

и не мисля, че тези лоши чувства ще се върнат

и ако не беше доктор Миранда,

щях още да съм си вкъщи под завивките,

ако въобще бях жива.

Помолих Господ да ми изпрати ангел

и той чу молитвите ми."

Бях наистина трогнат от тези преживявания

и реших, че искам да пиша за тях

не просто в книгата, по която работех,

но и в статия.

Така получих комисионна от
списание Ню Йорк Таймс

да пиша за депресията сред бедните.

И когато предадох историята,

редакторът ми ме извика и каза:

"Не можем да я публикуваме."

Аз попитах: "Защо не?"

А тя каза: "Твърде пресилена е.

Тези хора, които са общо взето в
най-нисшата прослойка на обществото,

са лекувани за няколко месеца

и на практика са готови да управляват Morgan Stanley?

Прекалено е неправдоподобно."

Тя каза: "Никога не съм чувала за нещо подобно."

А аз отговорих: "Фактът, че никога не си чувала за това,

е индикация, че е новина."

(Смях) (Аплодисменти)

"А вие сте новинарско списание."

Така след известни преговори,

те се съгласиха да я публикуват.

Но мисля, че доста от това, което казаха,

по странен начин беше свързано

с това отвращение от идеята за лечение,

което хората все още имат,

идеята, че някак си ако

лекуваме много хора от бедните общности,

това ще е експлоатация,

защото ще ги променим.

Съществува този грешен морален императив,

който изглежда е навсякъде около нас,

че лекуването на депресията,

лекарствата и т.н., са примамка

и не са естествен начин.

Аз мисля, че това е голяма заблуда.

Естествено е на човек да му изпопадат зъбите,

но никой не се опълчва срещу пастата за зъби,

поне не в моя социален кръг.

А хората после казват: "Ами, не е ли депресията

част от това, през което хората трябва да преминат?

Не сме ли се развили да имаме депресия?

Не е ли това част от нашия характер?"

На което бих отговорил - настроението се адаптира.

Да можеш да изпитваш тъга и страх,

радост и удоволствие,

и всички останали настроения,

това е невероятно ценно.

И пълната депресия е нещо, което се случва,

когато тази система не работи.

Това е липса на адаптация.

Хората идват при мен и ми казват:

"Мисля, обаче, че ако изтърпя още една година,

мисля, че мога да го преживея."

И аз винаги им казвам: "Може да го преживееш,

но никога няма да си на 37 отново.

Животът е кратък и това е цяла година,

от която ще се откажеш.

Помисли добре."

Странна е бедността на английския език,

както и на много други езици,

защото използваме същата дума, депресия,

за да опишем как едно дете се чувства,

когато вали дъжд на рождения му ден,

и да опишем как някой се чувства

минута преди да се самоубие.

Хората ме питат: "Това
последователност ли е на обикновената тъга?"

А аз им казвам, до една степен е
последователност на нормалната тъга.

Има известна последователност,

но по същия начин има последователност

и в това да имаш метална ограда пред къщата си,

която има ръждиви места по нея,

която трябва да пооправиш и да пребоядисаш,

но какво се случва, когато оставиш
къщата за 100 години

и тя ръждяса напълно,
докато не се превърне в куп

оранжев прах.

Този оранжев прах,

този проблем на оранжевият прах,

е това, което си поставяме за цел да адресираме.

И сега хората казват:

"Чустваш ли се по-щастлив като вземеш тези весели хапчета?"

Не.

Но не се чувствам тъжен, защото трябва да обядвам,

не се чувствам тъжен заради телефонния ми секретар,

не се чувствам тъжен, защото трябва да си взема душ.

Чувствам повече, всъщност мисля,

защото мога да почувствам тъга без недействителност.

Чувствам се тъжен заради професионални разочарования,

за развалени взаимоотношения,

за глобалното затопляне.

Сега това са нещата, заради които се чувствам тъжен.

И си квазам, ами, какво е заключението?

Как тези хора с по-добър живот,

с дори по-тежка депресия, успяват да се справят?

Какъв е механизмът на устойчивостта?

И това, което разбрах с течение на времето,

е че хората, които отричат преживяванията си,

тези, които казват:
"Бях депресиран преди много време

и никога вече не искам да мисля за това

и няма да му обръщам внимание

и просто ще продължа с живота си."

по ирония на съдбата, това са хората,

които са най-зависими от това, което имат.

Блокирането на депресията я засилва.

Докато се криеш от нея, тя расте.

И хората, които се справят по-добре,

са тези, които успяват да толерират факта,

че имат това заболяване.

Тези, които могат да толерират своята депресия,

са тези, които постигат устойчивост.

Франк Русакоф ми каза:

"Ако можех да върна времето,

предполагам, че нямаше да постъпя така,

но по странен начин, аз съм благодарен

за това, което съм преживял.

Радвам се, че съм бил в болница 40 пъти.

Това ме научи толкова много за любовта,

и отношенията ми с родителите и докторите ми

са толкова скъпи за мен, и винаги ще бъдат."

А Маги Робинс каза:

"Преди бях доброволец в клиника за СПИН

и само говорех и говорех и говорех,

и хората, с които се занимавах,

не откликваха, и си помислих, че

това не е много приятелско или отзивчиво от тяхна страна.

И после осъзнах,

осъзнах, че те нямаше да направят нещо повече

от тези няколко първи минути на кратък разговор.

Щеше просто да е въпрос на това,

че аз нямам СПИН и не умирам,

но мога да толерирам факта, че те го имат

и умират.

Нашите нужди са най-големите ни предимства.

Оказа се, че съм се научила да давам

всички неща, от които се нуждая."

Да цениш депресията на някой

не предотврарява повторната криза,

но може да направи шанса за повторна криза

и дори самата повторна криза, по-лесни за толериране.

Въпросът не е толкова

в намирането на истинското значение и заключението,

че депресията ти е била много значима.

Той е за търсенето на смисъла

и замислянето, когато се появи отново:

"Това ще е адско,

но ще науча нещо от него."

От собствената ми депресия научих

колко силна може да бъде една емоция,

как може да бъде по-истинска от фактите,

и открих, че това преживяване

ми позволи да изживея позитивните емоции

по по-силен и по-концентриран начин.

Обратното на депресията не е щастието,

а жизнеността,

и тези дни моят живот е жизнен,

дори в дните, когато съм тъжен.

Почувствах в своя мозък - погребение,

и до колосите седнах

на ръба на света,

и открих

нещо вътре в мен,

което ще нарека душа,

което никога не бях определял
до преди 20 години,

когато адът ме навести изненадващо.

Мисля, че докато мразех да съм депресиран

и бих мразил да съм депресиран отново,

намерих начин да обикна депресията си.

Обичам я, защото ме принуди

да намеря и да се вкопча в радостта.

Обичам я, защото всеки ден решавам,

понякога смело,

понякога срещу моментния ми разум,

да се придържам към причините да живея.

И мисля, че това е един изключително привилегирован възторг.

Благодаря.

(Аплодисменти)