Исках да разкажа една история,

която наистина ме бе обсебила, когато пишех новата си книга,

история за нещо случило се

преди 3000 години,

когато израелското кралство е било още младо.

Действието се развива в района Шефела,

днешен Израел.

И причината, поради която тази история ме обсеби, е че

аз мислех, че съм я разбрал, но когато я прочетох отново

осъзнах, че изобщо не съм я разбрал.

По дължината на източната граница на Древна Палестина

има планинска верига.

Същото важи и за днешен Израел.

И в тази планинска верига се намират всички древни градове

от този регион - Йерусалим, Витлеем, Хеброн.

До нея има крайморска равнина,

край Средиземно море, където днес се намира Тел Авив.

Връзката между планинската верига и крайморската равнина

е районът наречен Шефела,

образувана от редици долини и хребети разположени от изток на запад.

можете да минете през Шефела

за да стигнете от крайбрежната равнина до планините.

Ако някога сте били в Израел знаете, че Шефела

е може би най-красивата местност в страната.

Прекрасна е, с дъбови гори,

житни полета и лозя.

Но най-вече, през вековете, този регион

е имал важна стратегическа функция,

това е бил основният път, по който вражески армии

от крайбрежната равнина са стигали до планините

и заплашвали жителите им.

Именно това се е случило преди 3000г.

Филистимците, най-големите врагове

на израелското кралство,

населяват крайбрежната равнина.

Те са мореплавателски народ от о-в Крит.

Започват да си проправят път

през една от долините на Шефела

нагоре към планините,

защото искат да окупират високопланинския райони

до Витлеем и да разделят израелското кралство на две.

Израелското кралство, начело на което е Цар Саул,

разбира се, узнава за това;

цар Саул повежда армията си от планините

и се изправя срещу филистимците в долината Ела,

една от най-красивите долини на Шефела.

Израелтяните заемат позиция по северния склон,

а филистимците - по южния,

и така двете армии в продължение на седмици

стоят и гледат една към друга защото са блокирани.

Никой не може да нападне другия, защото за да нападнеш

трябва слезеш от планината в долината,

а след това да се изкачиш по отсрещния склон, оставайки напълно незащитен.

Така че, накрая, за да излязат от това положение

филистимците изпращат своят най-велик войн

в долината и той извиква

на израелтяните,

"Изпратете своя най-могъщ войн тук долу

за да бием само двамата."

Това е била традиция в древните войни, наречена двубой.

Това е бил начин за разрешаване на спорове

без кръвопролитията, съпътстващи една голяма битка.

Филистимецът, изпратен долу,

техният могъщ войн, е гигант,

висок над 2 метра.

Облечен е от глава до пети с блестяща бронзова броня,

носи меч и копие.

Абсолютно ужасяващ е.

Толкова е ужасяващ, че нито един от израелските войници не иска да се бие с него.

Трябва да ти се иска да умреш, нали така? Няма начин те да го победят.

Накрая единственият човек, който излиза напред

е един млад овчар, още момче,

той отива при Саул и му казва: "Аз ще се боря с него."

Саул отвръща: "Не можеш да се бориш с него, това е нелепо.

Ти си още дете а този е велик войн."

Но овчарят е непреклонен. Той казва: " Не, не, не,

ти не разбираш, години наред аз защитавам

стадото си от лъвове и вълци. Мисля че мога да се справя."

И Саул няма избор. Няма други доброволци.

Затова се съгласява.

Обръща се към момчето и му казва:

"Но трябва да облечеш тази броня. Не можеш да отидеш само така."

И се опитва да даде на овчаря бронята си,

но овчарят я отказва.

Той отвръща: "Не мога да нося това."

Библейският стих гласи: "Не мога да нося това, защото не съм го доказал"

което значи, "Никога преди не съм носил броня. Да не си луд?"

Вместо това той взима от земята

пет камъка,

слага ги в своята овчарска торбичка

и започва да слиза по планината за да срещне гиганта.

Гигантът вижда приближаващата се фигура

и извиква: "Ела при мен за да нахраня с плътта ти

небесните птици и земните зверове."

Той се подиграва с този човек,

идващ да се бие с него.

Овчарят се приближава все повече и повече

и гигантът вижда, че той носи гега.

Това е всичко, което носи.

Вместо оръжие, само тази овчарска гега.

И той казва, обиден:

"Да не съм куче, че идваш при мен с пръчки?"

Овчарчето вади един от камъните

от джоба си, слага го в прашката,

завърта я и го изстрелва.

Камъкът удря гигантът между очите-

точно в най-уязвимото място-

тогава той пада, мъртъв или в безсъзнание,

а овчарчето изтичва, взима меча му

и му отрязва главата.

Когато филистимците виждат това се обръщат и побягват.

Разбира се името на гиганта е Голиат,

а името на овчарчето - Давид.

Причината, поради която тази история ме бе обсебила

докато пишех книгата си

е че всичко, което си мислех, че знам за тази история

се оказа грешно.

В тази история Давид би трябвало да е слабия, нали така?

Всъщност и изразът "Давид и Голиат"

е навлязъл в езика ни като метафора

за невероятна победа

на слабата страна срещу силната.

Но защо намираме Давид за слабия?

Ами защото той е само едно малко дете,

а Голиат е един голям, силен гигант.

Също така го приемаме за по-слабия,

защото Голиат е опитен войн,

а Давид е само овчар.

Но най-вече го приемаме за губещата страна,

защото Голиат е оборудван

със съвременни оръжия,

блестяща броня,

сабя и копие,

а Давид има само една прашка.

Нека започнем с фразата

"Давид има само една прашка"

защото това е първата грешка, която правим.

В древното военно изкуство има три вида воини.

Има кавалерия - мъже на коне и с колесници.

Има тежка пехота, които са въоръжени пехотинци

със саби и щитове

и някаква броня.

Също така има и артилерия. Артилерията е от стрелци с лък

и най-вече стрелци с прашки.

Стрелецът с прашка има кожена ямка

с две дълги въжета на нея.

В ямката се слага 'снаряд', или камък или оловно топче,

завърта се ето така

и едно от въжетата се пуска.

Крайният ефект е, че снарядът полита напред

към своята цел.

Именно това има Давид и е важно да разберем,

че това не е обикновена прашка.

Не е това. Не е детска играчка.

Всъщност е невероятно разрушително оръжие.

Когато Давид завърта прашката,

тя прави може би

шест или седем оборота за секунда,

а това означава, че когато камъкът е освободен,

той лети много бързо,

може би с 35 метра в секунда.

Това е значително по-бързо от топка за бейзбол,

хвърлена дори от най-добрите бейзболни питчъри.

Освен това камъните в Долината Ела

не са били обикновени камъни. Те са били от бариев сулфат,

камъни с плътност два пъти по-голяма от тази на обикновените камъни.

Ако пресметнете с балистична експертиза

силата на удара от камък, изстрелян с прашката на Давид

тя е близка до тази на куршум

изстрелян от пистолет .45 калибър.

Това е едно невероятно разрушително оръжие.

За точността знаем от исторически документи,

опитните стрелци с прашка са можели да уцелят,

поразят или дори да убият целта си на разстояние до 180 метра.

От средновековни гоблени знаем, че стрелците с прашка

са били способни да уцелват птици в полет.

Били са невероятно точни.

Когато Давид се прицелва - а той не е на 180 метра от Голиат,

той е доста близо до него -

когато се прицелва и изстрелва камъка към Голиат,

той има ясното намерение и очакване

да уцели Голиат в най-уязвимото му място,

между очите.

Ако разгледате древната военна история,

ще откриете, че много често

стрелците с прашка са били решаващия фактор срещу пехотата

в най-различни битки.

А какъв е Голиат? Той е от тежката пехота

и когато предизвиква израeлтяните на дуел

той очаква да се бие срещу друг пехотинец.

Когато той казва: "Ела при мен за да нахраня

с плътта ти небесните птици и земните зверове."

ключовата фраза е "Ела при мен."

Ела при мен защото ще се бием,

ръка до ръка.

Саул има същите очаквания.

Давид казва: "Искам да се бия с Голиат,"

и Саул му дава бронята си,

защото Саул си мисли: "Когато се бориш с Голиат,

имаш предвид да се борите в близка схватка,

пехотинец с пехотинец."

Но Давид не очаква това.

Той няма да се бори с него по този начин. И защо да го прави?

Той е овчар. Прекарал е цялата си кариера

използвайки прашка за да защитава стадото си от лъвове и вълци.

Там е неговата сила.

И ето го, овчаря, опитен с това

разрушително оръжие,

срещу този тромав гигант

носещ сто килограмова броня

и много тежки оръжия,

които са от полза само в близка схватка.

Голиат е лесна мишена. Той изобщо няма шанс.

Тогава защо продължаваме да наричаме Давид по-слабия

и защо все още считаме тази победа за невъзможна?

Тук има и втора част, която е важна.

Ние разбираме грешно не само Давид

и избора му на оръжие.

Също така сме в дълбока грешка по отношение на Голиат.

Голиат не е това, което изглежда.

В библейския текст има множество намеци,

неща, които в ретроспекция са доста озадачаващи

и някак не се връзват с образа му на велик войн.

Като начало в Библията пише, че Голиат

е изведен в долината от придружител.

Това е малко странно, нали?

Имаме един велик воин

предизвикващ израилтяните на дуел.

Защо тогава той бива воден за ръката

вероятно от някое младо момче,

до мястото на двубоя?

Също така в Библията специално е отбелязано

колко бавно се движи Голиат,

странен начин да опишеш най-великият войн,

познат на човечеството до тогава.

Също така има нещо странно

в това колко време отнема на Голиат

да реагира при вида на Давид.

Давид слиза от планината

и очевидно не се подготвя за близък бой.

Нищо във вида му не казва:

"Ще се бия с теб в схватка."

Той дори няма сабя.

Защо Голиат не реагира?

Сякаш той не разбира какво се случва този ден.

И коментарът му е доста странен:

"Да не съм куче, че идваш при мен с пръчки?"

Пръчки? Давид има само една пръчка.

Оказва се че е имало доста спекулации

в медицинската общност през годините

за това дали Голиат няма

някакъв сериозен проблем,

в опит да се намери обяснение за всички тези видими аномалии.

Много статии са били написани.

Първата е публикувана през 1960 в Медицинския журнал на Индиана

в нея има редица спекулации

започваща от обяснението за ръста на Голиат.

Голиат е цяла глава и рамене над

всичките си връстници от тази ера,

обикновено когато някой е толкова извън нормата

за това има обяснение.

Най-разпространената форма на гигантизъм

е заболяване наречено акромегалия.

Акромегалията се причинява от доброкачествен тумор

на хипофизната жлеза,

което води до свръхпродукция на човешкия растежен хормон.

И в цялата човешка история, много от най-известните гиганти

са имали акромегалия.

Най-високият човек, за всички времена

бил мъж на име Робърт Уадлоу

който продължавал да расте до 24 годишна възраст

а тогава е бил 2 метра и 72 сантиметра.

Той страдал от акромегалия.

Спомняте ли си бореца Андре Гиганта?

Много е известен. Той имал акромегалия.

Има предположения, че и Ейбрахам Линкълн е имал акромегалия.

Всеки който е необичайно висок,

това е първото обяснение което ни идва на ум.

С акромегалията има свързани

много специфични странични ефекти,

на първо място свързани със зрението.

Растейки, хипофизният тумор

често започва да притиска зрителния нерв в мозъка,

като резултат, хората с акромегалия

имат или раздвоено зрение или остро късогледство.

За това, когато хората започнали да се питат,

какво може да му има на Голиат

те си казали: " Чакай малко,

той изглежда и звучи като някой,

който има акромегалия."

Това също би обяснило

странното му поведение този ден.

Защо се движи толкова бавно

и трябва да бъде доведен до долината

от помощник?

Защото не може да стигне сам.

Защо не забелязва, че Давид

няма да се бори с него,

чак до последния момент?

Защото не го вижда.

Когато казва: "Ела при мен за да нахраня с плътта ти

небесните птици и земните зверове,"

фразата "ела при мен" е намек за неговата слабост.

Ела при мен, защото не те виждам.

Също така: "Да не съм куче, че идваш при мен с пръчки?"

Той вижда две пръчки, а Давид има само една.

Израилтяние на върха на планината,

гледащи от високо, го виждат

като един изключително силен противник.

Това, което те не са разбрали,

е че именно източникът на неговата привидна сила

е и източник на най-голямата му слабост.

И в това се крие, струва ми се,

много важен урок за всички нас.

Гигантите не са толкова силни и могъщи, колкото изглеждат.

А понякога овчарчето има прашка в джоба си.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)