Ще започна с това:

Преди няколко години, човек, който организира събития ми се обади,

защото трябваше да участвам в едно събитие като говорител.

Когато тя ми се обади, ми каза:

"Затруднявам се какво

да напиша за теб на листовката".

Помислих си: "Добре, какво му е трудното?"

Тя каза: "Видях те докато говориш,

ще те нарека изследовател,

но се притеснявам, че ако те нарека изследовател никой няма да дойде,

защото ще помислят, че си скучна и неподходяща."

Смях.

Добре.

И тя каза: "Но това, което ми хареса докато говориш

е, че ти си разказвач на истории.

Така че мисля, че просто ще те нарека разказвач на истории."

Разбира се, академичната и несигурна част от мен

каза: "Как ще ме наречеш??"

И тя повтори: "Ще те нарека разказвач на истории."

Отговорих: "А защо не приказна фея?"

Смях

И аз си казах: "Нека да помисля малко."

Опитах се да извадя от себе си всичкия си кураж.

Помислих си: "Аз съм разказвач на истории."

Аз съм качествен изследовател.

Събирам истории, това е моята работа.

А може би историите са просто информация с душа.

И може би аз просто съм разказвач на истории.

И тогава казах: "Знаеш ли какво?

Защо просто не кажеш, че съм изследовател-разказвач?"

А тя се засмя и каза: "Няма такова нещо."

Смях

Така че, аз съм изследовател и разказвач на истории,

и днес ще ви говоря

за разширяване на възприятията,

така че, ще ви разкажа няколко истории

за част от мое проучване,

което изначално разшири моите възприятия

и наистина промени начина, по който живея и обичам,

и начина, по който работя и възпитавам.

И тук започва моята история.

Когато бях млад изследовател, докторант,

през първата година един професор

ни каза:

"Вижте сега,

ако не можете да измерите нещо, то не съществува."

Помислих си, че се шегува.

Казах: "Наистина ли?", а той отговори: "Със сигурност."

Трябва да разберете,

че аз съм бакалавър и магистър в социалните дейности,

и учех за докторант в социални дейности,

така че в цялата ми академична кариера

бях заобиколена от хора,

които вярваха,

че животът е объркан.

И аз съм от хората, за които животът е хаос,

който да изчистя, организирам

и да го сложа в кутия.

Смях

И така, за да мисля, че съм намерила своя път

да намеря кариера, която да ме грабне -

едно от нещата в социалната работа

е да свикнеш с неудобствата на работата.

А аз обръщам неудобството с главата надолу,

и докато го обръщам си взимам всички позитиви.

Това е моята мантра.

Така че бях много ентусиазирана.

Мислех си, че това е подходяща кариера за мен,

защото се интересувам от объркани теми.

Но искам да мога да ги подредя.

Искам да ги разбера.

Искам да проникна в тези неща,

за които знам, че са важни

и да ги направя разбираеми за всички.

Това, с което започнах, беше връзката.

Когато имаш около 10 години стаж като социален работник

разбираш,

че връзката е това, заради което сме тук.

Тя дава причина и значение в нашият живот.

Това е всичко.

Няма значение дали говорите за хора,

които работят по теми като социална справедливост, ментално здраве, малтретиране и пренебрегване,

това, което знаем е, че връзката,

способността да се чувстваме свързани,

невробиологично е начинът, по който ние се обединяваме -

затова сме тук.

Помислих си, че ще започна с връзка.

Позната ви е ситуацията,

в която получавате оценка от вашият шеф,

и тя ви казва 37 неща, които правите невероятно,

и едно нещо, което е възможност за подобрение?

Смях

И това, за което единствено можете да мислите, е възможността за растеж.

Това е начинът, по който се случиха нещата и при мен,

защото когато попитате хората за любовта,

те ви разказват за провалена връзка.

Когато попитате хората за притежания

те ви разказват за мъчителни случаи,

в които са били отхвърлени.

И когато попитате хората за свързване,

те разказват за разединение.

Набързо - около шест седмици проучвания -

преминах през нещо,

което напълно разкри връзката

по начин, който не съм разбирала или виждала преди.

И така, аз излязох от проучването

и си помислих, че трябва да разбера какво става.

И се оказа срам.

А срамът е лесно разпознаваем

както страха от загуба на връзката.

Има ли нещо около мен,

което ако хората знаят или видят,

може да застраши връзката?

Нещата, които мога да ви кажа за него са:

това е всеобщо, всички го имаме.

Единствените хора, които не изпитват срам

нямат възможност за човешко състрадание или връзка.

Никой не иска да говори за това,

и колкото по-малко говориш за това, толкова повече го имаш.

Това, което подкрепя срама:

"Не съм достатъчно добър",

а ние всички добре познаваме това чувство, както и:

"Не съм достатъчно решителен, не съм достатъчно слаб,

богат, красив, умен,

не съм достатъчно издигнал се".

Нещото, което подкрепя всичко това

е мъчителната уязвимост,

идеята, че

за да се случи връзка,

трябва да позволим да бъдем видяни,

наистина да ни видят.

Знаете какво чувствам относно уязвимостта. Мразя я.

Помислих си, че това е моят шанс

да я ударя и аз с моята пръчка.

Ще разбера всичко това,

ще изкарам година, напълно ще разоблича срама,

ще разбера как работи уязвимостта,

и ще я надхитря.

Бях готова и бях много развълнувана.

И както можете да предположите, няма да стане нищо.

Смях

Знаете това.

Мога да ви кажа много за срама,

но трябва да отнема от времето на другите.

Но мога да ви кажа до какво се свежда всичко това

и това може би е едно от най-важните неща, които научих

през десетилетието, в което направих това проучване.

Моята една година

прерастна в шест години,

хиляди истории,

стотици дълги интервюта, фокус групи.

В един момент хората ми изпращаха страници от списания

и ми изпращаха техните истории,

хиляди парченца информация за шест години.

И донякъде успях да се справя.

Донякъде разбрах какво е срамът

и как работи.

Написах книга,

публикувах теория,

но нещо не беше наред -

и това беше,

че ако погледнех на хората, които интервюирах

и ги разделях на хора,

които наистина имат чувство за достойнство,

това е, до което се свежда всичко,

чувство за достойнство -

те имат силно чувство за любов и принадлежност,

другите са хората, които се борят за него,

както и хората, които винаги се чудят дали са достатъчно добри.

Имаше само една променлива,

която разделяше хората, които имат

силно чувство за любов и притежание,

и хората, които се бореха за него.

И тя беше, че хората, които имаха

силното чувство за любов и принадлежност

вярваха, че заслужават любовта.

Това е.

Те вярваха, че са достойни.

А за мен трудната част

от това нещо, което ни държи извън връзките,

е нашият страх, че не сме достойни за връзка,

и това нещо, лично и професионално

чувствах, че трябва да разбера по-добре.

Това, което направих

беше да взема всички интервюта,

където виждах достойнство, където виждах хората да живеят по този начин,

и просто ги изучавах.

Какво общо имат тези хора?

Имам малка пристрастеност към офисните материали,

но това е тема на друг разговор.

И така, имах хубава папка и хубав маркер,

и как да нарека това изследване?

И първата дума, която изникна в съзнанието ми

беше "всеотдайно".

Това са всеотдайни хора, живеещи с това дълбоко чувство за достойнство.

И така, това написах на папката,

и започнах да изучавам материалите.

Всъщност, първо направих

четиридневен

много интензивен анализ на информацията,

върнах се в началото, извадих интервютата, историите, инцидентите.

Каква е темата? Каква е схемата?

Съпругът ми замина с децата,

защото винаги влизам във филма подобно на Джаксън Полък,

където просто пиша

и съм в моето състояние на съсредоточено проучване.

И ето какво открих.

Общото между тях

беше куража.

И аз искам да разгранича куража от смелостта.

Куражът, определението за кураж

идва в английския език

от латинската дума cor, която означава сърце,

и първоначалното определение за кураж

е да покаже кой си ти с цялото ти сърце.

И така, тези хора

имаха куража

да не бъдат перфектни.

Те имаха състраданието

да бъдат добри първо със себе си и после към останалите,

защото както се оказва, не можем да бъдем състрадателни към другите хора,

ако не се отнасяме добре със себе си.

И накрая те имаха връзка,

и това беше трудното,

в резултат на истинност,

те бяха склонни да изоставят това, което би трябвало да бъдат,

за да бъдат това, което наистина са,

което трябва да направите задължително,

за да имате връзка.

Другото общо нещо между тях

беше това:

Те бяха прегърнали уязвимостта.

Те вярваха,

че това, което ги прави уязвими,

ги прави и красиви.

Те не мислеха за уязвимостта

като за нещо удобно,

нито говореха за нея като за нещо мъчително,

както бях слушала по-рано в интервютата за срама.

Те говореха за нея като за нещо необходимо.

Те говореха за желанието

да кажат първи "Обичам те",

за желанието

да направят нещо,

за което няма сигурност,

за желанието

да дишат докато чакат обаждането на доктора

след мамографията.

Тяхното желание да вложат нещо във връзка,

която може и да не се получи.

Те мислеха, че това е основополагащо.

Аз лично мислех това за предателство.

Не можех да повярвам как пледирах за вярност

към проучванията,

а определението за проучване

е да контролира и предвижда, да изучава феномени,

като категоричната причина

е да контролира и предвижда.

И сега моята мисия

да контролирам и предвиждам

се превърна в това, че трябва да живееш с уязвимост,

и да спреш да контролираш и предвиждаш.

Това доведе до лек срив...

Смях

...което доведе повече до това.

Смях

И наистина стана така.

Наричам го срив, моят терапевт го нарича духовно пробуждане.

Духовното пробуждане звучи по-добре от нервен срив,

но ви уверявам, че беше нервен срив.

И трябваше да изоставя събраната информация и да намеря терапевт.

Нека ви кажа нещо: Разбирате кои сте

когато се обадите на вашите приятели и кажете: "Имам нужда от някого.

Някакви предложения?"

Петима от моите приятели казаха:

"Не бих искал да бъда твоя терапевт."

Смях

И аз казвам: "Какво означава това?"

А те ми отговарят: "Просто го казвам.

Не си носи измерващата линия."

И аз казвам: "Добре."

Намерих си терапевт.

Моята първа среща с нея, Диана,

занесох своя списък

с начина, по който живееха всеотдайните хора и седнах.

И тя казва: "Как си?"

Аз отговарям: "Чудесно. Добре съм."

Тя казва: "Какво става?"

А това е терапевт, който се среща с други терапевти,

защото ние трябва да ходим при тях,

защото тяхната мярка за лъжи е добра.

Смях

Казах:

"Ами, имам вътрешна борба."

А тя каза: "Каква е борбата?"

И аз отговорих: "Имам проблем с уязвимостта.

И аз знам, че уязвимостта е сърцето

на срама и страха,

и нашата борба за достойнство,

но също така се оказва основата

на радостта, креативността,

принадлежността и любовта.

И мисля, че имам проблем,

и имам нужда от помощ."

И добавям: "Уловката е,

че нямам проблем в семейството,

нямам проблеми в детството си."

Смях

"Просто имам нужда от стратегии."

Смях

Аплодисменти

Благодаря.

И тя започва така.

Смях

И аз казвам: "Не е добре, нали?"

А тя отговори: "Не е нито хубаво, нито лошо."

Смях

"Просто е това, което е."

И аз казвам: "Това няма да е хубаво."

Смях

И беше така, и не беше.

И ми отне около една година.

И знаете как е, когато има хора,

които като осъзнаят, че уязвимостта и нежността са важни,

те се предават и го приемат.

Първо, това не съм аз.

И второ, дори не обичам да излизам с такива хора.

Смях

За мен това беше едногодишна улична битка.

Това беше една огромна битка.

Уязвимостта ме притиска, аз я отблъсквам обратно.

Изгубих битката,

но може би спечелих обратно живота си.

И тогава се върнах към проучването

и изкарах следващите няколко години,

опитвайки се да разбера всеотдайните,

какви избори са направили,

и какво правим ние

с уязвимостта.

Защо се борим с нея толкова много?

Сама ли съм в битката си с уязвимостта?

Не.

Ето какво научих.

Ние потискаме уязвимостта,

когато например чакаме обаждането.

Беше интересно, когато пратих едно съобщение в Туитър и Фейсбук,

което питаше: "Как бихте дефинирали уязвимостта?

Какво ви прави уязвими?"

И за час и половина имах 150 отговора.

Защото исках да знам

какво има там.

Да поискам помощ от моя съпруг,

защото съм болна, а ние сме младоженци;

да поискам секс с моя съпруг;

да поискам секс с моята съпруга;

да бъда отхвърлен, когато предложа среща;

да чакам доктора да се обади;

да накараме някой да си легне с нас,

това е светът, в който живеем.

Живеем в уязвим свят.

И един от начините да се справяме с него

е да потискаме уязвимостта.

И мисля, че доказателството,

не съществува само поради една причина,

но мисля, че това е голяма причина -

ние сме с най-големите задължения,

затлъстели,

пристрастени и лекувани

възрастни в историята на Америка.

Проблемът е, и това го научих чрез проучването,

че не можете да потиснете емоцията избирателно.

Не можете да кажете: Ето това е лошото.

Това е уязвимостта, това е огорчението, това е срама,

това е страха, това е разочарованието.

Не искам да ги чувствам.

Ще изпия няколко бири и ще си хапна няколко кексчета.

Смях

Не искам да чувствам всичко това.

И знам, че това е разбиращ смях.

Аз си изкарвам хляба като навлизам в живота ви.

Господи!

Смях

Не можете да потиснете тези силни чувства

без да потиснете другите емоции.

Не можете да потискате избирателно.

Така че, когато потиснем всичко това,

ние потискаме радостта,

потискаме благодарността,

потискаме щастието.

И тогава сме нещастни,

и търсим цел и смисъл,

и тогава се чувстваме уязвими,

и накрая изпиваме няколко бири и изяждаме няколко сладкиша.

И влизаме в опасен цикъл.

Едно от нещата, за които трябва да помислим,

е защо и как потискаме.

И не е нужно да бъде пристрастяване.

Другото нещо, което правим,

е че правим всичко несигурно, сигурно.

Религията е преминала от вяра във вярата и мистерията

към сигурност.

Аз съм права, вие грешите. Млъкнете.

Това е.

Просто сигурност.

Колкото повече ни е страх, толкова по-уязвими сме,

и ни хваща още повече страх.

Така изглежда политиката в наши дни.

Няма беседване.

Няма разговор.

Има само обвинения.

Знаете ли как се определя обвинението в проучванията?

Начин за освобождаване от болката и дискомфорта.

Подобряваме се.

Ако има някой, който би искал живота му да изгледа така, това съм аз,

но не става.

Защото така ние взимаме мазнини от долната част на телата ни

и си я слагаме в бузите.

Смях

И се надяваме, че след сто години

хората ще гледат назад и ще си кажат: "Уау."

Смях

И ние усъвършенстваме по най-опасния начин

нашите деца.

Нека ви кажа какво мислим за децата.

Те са програмирани за борба, когато се появят.

И когато държите тези малки идеални бебета в ръцете си,

нашата работа не е да кажем: "Виж я, тя е идеална.

Моята мисия е да й помогна да остане идеална,

да е влязла в отбора по тенис до пети клас и в Иейл до седми клас."

Това не е наша работа.

Нашата работа е да ги погледнем и да кажем:

"Знаеш ли какво? Ти си несъвършена, и ти си програмирана за борба,

но наистина си достойна за любов и принадлежност."

Това е нашата работа.

Покажете ми поколение деца, отгледани по този начин,

и ние няма да имаме проблемите, които срещаме днес.

Преструваме се, че това, което правим

не оказва влияние върху хората.

Правим това в личния си живот.

Правим това и професионално,

дали ще е спасяване, разлив на нефт,

напомням,

че ние се преструваме, че това, което правим

няма огромно влияние върху другите хора.

Бих казала на компаниите, това не са нашите първи каубои тук.

Ние просто имаме нужда да сте автентични и истински,

и да кажете: "Съжаляваме.

Ще поправим това."

Но ето и друг начин, и приключвам с това.

Ето какво открих:

Да оставим да бъдем видяни,

видяни в дълбочина,

да ни видят уязвими,

да обичаме с целите си сърца,

дори и да нямаме гаранция,

а това е наистина трудно.

И мога да ви кажа като родител, това е мъчително трудно,

да прилагаме благодарност и радост

в моменти на ужас,

когато си казваме: "Наистина ли мога да те обичам толкова много?

Мога ли да повярвам на това с такава страст?

Мога ли да бъда толкова свиреп за това?"

И в този момент да можем да спрем и вместо да драматизираме какво може да се случи,

да кажем: "Толкова съм благодарен,

защото да се чувствам толкова уязвим означава, че съм жив."

И накрая, може би най-важното,

е да повярваме, че сме самодостатъчни.

Защото когато работим от място,

което казва: "Аз съм достатъчен",

тогава спираме да крещим и започваме да слушаме,

ставаме по-мили и нежни към хората около нас,

и сме по-мили и нежни към себе си.

Това е. Благодаря.

Аплодисменти