Всъщност, ще споделя нещо с Вас

Не съм говорила за това може би повече от 10 години.

Така че, останете с мен,

аз ще Ви преведа през това пътуване.

Когато бях на 22 години,

веднъж се прибрах в къщи от работа, сложих каишката на моето куче

и тръгнахме за обичайния ми крос.

Нямах представа, че в този момент

животът ми ще се промени завинаги.

Докато съм подготвяла кучето за разходка,

някакъв мъж е довършвал питието си в бар,

взел си е ключовете, качил се е в колата

и тръгнал на юг,

или накъдето е отивал.

Аз тичах, пресичайки улицата,

и единственото нещо, което всъшност си спомням,

е усещането, като че ли граната избухва в главата ми.

Помня, че подпрях ръцете си на земята

и усещах как живата ми кръв

изтича през врата ми

и през устата ми.

Какво се беше случило -

този човек беше минал на червено и ни беше блъснал с кучето.

То остана завинаги под колата.

Аз съм отхвръкнала пред колата

и после той е минал през краката ми.

Левият ми крак е бил притиснат от гумата здраво -

засукан около нея.

Бронята на колата ударила гърлото ми,

като го прерязала.

Аз съм завършила с тежка гръдна травма.

Аортата на човек излиза иззад сърцето.

Това е главна артерия, и тя е била отрязана,

и тъй кръвта ми е булбукала от устата ми.

Разпенвала се е,

и ужасни неща са ми се случили.

Нямах представа какво става,

но хората от улицата се намесили

и успели да помогнат сърцето да продължи да се движи и да бие.

Казвам да продължи да се движи, защото то е потрепвало

и те са се опитвали да го задвижат отново.

Някои от тези хора се досетил и сложил химикалка BIC в гърлото ми,

за да помогне на дишането и да мога да поемам дъх от там.

И белият ми дроб се е сринал.

и някой, направил прорез, за да го отвори и е пъхнал игла там, също

за да се избегне фаталния край.

По някакъв начин съм се озовала в болницата.

Била съм обвита в лед

и в крайна сметка, чрез лекарства е предизвикана кома.

След 18 месеца съм се събудила.

Била съм сляпа, не съм можела да говоря,

и да вървя.

Била съм 29 килограма.

В болницата са нямали представа

как да постъпят с човек в такова състояние.

И всъшност са започнали да ме наричат "Гомър".

Което е друга история, в която няма да навлизаме.

Направили са ми огромен брой операции, за да закрепят врата ми,

и да възстановят сърцето ми.

Някои успешни, някои не.

Имах много титан, вложен вътре в мен,

кости от трупове,

за да опитат краката ми да се движат направо.

А и се оказах с пластмасов нос, порцеланови зъби

и какви ли не други неща.

Но накрая започнах да приличам на човек отново.

Понякога е трудно да се говори за тези неща,

но останете с мен.

Направиха ми повече от 50 операции.

Но кой ли ги брои?

И тъй, в крайна сметка, болницата реши,

че е време да си тръгна.

Те трябваше да направят място

за някой друг, за когото смятат, че могат да върнат

от там за където е тръгнал.

Всички загубиха вяра, че ще мога да се възстановя.

Тъй че, поставиха карта на стената и произволно избраха

да ме изпратят в дом за възрастни хора, тук в Колорадо.

Знам какво се върти в главата ви :

"Дом за възрастни хора? Какво за Бога ще правиш там?"

Но ако помислите за

всичките способности и таланти, събрани в тази зала сега,

ето това беше дома за възрастни хора.

И тъй, там имаше всички тези умения и таланти,

принадлежащи на възрастните хора от дома.

Едно преимущество, което те имаха пред повечето от Вас

е мъдростта,

понеже бяха живели дълго.

А аз имах нужда от мъдрост в този момент от живота ми.

Но представете си какво е било изумлението им

когато съм се появила на прага им?

На този етап, бях качила 2 килограма

и бях 31 килограма.

Бях плешива.

Носех болнични дрехи.

Някой ми подари обувки за тенис.

С едната си ръка се подпирах на бял бастун

а в другата носех куфар с болнични изследвания.

И тъй възрастните хора осъзнаха,

че трябва да се съберат на спешна среща.

(Смях)

Отдръпнаха се назад и като се гледаха един друг,

те казаха, "Добре, какви умения имаме в тази стая?

Това дете се нуждае от много работа."

И така,накрая, започнаха

да напасват талантите и уменията си

за да отговорят на всичките ми нужди.

Но първото нещо, което трябваше да направят

беше да преценят от какво имам незабавно нужда.

Аз трябваше да измисля

как да се храня като нормално човешко същество,

тъй като досега се хранех през тръба в гръдния кош

и венозно.

И тъй трябваше да мина през опити да се храня отново.

И те минаха през този процес.

А след това трябваше да измислят :

"Ами тя има нужда от мебели.

Тя спи в ъгъла на този апартамент"

И тъй те отидоха да шкафовете си за вещи

и всички събраха излишните си вещи -

дадоха ми тенджери и тигани, одеала,

всичко.

А следващото нещо, от което се нуждаех

беше преобразяване.

И така захвърлих зелените, болнични дрехи

и се озовах в полиестърни дрехи на цветни щампи.

(Смях)

Няма да говорим за прическата, която се опитавха да ми напряват

докато косата ми порастваше отново.

Но отказах синя коса.

(Смях)

И накрая, стана така, че

решиха, че трябва да се науча да говоря.

Тъй като не можеш да бъдеш независим човек,

ако не си способен да говориш и да виждаш.

И осъзнаха, че да не виждам е едно,

но трябва да ме накарат да говоря.

И тъй, докато Сали, офис отговорничката,

ме учеше да говоря през деня -

трудно е, защото, когато си дете

възприемаш лесно нещата.

Научаваш несъзнателно.

Но за мен, като възрастен беше смущаващо,

и трябваше да науча да координирам

моето ново гърло с езика ми,

и моите нови зъби с устните ми,

да си поемам въздух и да изреча дума.

И тъй, държах се като 2 годишно дете

и отказвах да съдействам.

На мъжете им хрумна по-добра идея.

Решиха да направят така, че да ми е забавно.

И така, те ме учеха неприлични думи през ноща,

(Смях)

А после , тайно,

и как да ругая като моряк.

Това, ще го оставя на въобръжението Ви

и така първите ми думи дойдоха,

когата най накрая Сали спечели довериято ми.

(Смях)

И така, напредвах от там.

А бивш учител, който имаше Алцхаймер,

се зае със задачата да ме учи да пиша.

Изобилието беше добро за мен, всъшност.

И така ще продължим напред.

(Смях)

Едно от изключително важните неща за мен,

беще да се науча да пресичам уница отново

като незрящ човек.

И така затворете очите си.

Сега си представете, че трябва да пресечете улица.

Не знаете колко далече е улицата

и не знаете дали вървите направо

и чувате свистенето на колите напред назад

и сте преживели ужасна катастрофа,

която ви е довела до това положение.

И така имаше две препятсвия, които трябваше да преодолея.

Едното беше объркването от пост-травмтологичния стрес.

Всеки път, когато доближавах края на улица или бордюра,

аз изпадах в паника.

И второто нещо

беше всъшност да се опитам да си представя как да пресеча улицата.

Една от възрастните жени дойде след мен

побутна ме към края на улицата и каза,

"Когато смяташ, че е време да преминеш, протегни бастуна на там,

ако се удари в нещо, не пресичай улицата"

(Смях)

Това беше съвсем правилно.

След третият бастун,

която изсвистя на пътя,

те осъзнаха, че трябва да обединят усилия,

и събраха средства

за да мога да отида в Института Брайл

и наистина да добия умения

да се справям като незрящ човек,

а също да си взема куче-водач,

което промени живота ми.

Имах възможността да се върна обратно в колежа,

благодарение на възрастните хора, които инвестираха в мен,

и също в куче-водач и в уменията, кото придобих.

След 10 години си върнах зрението обратно.

Не с магическа пръчка.

Избрах да ми направят три операции,

едната, от които беше експериментална.

Беше всъшност операция чрез робот.

Премахнаха хематома зад окото ми.

Най-голямата промяна за мен беше,

че светът се беше предвижил напред,

че имаше нововъведения

и какви ли не нови неща -

мобилни телефони, преносими компютри,

и всички тези неща, аз никога не бях виждала преди.

Когато човек е сляп,

визуалната памет се размива

и се заменя от чувство за нещата

и как нещата звучат

и как миришат.

И така един ден бях в стаята си

и видях нещо да стои в стята ми

и помислих, че е чудовище.

И така обикалях около него.

И реших, "Ще го докосна"

И го докоснах и си казах,

"Боже,това е кош за пране."

(Смях)

И така всичко е различно

когато човек е зрящ

тъй като приема всичко за даденост.

Но когато си сляп

имаш осезателна памет за нещата.

Най-голямата промяна за мен беще да погледна надолу към ръцете си

и да видя, че съм загубила 10 години от живота си.

Мислех, че времето е спряло по някаква причина

и се движело само за семейството и приятелите.

Но когато погледнах надолу,

осъзнах, че времето е вървяло за мен също

и че трябваше да наваксвам,

и аз се захванах с това.

Ни не използвахме думи като "колективна мъдрост" или радикално съдействие,

когато се случи катастрофата ми.

Но понятието се оказа вярно -

хора, работиха съвместо с други хора, за да ме изградят отново

хора работиха съвместно с други хора за да ме научат отново.

Нямаше да стоя тук, днес

ако не беще това извънредно радикално сътрудничество.

Благодаря ви много.

(Аплодисменти)