Какво означава млад болногледач?

Когато някой, когото обичаме,
се чувства зле

цялото внимание отива за него
и неговите нужди.

Но какво става, ако този някой

е майка ти или баща ти?

Какво се случва с теб, ако си още
дете или юноша,

когато родителите ти започнат
да се разболяват?

Когато бях тийнейджър,
нямах представа,

че съм "млад болногледач".

Ходех на училище като всички останали,
забавлявах се с приятели.

Но какво не виждаме зад тези снимки?

Преди да ви разкажа за скрития айсберг,

искам да се върна крачка назад 
и да започна от началото.

Ако ви попитам какво се е променило
и какво е останало същото,

сигурно ще ми кажете, освен възрастта ми,
че още обичам кучета

и съм си променила прическата.

Но какво остава невидимо на тези снимки?

Какво ме превърна от детето, което виждате
в средата,

във възрастния, който съм днес,

преминавайки през тийнейджърката, която
виждате вляво?

Внезапно цунами връхлетя семейството ми.

Цунами, което растеше прогресивно,
преди да ни опустоши.

Цунами, наречено проблеми със здравето.

И когато то удари един или 
двамата ти родители,

а ти си още дете или юноша

и разчиташ на тях,

нещата стават много трудни.

А ако ви кажа, че проблемът със здравето

е проблем с "психичното здраве"?

Товарът за дъщерята или сина може да 
стане страшно тежък

и да е съвкупност от чувство за вина,
страх, гняв, тъга,

водовъртеж от променливи емоции
между любов и омраза,

постоянното усещане, че ходиш 
като на тръни,

много отговорности, трудности
с концентрацията

и също домакинска работа

като пазаруване, грижа за по-малки
братя и сестри или

разговори с лекари и 
огранизиране на терапията.

Или да бъдеш тормозен,

може би заради странното поведение
на родителите ти.

Но в допълнение към всичко това

може да се наложи да се справяш с
истински спешни случаи,

за които никой не те е подготвял.

Като да се справиш със ситуацията,
когато баща ти или майка ти

виждат или чуват неща, които не 
съществуват: психоза.

Или да трябва да се справиш с резките 
смени между мания и депресия

без никой да те е подготвял за това.

Или дори да станеш свидетел на или да
осуетиш опит за самоубийство.

На всичко отгоре

да трябва и да продължаваш с 
ежедневието си,

да ходиш на училище, да учиш...

Причината, да съм тук днес, е, че още
една тежест ляга на раменете ти -

че често не можеш да говориш с никого 
за всичко това.

Ако кажеш, че майка ти или баща ти имат
физически проблем,

рак или друга физическа болест,

едва ли някой ще ги обвини за това

или ще си помисли, че са лоши родители
или слаби личности.

Едва ли някой ще те помисли за генетично
увреден

и автоматично обречен да наследиш същата
болест.

Но ако опиташ да кажеш, че майка ти 
или баща ти страдат от силна депресия,

биполярно разстройство или шизофрения
или, в случай че няма диагноза,

опишеш поведението им

и кажеш "нещо не е наред с мама или 
татко",

реакцията на външния свят ще е 
съвсем различна.

Днес все още в целия свят физическото
и психичното здраве

не се ползват с еднакво достойнство 
и уважение.

Днес все още психичното здраве
не се възприма

като общо благо за всички нас.

И това води до забавяне на разбирането
какво се случва

вътре в нас и хората, които обичаме,
на търсенето и получаването на помощ

и често води до липсата на всякакво
лечение.

А за вас като син или дъщеря
тежестта се увеличава.

Атмосферата, която усещате около себе си,

проблемите с комуникацията в и извън 
семейството,

стигмата, предразсъдъците, срамът

може да ви накарат да задържите всичко
в себе си и да не кажете нищо.

Но самотата и тишината са тежък товар
за един подрастващ.

Как аз се справих със ситуацията?

Какво има зад тези снимки, което не се
вижда?

Зад тази усмивка?

Автоматично започна да се образува 
броня,

зад която се криех,
броня от лед,

която ми позволяваше да държа страха,
гнева и болката вътре

и да не допускам да завладеят мен
и хората около мен,

и да продължа да правя нещата,
които връстниците ми правеха,

но която в същото време

ме караше да се чувствам ужасно далеч
от тях,

защото с нея пораснах по-бързо от другите.

В същото време исках да извикам за 
помощ,

вик, който не можеше, не беше способен
да излезе,

и за който никой дори и в училище
не подозираше.

Кога се появи първата пукнатина
в бронята?

Кога за пръв път започна да се просмуква
светлина?

Още с обич си спомням психолога
от фамилната консултация,

който беше първият надежден човек
извън семейството ми,

пред когото можех да се разкрия
и който постепенно ми помогна

да открия хора, заслужаващи доверие около
мен,

които биха могли да ме подкрепят.

Но истинската повратна точна за мен беше

да прочета в интернет форуми историите на 
синове и дъщери от други държави

благодарение на любовта към езиците,
наследена от родителите ми.

Нашите истории, на децата на 
психично болни родители,

са много различни, уникални.

Но имаме едно общо нещо, което ме шокира.

Често си мислим, че сме единствените.

Но статистически това е невъзможно!
Ние сме милиони по света.

И въпреки това се убеждаваме, че
никой друг

никога не е изпитвал същото, което ние
сме изпитали.

Знаете ли защо това е така?

Защото не говорим за нашите 
детски истории.

Чрез историите на активисти, дъщери
и синове от Австралия, САЩ и Канада

не само успях да назова емоциите си

и да разбера, че са естествена реакция
към преживяното,

но и успях да осъзная позитивните 
черти,

които развих, за да се справя
с тази ситуация.

И така се качих на първия си
междуконтинентален полет, сама

и отидох във Ванкувър, в Канада
за първата си конференция като говорител,

за да срещна тези дъщери и синове,
да говоря с тях.

Това беше момент на позитивна, силна
рефлексия,

тъй като в тях можех да видя
историята, която бях преживяла,

но и която щеше да бъде написана.

В тях видях болката, но и силата на
изкуплението

да превърне тази болка
в семена на промяната.

Видях положителните черти на 
издръжливост, емпатия, кураж,

желание за промяна на статуквото,
които не бях забелязала в себе си,

докато не ги видях отразени през тях
и най-сетне усетих и своите.

Тази среща беше дар,
неизмерим дар,

който и сега продължава да ми
носи енергия.

И тя е дар, който силно исках да донеса
обратно в Италия, в Европа,

за да помогне на други "забравени деца"

да смъкнат част от бремето от раменете си.

Желанието ми е, никое дете, юноша
или млад възрастен

да не се налага да се чувства сам,
щом единият или двамата

родители развият психично разстройство.

Това огромно желание се нуждае
от помощта на всички,

защото иначе как мога да се предпазя

да не поема тежестта на света отново
на раменете си?

И това ни довежда до днешния ден.

През 2017 заедно с други италиански дъщери
и синове, Гая, Карло и Марко,

основахме първата италианска организация
с нестопанска цел

създадена от и за дъщери и синове,

за да даде глас на децата и юношите, 
които нямат глас,

за да се застъпва за правата ни пред
институциите.

Тя се нарича COMIP,
Children of Mentally Ill Parents,

"Деца на психично болни родители".

Започнахме проект,

кръстен на малкия наръчник,
който написах

и от който съм имала нужда, 
когато бях на 15.

Той се казва "Когато мама или татко не
са добре -

наръчник за оцеляване за деца
на родители с влошено психично здраве".

Това е масов проект, започнат с групово
финансиране

с помощта на хората около мен,
някои от които са в тази зала сега,

които вярваха в същата мечта

и ни дадоха ресурсите да започнем и
да летим високо.

Този проект има амбициозната цел да дари
копие от наръчника

на всички училища и обществени библиотеки,
всички центрове за семейно консултиране и

центрове за психично 
здраве в Италия,

така че никое дете или юноша
да не е изоставено

нито техните семейства.

Особено децата, чиито родители 
не осъзнават

болестта си и дори не са се подложили на
лечение.

Трябва да мислим и за тези деца!

Била съм една от тях доста време.

В началото, когато започнах да планирам
този проект,

си казах "никога няма да успея, как ще се
справя?"

Но малко по малко питах за помощ
хората около мен

и професионални екскурзоводи,
предлагайки да разкажа

историята си за 10 минути
по време на екскурзия

и така да намеря хора от гражданското
общество,

които може да не са преживяли нещо такова,

които биха искали да станат нашите
"вестители на промяната"

и да доставят копие от краткия наръчник
като дарение от COMIP

за обществената библиотека в техния град.

И сега вече успяхме да достигнем до много 
райони,

от Вале д´Аоста до Сицилия и
Сардиния.

И няма да спрем, докато не достигнем
всички.

Друго наше желание е, да повишим 
осведомеността в институциите

и да ги накараме да правят повече за нас,
но и за всички

и да инвестират повече в психично здраве.

Друго огромно желание, което изпълняваме,

е да се срещаме с училища, да говорим с
ученици, с млади хора.

Не само с полагащите грижи
дъщери и синове, а всички.

Да им дадем инструментите

да се справят с емоциите,
позитивни и негативни,

с предизвикателствата на живота,
започвайки добре екипирани

преди да се почувстват твърде зле.

Да спасим животи.

Пътят пред нас е дълъг и криволичещ,

но едно нещо знам със сигурност и то е,

че една от положителните черти, която

дъщерите и синовете на родители с
психично заболяване

имаме, е желанието да променим статуквото.

Затова знам, че това момиче

ще сбъдне желанието си 
и с вашата помощ.

Ако тази история ви порази,
ако ви докосна,

говорете за нея, разкажете я на
приятелите и колегите си.

Нека заедно да отворим тази
вратичка, която не се отвори за нас.

Нека светлината да влезе!

Благодаря ви.

(аплодисменти)