Вероятно много от вас знаят историята за двамата търговци,

които заминали за Африка в началото на 20ти век.

Били изпратени да проучат дали в Африка могат

да се продават обувки.

И те писали телеграми до Манчестър.

Единият писал: "Ситуацията безнадеждна. Точка.

Не носят обувки."

А другият писал: "Великолепна възможност.

Нямат обувки."

(Смях)

Подобна е ситуацията в света на класическата музика,

защото някои хора смятат,

че класическата музика умира.

Докато някои от нас мислят, че още нищо не сте видели.

И вместо да ви показвам статистики и тенденции

и да ви разказвам за оркестрите, които се разпускат

и звукозаписните компании, които затварят,

реших да направим един експеримент тази вечер - експеримент.

Всъщност не е съвсем експеримент, защото знам резултата.

Но е като експеримент. Преди,

(Смях)

преди да започна, трябва да направя две неща.

Първо, да ви припомня как звучи седемгодишно дете,

като свири на пиано.

Може би си имате такова дете вкъщи.

Звучи горе-долу така.

(Пиано)

Виждам, че някои от вас разпознават това дете.

Така, ако се упражнява около година и взима уроци,

на осем години звучи така.

(Пиано)

След това се упражнява още една година и взима уроци. Сега е на девет.

(Пиано)

След това се упражнява още една година и взима уроци. Сега е на десет.

(Пиано)

И в този момент обикновено се отказват.

(Смях)

(Аплодисменти)

Така, ако бяхте изчакали, ако бяхте изчакали още една година,

щяхте да чуете това:

(Пиано)

Това, което е станало, не е това, което вероятно си мислите:

изведнъж започнало да свири със страст, ангажирано,

въвлечено в музиката, взело нов учител, влязло в пубертета или каквото там се случило.

Това, което в действителност е станало, е че импулсите намалели.

Нали виждате, първия път свиреше

с импулс всяка нота.

(Пиано)

А втория път - с импулс всяка втора нота.

(Пиано)

Можете да го забележите по главата ми.

(Смях)

Деветгодишният, деветгодишният

свири с импулс всяка четвърта нота.

(Пиано)

А дестегодишният - всяка осма нота.

(Пиано)

Единадесетгодишният - един импулс на цялата фраза.

(Пиано)

Знам - не знам как стигнахме до това положение.

(Смях)

Не съм казал, че ще движа рамото си или цялото тяло.

Не, музиката ме наклони така.

Затова го наричам да свириш на половин дупе.

(Пиано)

Може и другата половина да е.

(Пиано)

Веднъж един господин гледаше моя презентация,

докато работех с млад пианист.

Той беше президент на корпорация в Охайо.

Аз работех с този млад пианист

и казах: "Твоят проблем е, че свириш на цяло дупе.

Трябва да свириш на половин дупе."

И аз раздвижих тялото му така, докато свиреше.

И изведнъж музиката полетя. Издигна се.

Публиката нададе възглас, когато чуха разликата.

И после получих писмо от този господин.

Пишеше: "Толкова се развълнувах.

Върнах се и преобразих цялата компания

в компания на половин дупе."

(Смях)

Другото нещо, което исках да направя, е да ви кажа за вас.

Тук има около 1600 души.

Според мен около 45 от вас

са луди по класическата музика.

Обожавате класическа музика. По радиото слушате само класика.

Имате дискове в колата си, ходите на симфонични концерти.

И вашите деца свирят на различни инструменти.

Не можете да си представите живота без класическа музика.

Това е първата група. Много малка група.

Има и друга, по-голяма група.

Това са хората, които нямат нищо против класическата музика.

(Смях)

Нали знаете, прибирате се вкъщи след дълъг ден,

сипвате си чаша червено вино и качвате краката си нависоко.

Малко Вивалди за фон няма да навреди.

(Смях)

Това е втората група.

Сега идва ред на третата.

Това са хората, които никога не слушат класическа музика.

Тя просто не е част от вашия живот.

Може да я чуете на някое летище, както пасивните пушачи приемат дима, но

(Смях)

и, може би, малко марш от Аида,

когато влезете във фоайето. Но иначе никога не я слушате.

Това сигурно е най-голямата група.

И има още една много малка група.

Това са хората, които смятат, че нямат слух.

Поразително много хора смятат, че нямат слух.

Всъщност, често чувам: "Съпругът ми няма слух."

(Смях)

Всъщност, не може да нямаш слух. Всеки има слух.

Ако нямахте слух, нямаше да можете да смените скоростите

на вашата кола, ако не е автоматик.

Нямаше да различите

кой е от Тексас и кой е от Рим.

И телефона. Телефона. Ако майка ви се обади

по гадния телефон и ви каже: "Здравей!",

не само разбирате кой се обажда, но и в какво настроение е.

Имате фантастичен слух. Всеки има фантастичен слух.

Значи всички имаме слух.

Но ще ви призная, че не ме удовлетворява да продължавам с това,

когато има толкова огромна пропаст между тези, които разбират,

обичат и пламенно слушат класическа музика

и тези, които нямат никакво отношение към нея.

Хората без слух ги няма вече.

Но дори между тези три групи пропастта е твърде голяма.

Така че няма да продължа, преди всеки човек в тази зала,

долу и в Аспен и всички, които гледат,

не заобичат и започнат да разбират класическата музика.

Значи ето какво ще направим.

Ако наблюдавате лицето ми, виждате, че ни най-малко не се съмнявам,

че това ще проработи, нали?

Една от характерните черти на лидера е, че дори за момент

не се съмнява в способността на хората, които ръководи,

да осъществят неговите мечти.

Представете си Мартин Лутър Кинг да беше казал: "Имам мечта.

Разбира се, не съм сигурен, че те са готови да я последват."

(Смях)

Добре. Да вземем една пиеса на Шопен.

Това е красива прелюдия от Шопен. Някои от вас я познават.

(Музика)

Знаете ли според мен какво се случи в тази зала?

Когато започнах, си помислихте: "Колко красиво звучи."

(Музика)

"Не мисля, че трябва да идем да почиваме

на същото място следващото лято."

(Смях)

Забавно е, нали? Забавно е как тези мисли

като че ли се довяват в главата ти.

И, разбира се,

(Аплодисменти)

ако пиесата е дълга и вие сте имали дълъг ден,

може направо да се отнесете.

После човекът до вас ще ви сръга в ребрата и ще каже:

"Събуди се! Това е култура!" и вие ще се почувствате дори по-зле.

Но хрумвало ли ви е някога, че причината да ви приспива

класическата музика не е във вас, а в нас?

Докато свирех, някой зададе ли си въпроса:

"Защо той използва толкова много импулси?"

Ако го правех с главата си, със сигурност щяхте да си го помислите.

(Музика)

И до края на живота си, всеки път, когато слушате класическа музика,

ще разпознавате дали чувате тези импулси.

Нека сега да видим какво действително се случва.

Имаме си. Това е си. Следващата нота е до.

И работата на до е да натъжи си. И го прави наистина, нали?

(Смях)

Композиторите го знаят. Ако искат тъжна музика,

просто свирят тези две ноти.

(Музика)

Но по принцип това е просто си, с четири тъжни ноти.

(Смях)

Сега слиза до ла. Сега - до сол и после - до фа.

Така че имаме си, ла, сол, фа. И ако имаме си, ла, сол, фа,

какво можем да очакваме? О, това може да е щастлива случайност!

Нека да опитаме отново. О, хорът на TED.

(Смях)

Забелязвате, че всички имат слух, нали? Всички.

Знаете ли, във всяко село в Бангладеш

и всяка махала в Китай - всички знаят:

да, да, да, да - да. Всички знаят кой очаква това ми.

Сега, Шопен не е искал да стигне това ми там,

защото какво щеше да стане? Ще свърши - като Хамлет.

Помните ли Хамлет? Действие първо, сцена три:

Хамлет открива, че чичо му е убил баща му.

Спомняте си, че той отива при чичо си

и едва не го убива. И после се оттегля

и отново отива при него и едва не го убива.

А критиците, които седят там на задния ред,

нямат мнение и затова казват: "Хамлет е склонен да отлага."

(Смях)

Или пък: "Хамлет има Едипов комплекс."

Не, иначе пиесата щеше да свърши, глупаво е.

Затова Шекспир вкарва всичко това в Хамлет.

Нали знаете, Офелия полудява и има пиеса в пиесата,

и черепа на Йорик, и гробокопачите.

Всичко това е за да отложи - до пето действие - убийството.

Същото е с Шопен. Тъкмо да стигне до ми, и си казва:

Опа, по-добре да се върна и да започна отначало."

И той започва отначало.

Сега се въодушевява - не бива

да ви притеснява тази възбуда.

Сега стига до фа диез и най-накрая слиза до ми,

но това е грешният акорд. Защото акорда, който търси,

е този. А вместо това прави...

Сега, това се нарича лъжлива каденца, защото ни заблуждава.

Винаги казвам на моите ученици: "Ако имате лъжлива каденца,

непременно повдигнете вежди - така всички ще разберат."

(Смях)

(Аплодисменти)

И така, той стига до ми, но това е грешният акорд.

Сега отново опитва ми. И този акорд не става.

И отново опитва това ми. И този акорд не става.

И отново опитва ми и не става.

И тогава накрая...

На първия ред имаше един господин, който направи: "Ммм."

Това е същият този жест, който прави, когато се прибере вкъщи

след дълъг ден, изключва колата и казва:

"А, вкъщи съм." Защото всички знаем къде е вкъщи.

Ето това е пиеса, която тръгва от далече и стига до вкъщи.

И ще я изсвиря цялата,

а вие ще следите. Си, до, си, до, си, до -

надолу до ла, надолу до сол, надолу до фа.

Почти стига до ми, но иначе пиесата щеше да свърши.

Отново се изкачва до си. Силно се развълнува. Стига до фа диез. И до ми.

Това е грешният акорд. Това е грешният акорд. Това е грешният акорд.

И най-накрая стига до ми и пристига вкъщи.

И това, което ще видите, е да свириш на половин дупе.

(Смях)

Защото, за да свържа си с ми,

трябва да спра да мисля за всичките ноти по пътя

и да започна да мисля за дългия дългия път от си до ми.

Наскоро бяхме в Южна Африка, а в Южна Африка не може

да не мислиш как Нелсън Мандела е бил в затвора 27 години.

За какво ли е мислил? За обяд?

Не, мислил е за визията за Южна Африка

и за човешките същества. Това го е съхранило -

това е визията; това е дългият път.

Като птицата, която лети над полето

и не мисли за оградите долу, нали?

Сега вие ще следите дългия път от си до ми.

И имам една последна молба, преди да изсвиря цялата пиеса.

Моля ви, мислете за някой, когото обожавате и който вече не е между нас.

Баба ви, ваш любим,

някой в живота ви, когото обичате от цялото си сърце,

но този човек вече не е с вас.

Извикайте този човек в съзнанието си и в същото време

следете пътя от си до ми.

И ще чуете всичко, което Шопен е имал да каже.

(Музика)

(Аплодисменти)

Сигурно се чудите,

сигурно се чудите защо ръкопляскам.

Направих същото в едно училище в Бостън

с около 70 ученици от седми клас - дванадесетгодишни.

Направих същото, което направих и с вас, казах им същите неща

и им обясних цялата идея.

И накрая пощуряха, ръкопляскаха. Ръкопляскаха.

Аз ръкоплясках. Те ръкопляскаха.

Накрая попитах: "Защо ръкопляскам?"

И едно от децата каза: "Защото слушахме."

(Смях)

Помислете за това. 1600 души, заети хора,

занимаващи се с най-различни неща,

слушат, разбират и се вълнуват от пиеса на Шопен.

Ето това е нещо.

Сигурен съм, че всеки от вас е следил това,

разбрал го е и се е развълнувал. Разбира се, не мога да съм сигурен.

Но ще ви кажа какво се случи с мен.

Бях в Ирландия по време на безредиците преди 10 години

и работех с деца - католици и протестанти -

върху разрешаването на конфликти. Направих същото с тях.

Беше рисковано, защото това бяха деца от улицата.

На следващата сутрин едно от тях дойде при мен и каза:

"Знаеш ли, никога в живота си не бях слушал класическа музика,

но като изсвири това парче за шопинг..."

(Смях)

Той каза: "Брат ми беше убит миналата година и аз не плаках за него."

Но когато изсвири това парче снощи,

аз си мислих за него.

и усетих как сълзите се стичат по лицето ми.

И знаеш ли, беше много хубаво усещане да плача за брат ми."

И в този момент аз реших,

че класическата музика е за всеки. Всеки!

Как бихте стъпвали - защото знаете ли,

моята професия, професията на музиканта, не вижда нещата по този начин.

Казват, че 3% от населението харесва класическа музика.

Само да можем да ги направим 4 и проблемите ни ще свършат.

Аз питам: "Как ще стъпвате? Как ще говорите? Какви ще бъдете,

ако мислите, че 3% от населението харесва класическа музика?

Ако можем да ги направим 4, как ще стъпвате?

Как ще говорите? Какви ще бъдете,

ако мислите, че всички харесват класическа музика -

просто не са го разбрали още."

(Смях)

Вижте, това са напълно различни светове.

Имах невероятно преживяване. Бях на 45 години,

бях работил като диригент от 20 години и изведнъж получих прозрение:

Диригентът на един оркестър не произвежда нито звук.

Моята снимка се появява на обложката на компакт диска,

(Смях)

но диригентът не произвежда нито звук.

Неговата сила зависи от умението му да прави другите хора силни.

И това промени всичко за мен. Изцяло промени живота ми.

Хората от моя оркестър идваха при мен и ми казваха:

"Бен, какво се е случило?" Ето това се случи.

Осъзнах, че моята работа е да създавам възможности за другите.

И, разбира се, исках да знам дали се справям.

И знаете ли как разбираш? Поглеждаш ги в очите.

Ако очите им светят, знаеш, че се справяш.

Можеш да запалиш цяло село с очите на тези хора.

(Смях)

И така. Ако очите им светят, знаеш, че се справяш.

Ако очите не светят, задаваш въпрос.

И въпросът е:

Какъв съм аз, че очите на моите музиканти не светят?

Можем да направим същото и с нашите деца.

Какъв съм аз, че очите на моите деца не светят?

Това е един напълно различен свят.

Наближаваме края на тази вълшебна седмица, на върха на планината,

и ще се завърнем в нормалния свят.

И ви казвам, уместно е да си зададем въпроса:

Какви ще сме ние, когато се завърнем в нормалния свят?

И знаете ли, имам дефиниция на успеха:

За мен е много проста. Не става въпрос за богатство, слава или власт.

Става въпрос за това, колко светещи очи имам около мен.

И последно искам да кажа, че

наистина има значение какво казваме.

Думите, които излизат от устите ни.

Научих го от една жена, оцеляла след Аушвиц,

една от малкото оцелели.

Влязла е в Аушвиц, когато била на 15,

а брат й бил на 8, родителите им - изчезнали.

Тя ми каза това. Каза:

"Бяхме във влака за Аушвиц и погледнах надолу

и видях, че брат ми няма обувки.

И му казах: "Колко си глупав! Не можеш ли да си пазиш нещата,

за Бога?" - така както по-голямата сестра

може да говори на по-малкия си брат.

За съжаление, това е последното нещо, което му е казала,

защото никога не го е видяла отново. Той не оцелял.

И когато излязла от Аушвиц, дала обет.

Тя ми го разказа. Каза ми: "Излязох от Аушвиц

и дадох обет. Обетът беше никога да не казвам нещо,

което не би могло да остане като последното нещо, което ще кажа."

Можем ли да го направим? Не. Ще се объркаме,

ще объркаме и останалите. Но това е една възможност. Благодаря ви.

(Аплодисменти)

Светещи очи, светещи очи.

Благодаря ви, благодаря ви.

(Музика)