От 7 години съм парамедик в
Съфолк, Ню Йорк.

Отзовавал съм се пръв
на редица инциденти,

от автомобилни катастрофи
до урагана Санди.

Ако сте като повечето хора,
смъртта най-вероятно е

сред най-големите ви страхове.

Някои от нас я предусещат.

Други - не.

Съществува един малко известен
медицински термин,

наречен усещане за приближаващ край.

Това е симптом.

Като медицинско лице съм обучен
да реагирам

на този симптом като на всеки друг,

така че, когато пациент, получил 
сърдечен удър, ме погледне

и каже: "Днес ще умра."

съм обучен да оценя състоянието му.

През кариерата си съм се отзовавал

на редица инциденти,
на които на пациента

са му оставали минути живот.

и е нямало какво да направя за него.

Това ме изправи пред дилема:

да кажа ли на умиращите,
че скоро ще се изправят пред смъртта

или да ги излъжа и утеша?

В началото на кариерата ми
решавах дилемата

като просто лъжех.

Страхувах се.

Страхувах се, че, ако кажа истината,

ще умрат ужасени, изплашени,

вкопчени в последните моменти живот.

Един инцидент промени всичко.

Преди 5 години се отзовах
на мотоциклетна катастрофа.

Мотоциклетистът беше получил
критични наранявания.

Преглеждайки го осъзнах, че нищо

не можеше да бъде направено за него.

Като при толкова други случаи
той ме погледна в очите

и попита: "Ще умра ли?".

В този момент реших да постъпя различно.

Реших да кажа истината.

Реших да му кажа, че ще умре

и че няма какво да направя.

Реакцията му ме шокира и днес.

Той просто се отпусна,

на лицето му се четеше примирение.

Не беше обзет от ужас или страх,

както бях очаквал.

Просто лежеше и, поглеждайки в очите му,

видях вътрешен покой и примирение.

От този момент реших, 
че не съм в позиция

да утешавам умиращите с лъжи.

От тогава съм се отзовавал
на много случаи,

които са били последните
моменти на пациентите,

и е нямало какво да направя за тях.

в почти всички случаи

всички реагираха
еднакво на истината,

с вътрешно спокойствие и примирение.

Всъщност, съществуват три модела,

които съм наблюдавал
във всички подобни случаи.

Първият винаги ме шокира.

Независимо от религиозни вярвания
и културна принадлежност,

хората имат нужда от опрощение.

Независимо дали е за нещо,
което смятат за грях,

или просто съжаляват за нещо,

чувството за вина е универсално.

Веднъж се грижех за възрастен господин,

който беше получил
масивен сърдечен удар.

Докато подготвях себе си 
и оборудването си

за предстоящия сърдечен арест,

заговорих на пациента
за предстоящата смърт.

От тона и езика на тялото ми
той вече беше разбрал.

Докато поставях дефибрилатора 
на гърдите му,

подготвяйки се за това,
което щеше да се случи,

той ме погледна в очите и каза:

"Ще ми се да бях прекарал повече време
с децата и внуците ми,

вместо егоистично да пестих времето си."

Изправен пред смъртта,

той искаше единствено прошка.

Вторият модел, който наблюдавам,

е нуждата от запомняне.

Независимо дали в моите мисли или на

близките им, те имат нужда да чувстват,

че ще продължат да живеят.

Изпитват нужда от безсмъртието,

в сърцата и мислите на любимите им хора,

в мен, екипа ми и всеки наоколо.

Безброй пъти пациенти
са ме гледали в очите

и са питали: "Ще ме запомниш ли?".

Последният модел, който наблюдавам

винаги докосва душата ми най-дълбоко.

Умиращите имат нужда да знаят,
че животът им е имал смисъл.

Искат да знаят,
че не са пропилели живота си

в безсмислени задачи.

Това ми се случи много рано в кариерата.

Отзовах се на повикване.

Жена в края на 50-те

беше тежко заклещена в автомобил.

Беше блъсната странично с висока скорост,

в изключително тежко състояние.

Докато пожарникарите се опитваха
да я извадят от колата,

аз се вмъкнах, за да окажа помощ.

Докато говорехме, тя каза:

"Исках да направя
толкова повече с живота си."

Чувстваше, че не е оставила 
следа на Земята.

В течение на разговора разбрах,

че беше осиновила две деца,

които щяха да учат за лекари.

Благодарение на нея две деца

имаха шанс, какъвто иначе нямаше да имат

и щяха да спасяват животи

като лекари.

Отне 45 минути

да я освободим от колата.

Тя почина преди да я освободим.

Вярвах в това, което ни показват
във филмите:

в последните ни моменти

ни обзема единствено ужас, страх.

Осъзнах, че, независимо 
от обстоятелствата,

се посрещат с примирение и приемане,

че малките неща, кратките моменти,

малките неща, които сте направили,

ви дават мир в тези последни моменти.

Благодаря.

(Аплодисменти)