Говорих на група от около 300 деца,

на възраст от 6 до 8 години, в един детски музей,

като бях донесла с мен една торба с крака,

подобни на тези, които виждате тук,

и бях помолила да ги подредя на една маса.

Съдейки от моя опит, децата са любопитни

за нещата, които не знаят или не разбират,

или които са им чужди.

Те се научават да се страхуват от тези различия

само когато някой възрастен повлияе на поведението им,

и им приглуши естественото любопитство,

или пък, обуздае въпросите

с надеждата да ги направи възпитани дечица.

И само си представих начална учителка в коридора

с тези буйни деца, да им казва "Деца, каквото и да правите

не зяпайте в краката й."

Но, естествено, в това е смисъла.

За това бях там, исках да ги поканя да гледат и да изследват.

И така, разбрах се с възрастните,

че децата могат да влязат, без възрастни, за две минути,

сами.

Вратите се отварят, децата се струпват около масата с краката,

и пипат и ръчкат, и мърдат пръстите,

и натискат с цяло тяло върху протезата за бягане

за да видят какво ще стане.

И аз им казвам "Деца, бързо -

Събудих се тази сутрин и реших, че искам да мога да прескоча къща

не много голяма, два или три етажа -

но, ако се сещате за някое животно, някой анимационен герой

всичко което ви дойде на ума ей сега,

какви протези бихте ми направили?"

И веднага едно гласче извика "Кенгуро!"

"Не, не, не! Трябва да е жаба!"

"Не. Трябва да е Инспектор Гаджет!"

"Не, не не! Трябва да е Феноменалните"

И други неща които не - които не съм чувала.

И тогава, едно осем годишно каза:

"Хей, не би ли искала също да можеш да летиш?"

И цялата стая, включително аз, възкликнахме "Аха!"

(смях)

И ей-тъй, аз се превърнах от жена

която тези деца щяха да са свикнали да наричат "инвалид"

до някой, който има възможности, които техните тела все още нямаха.

Някой, който може да е дори супер-валиден.

Интересно.

Някои от вас ме помнят от TED, преди 11 години,

и доста се говори за това, колко живото-променяща е тази конференция

и за лектори и за участници, и аз не съм изключение.

TED буквално беше стартовата площадка за следващото десетилетие в изследването на живота ми.

По онова време, краката, които представих бяха новаторство в протезите.

Имах крака за спринтиране изтъкани от въглеродни влакна

оформени като крака на гепард,

които може да сте видели на сцената вчера.

И също тези много истински на вид, оцветени отвътре силиконови крака.

Та по онова време, имах възможноста да предизвикам

изобретатели извън общноста на медицинските протези

да допринесат със своя талант към науката и изкуството

за изграждане на крака.

Така че да спрем да отделяме форма, функция и естетика,

и да им придаваме различни стойности.

Е, за мой късмет, много хора се отзоваха на това предизвикателство.

И пътуването започна, странно, с един участник на TED -

Чии Пърлман, която се надявам е някъде сред публиката днес.

Тогава тя беше редактор на списание ID,

и тя ми отдели място на заглавната страница.

Така започна едно невероятно пътешествие.

Случваха ми се странни неща по онова време;

Канеха ме да изнасям лекции

за дизайна на гепардовите крака по целия свят.

Хора идваха при мен след конференция, след моя лекция,

и мъже и жени.

И разговора протичаше по горе-долу следния начин:

"Знаеш ли Ейми, ти си много привлекателна.

Не приличаш на инвалид."

(смях)

И си мислех "Добре, това е супер,

защото аз не се чуствам инвалид."

И това наистина отвори очите ми за този разговор,

който може да бъде изследван, за красотата.

Как би изглеждала красивата жена?

Кое е секси тяло?

И интересно, от гледна точка на индентичност,

какво означава да си инвалид?

Вижте хора - Памела Андерсън има повече протези в тялото си от мен.

Нея никой не я нарича инвалид.

(смях)

И така, това списание, през ръцете на графичния дизайнер Питър Савил,

попада на модния дизайнер Александър Маккуин, и фотографа Ник Найт,

които също се интересуваха от изследване на този диалог.

И така, три месеца след TED се озовах на самолет

за Лондон, за моята първа модна фото-сесия,

която доведе до тази корица -

Модно-способен?

Три месеца след това, участвах в първото си модно ревю за Александър Маккуин

на чифт ръчно дъворезбовани крака направени от ясен.

Никои не разбра - всички си мислеха, че са дървени обувки.

Всъщност, те са тук на сцената при мен:

лози, магнолии, наистина изумителни.

Поетичното е от значение.

Поезията е това, което издига баналното и пренебрегваното

до сферата на изкуство.

Тя може да преобрази това, което може да е плашело хората,

в нещо, което ги подканва да погледнат,

и да погледат малко повече,

и може би дори да разберат.

Научих това от първа ръка със следващото си приключение.

Твореца Матю Барни, в неговият епичен филм "Цикълът Кремастер".

Ето тогава наистина осъзнах,

че краката ми могат да бъдат носими скулптори.

И в този момент, започнах да се отдалечавам от нуждата да подръжавам на човешкото,

като единствен естетичен идеал.

И така, ние изработихме това, което хората обичливо наричат "стъклени крака",

въпреки че те са всъщност оптично прозрачен полиуретан,

или иначе познат като материал за боулинг топки!

Тежки!

След това, изработихме тези крака изляти от почва

с картофен корен растящ в тях, и цвекло на върха,

и много мил месингов пръст.

Ето това е добро увеличение на тези крака.

После друг герой беше полу-жена/полу-гепард -

малко почит, към живота ми на състезател.

14 часа протезно гримиране

за да се превърна в създание което имаше изразени лапи,

нокти и опашка която се мяташе наоколо,

като гущер.

(смях)

И после още един чифт крака, над които работихме са тези...

приличат на пипала на медуза.

Също полиуретан.

И единственото предназначение, което тези крака имат

извън контекста на филма,

е да провокират осезанията и да разпалват въображението.

Такива прищявки.

Днес имам над дузина чифта протези,

които най-различни хора са ми направили,

и с тях имам различен разговор с терена под краката си.

И мога да променям височината си -

Имам пет различни височини.

(смях)

Днес съм 185 cm

Направиха ми тези крака преди малко повече от година

в Ортопедия Дорсет в Англия

и когато ги донесох у дома в Манхатън,

на първото ми излизане отидох на едно много шик парти.

И една позната беше там която ме знае от години

с моите нормални 173 cm.

Устата и зейна като ме видя,

И ми вика "Ама ти си толкова висока"

А аз казах "Знам. Не е ли готино?"

Малко е като да сложиш кокили на кокилите,

но пък имам напълно различно отношение към мини баскетболните кошове

което никога не съм очаквала че ще имам.

И ми беше забавно.

И тя ме поглежда,

и ми казва "Но, Ейми, не е честно."

(смях)

(аплодисменти)

Невероятното беше, че тя наистина го мислеше.

Не е честно да можеш да си променяш височината,

както ти се поиска.

И тогава осъзнах -

тогава разбрах, че диалога с обществото

е променен изцяло

в това последно десетилетие.

Той вече не е диалог за преодоляване на недостатъци.

А е диалог за допълнения.

Диалога е за потенциал.

Протезен крайник вече не представлява нуждата да се замени липса.

Той може да служи като символ, за това, че носещият го

има силата да създава каквото си поиска

на това място.

И така, хора, които обществото някога смяташе за инвалиди

сега могат да бъдат архитекти на собствената си идентичност

и всъщност да продължат да променят тази идентичност

като проектират телата си

от позиция на сила.

Това което е толкова вълнуващо за мен в момента

е че чрез комбиниране на модерни технологии -

роботика, бионика -

с вековната поезия,

ние се прибилижаваме осъзнаване на нашата обща човечност.

Мисля си, че ако искаме да открием пълните възможности

на нашата човечност,

имаме нужда да отбелязваме тези сърцераздирателни сили

и тези славни недостатъци, коио ние всички имаме.

Сещам се за Шекспировия Шейлок:

"Ако ни убодеш, не кървим ли,

и ако ни гъделичкаш, не се ли смеем?"

Нашата хуманност,

и целият потенциал в нея,

е това което ни прави красиви.

Благодаря Ви.

(аплодисменти)