И ето сега: един кратък преглед на играта.

Трябва да е нещо сериозно щом Ню Йорк Таймс

слага на първа страница на неделното списание от 17 февруари статия за играта.

На края на статията, пише за играта, "Тя минава отвъд пола.

Сериозно, но опасно забавна.

Кутия с интересни идеи за еволюцията."

Не е зле, само че като погледнеш корицата, какво липсва?

Виждате ли възрастни?

Да се върнем назад в 15 век.

Това е кралски двор в Европа,

и 124 различни игри, събрани на едно място.

Всички възрасти, по единично, с тяло, игри, закачки.

Това е. Струва ми се, че това е типична рисунка

на един кралски двор по онова време.

Мисля си, че сме загубили нещо в културата си.

Ще ви отведа на място

където ще се уверите в правотата на думите ми.

На север от Чърчил, Манибота, октомври и ноември,

няма лед по залива Хъдсън.

И полярната мечка, която виждате, този 1200 паунда (500 кг.) мъжкар,

той е див и доста гладен.

Норбърт Роузинг, немски фотограф,

е там на място, снимайки тези хъскита, които са вързани.

И от ляво идва този полярен мечок,

с хищнически поглед.

Всеки от вас, който е бил в Африка, или го е гонило улично куче

знае, че когато срещнеш този хищнически поглед,

ти си в беда.

Но този хищнически поглед среща

едно женско хъски, което си играе и размахва опашка.

И нещо много необичайно се случва.

Типичното поведение - установено и стереотипно

и по правило завършва с храна - се променя.

И тази полярна мечка

се навежда над хъскито.

Ноктите са прибрани, не се виждат зъби.

И те започват един невероятен балет.

Балет игра.

Тази игра е в природата: надделява над месоядния инстинкт

и това, което иначе щяхме да видим - кратка битка до смърт.

Ако погледнете близко към хъскито, доближило гърлото си до мечока,

и още по-близо, ще видите промяната.

Те играят.

И точно играта е това състояние

което позволява на тези две същества да изследват възможното.

Те започват нещо, което никога нямаше да се случи, ако

ги нямаше сигналите за игра.

И това е чудесен пример

за това как разликата в силите

може да бъде преодоляна от нещо, което е във всички нас.

И сега, как аз станах част от това?

Джон спомена, че съм работил с убийци, и това е така.

И тексаският убиец от кулата ми отвори очите -

сега като се върна назад, докато разглеждахме трагедията с неговото масово убийство -

за това колко е важна играта.

Този човек след задълбочено изучаване

се оказа, че е бил напълно лишен от игра.

Името му беше Чарлз Уитмън.

И нашата група, която се състоеше от сериозни учени,

наистина се убеди след като случая приключи

че липсата на игра при него и продължителното подтискане на естествения му импулс да се развива така

отчасти е довело до това, което е извършил.

И този извод се доказва във времето -

за съжаление, дори и наскоро в Политехническия университет във Вирджиния.

Други изследвания на групи хора в риск

също ме насочиха към смисъла на играта,

но тогава не го разбирах точно.

И трябваше години да изучавам хора и мястото на играта в живота им

преди да осъзная, че всъщност аз не съм разбирал истинския смисъл на играта.

А и не вярвам, че някой от нас напълно я разбира.

Но пък има различни гледни точки към нея

които мога да ви предложа, върху които да поразсъждаваме.

И за хората, този образ е началото на играта.

Когато очите на майката и детето се срещнат,

и детето е достатъчно голямо и се усмихва на хората

Това, което се случва спонтанно е изблик на радост у майката.

И тя започва да му гука и говори, и бебето също.

Ако мозъците им се свържат с електроенцефалограм,

десните половини на мозъците им се синхронизират,

и радостта, която се създава при тази ранна игра

и физиологията при нея е нещо, което едва сега започваме да разбираме.

И ми се иска да помислите, че всяка част от някоя по-сложна игра

действа по този начин при нас хората.

И сега нека заедно разгледаме играта,

макар че тя не е нещо еднопластово.

Да погледнем играта на тялото,

която е наше спонтанно желание да преодолеем гравитацията.

Това е планинска коза.

Ако имате лош ден пробвайте това:

скачайте нагоре надолу, въртете се наляво надясно - ще се почувствате по-добре.

А може да се почувствате и като този герой,

който си играе заради самата игра.

Няма конкретна цел, и това е страхотното на играта.

Ако целта е по-важна

от самото действие, то тогава навярно това не е игра.

И има съвсем друг тип игра, която е игра с предмети.

И този японски макак е направил снежна топка,

и тук се кани да се търколи надолу по хълма.

И те не се замерят един друг с нея, това е част от това да играеш.

Човешката ръка, боравейки с предмети,

е ръката, която търси мозъка.

И мозъкът търси ръка,

играта просто се явява най-доброто свързващо звено.

ЛРД (Лабораторията за реактивно движение) както чухме тази сутрин - ЛРД е невероятно място.

Те са открили двама консултанти,

Франк Уилсън и Нейт Джонсън.

Които са - Франк Уилсън е невролог, Нейт Джонсън е механик.

Той преподавал механика в гимназията в Лонг Бийч,

и открил, че студентите не можели повече да решават проблеми.

И се опитал да разбере защо. И стигнал до заключението, съвсем сам,

че студентите, които не можели да се справят с проблеми, като например поправянето на коли,

не били работили с ръцете си.

Франк Уилсън е написал книга с заглавие "Ръката."

И те се събрали - ЛРД го наел.

Сега ЛРД, НАСА и Боинг

преди те щели да наемат човек да им прави проучванията и решава проблемите -

дори ако се завършили Харвард или Кал Тек с най-високо отличие -

а без да са поправяли коли, без да са правили неща с ръцете си,

без да са играли преди това, те не могат да решават проблеми.

Така че играта е практика и е много важна.

И ето едно от нещата при играта е, че тя се ражда от любопитство и изследване. (Смях)

Но изследването трябва да е безопасно.

Както тук - от анатомична гледна точка, той е малко момче, интересно му е

а това е майка му. При други обстоятелства би било по-трудно.

Но любопитството, изследването са част от играта.

Ако искаш чувство на принадлежност, имаш нужда от социална игра.

А социалната игра е част от това, за което сме се събрали тук,

и е вторичен продукт на играта.

Груба и дива игра.

Тези лъвици, снимани от разстояние, изглеждат все едно се бият.

Но ако погледнете по-отблизо, те са нещо като мечока и хъскито:

няма нокти, козината не е настръхнала, спокоен поглед,

отворена уста, не се виждат зъби, грациозни движения,

извити движения - всичко това е характерно за играта.

И боричкането е чудесен начин на учене за всички ни.

На децата преди училище, например, трябва да им се позволява да се гмуркат, удрят, свирят,

да викат, да са хаотични - така те регулират емоциите си

и голяма част от другите вторични продукти от боричкането са налице -

развиват познавателни, емоционални и физически способности.

Игра с зрители, игра ритуал - ние участваме в такива неща.

Тези от вас, които са от Бостън знаят, че това беше момента - рядък такъв

когато Ред Сокс спечелиха Световната серия.

Но погледнете лицето и езика на тялото на всеки един

на тази не много ясна снимка, може да усетите, че всеки играе.

Въображаема игра.

Обичам тази снимка, защото дъщеря ми, която сега е почти на 40, е на нея,

и тя ми напомня за нейните истории и въображение;

способността й да си измисля и разказва истории на тази възраст - предучилищната.

Много важна част от това да играеш

е умението да си измисляш неща сам.

И тази много ми харесва, защото показва какво става с нас.

Всички имаме свой разказ, това е нашата собствена история вътре.

Мозъците на повечето хора разбират нещата чрез истории.

Аз днес ви разказвам история за играта.

А този бушмен, мисля, разказва за рибата, която му се е изплъзнала и колко дълга е била

и това е основна част от играта.

И така какво прави играта за мозъка?

Ами, много неща.

Не знаем много от нещата, които прави за човешкия мозък,

защото досега не се е финансирало добре нейното изследване.

Аз ходих при Карнеги за стипендия.

Те ми дадоха голяма стипендия когато бях в университета

за изследване на пияните шофьори и си мислех, че имам добри референции.

Но като им обяснявах половин час за играта,

беше очевидно, че те не я вземат насериозно.

Това, беше преди няколко години и мисля, че тази вълна е отминала,

и, че сега се надига вълната на играта,

защото има вече научни доказателства.

Нищо не запалва така мозъка както играта.

Триизмерната игра възбужда малкия мозък,

засилват се импулсите в предната част на мозъка –

те от своя страна помагат за развитието на контекстуалната памет,

и така още много неща.

И така, за мен, като учен беше изключително вълнуващо приключение,

да изследвам неврологията свързана с играта и да събера заедно хора,

които в техните отделни области не са мислили за нея по този начин.

И това е част от идеята на Националния Институт по Играта.

А това е един от начините, по които може да изучаваш играта -

с 256 - инчов електроенцефалограм.

Съжалявам, че нямам уред, който да изглежда като игра, но пък позволява мобилност

което ограничава изучаването на играта.

И имаме един сценарий с майка и дете

който се надяваме да завършим сега.

Причината да сложа това тук е да онагледя

моите мисли, за това какво прави играта.

В света на животните това се вижда много ясно.

При плъховете например,

които са програмирани да играят през определен период като са малки,

ако подтиснеш играта - те цвърчат, бият се,

драскат се един друг, това е част от играта им.

Ако спреш този вид поведение на една група, с която експериментираш

и го позволиш при друга група, също част от експеримента,

и после дадете на тези плъхове

каишка с миризма на котка,

те са програмирани да бягат и да се крият.

Доста умно - не искат да бъдат убити от котката.

И какво се случва?

И двете групи се крият.

Тези, обаче, които не са играли никога не излизат -

те умират.

Тези, които са играли бавно изследват какво става наоколо

и започват да излизат.

Това ми показва, поне при плъховете -

и мисля, че те имат същите нервотрансмитери като нас

и подобна структура на мозъчната кора като нашата -

че играта може би е много важна за нашето оцеляване.

И още, и още - има много експерименти с животни, за които мога да говоря.

Сега, това е следствие от липса на игра. (Смях)

Това отне много време -

Трябваше да сваля Хоумър и да го прекарам през фМРТ (fMRI) и ЕЕКТ (SPECT)€

и много ЕЕГ-та, и като един мързеливец неговия мозък се сви.

И знаем, че при домашните животни

и други, когато те са лишени от игра,

те, и плъховете също, те не развиват мозъка си, както е нормално.

Сега програмата казва, че противоположното на играта не е работа,

а депресия.

И ми се струва, че ако се замислите за живота без игра -

без хумор, без флирт, без филми,

без игри, без фантазия - и още, и още.

Опитайте се да си представите култура или живот, на малки или големи хора

без игра.

И нещото, което е толкова уникално за нас като вид

е, че наистина сме проектирани да играем през целия си живот.

И всички имаме способнотта да даваме сигнали за игра.

Никой не изпуска това куче, което снимах на Кармел бийч преди няколко седмици.

Това, което ще последва от този тип поведение

е игра.

И може да й се доверите.

Доверието между хората идва чрез сигнали за игра.

И ние започваме да губим тези сигнали в обществото, като възрастни.

Това е жалко.

Струва ми се, че имаме много неща за учене.

Тук, лицето на Джейн Гудол също дава сигнал за игра, заедно с едно от любимите й шимпанзета.

Та част от сигналите за игра идват

чрез гласа, лицето, тялото, жестовете.

Те се долавят, усещат се - и мисля, че като участваме в колективна игра

много е важно за групата да има усещане за сигурност

при споделяне на сигналите на игра.

Може и да не знаете тази дума.

Но тя трябва да е вашето биологично първо и последно име.

Защото всъщност "неотония" означава запазване на качества, присъщи на млади индивиди в по-късна възраст.

И ние сме, според физичните антрополози,

и многобройни изследвания, най-неотоничните,

най-младите, най-гъвкавите, най-пластичните от всички същества.

И следователно, най-игривите.

И това ни дава по-добри шансове при приспособяване.

Ето една гледна точка към играта

на която искам да наблегна,

и тя е историята на играта.

Вашата собствена история е уникална,

и често не е нещо, за което се замисляме по специално.

Това е книга написана от един опитен играч

на име Кевин Карол.

Кевин Карол идва от изключително тежка среда:

майка алкохоличка, отсъстващ баща, центъра на Филаделфия,

чернокож, трябвало да се грижи за по-малък брат

Открил, че като гледал към детска площадка

от прозореца в стаята, в която бил затворен,

той се чувствал различно.

И последвал сигналите на това чувство.

И живота му - трансформацията на живота му

от лишение и това, което всеки би предположил - влизане в затвора или смърт -

той станал лингвист, треньор на (Филаделфия) 76, и сега е един от най-добрите мотивационни оратори.

И той посочва играта като трансформираща сила

през целия си живот.

Има друга игра, която мисля, че е проект в развитие.

Тези от вас, които си спомнят Ал Гор,

през първия му мандат и после през успешната му

но възпрепятствана кампания за президент,

навярно си го спомнят като малко вдървен и не напълно себе си.

Поне на публични места.

И поглеждайки историята му, която е достъпна за пресата,

ми се струва, поне от гледна точка на психиатър,

че голяма част от живота му е била програмирана.

Летата не били леки, работело се е много, в горещината в Тенеси.

Баща му, сенатор, е имал очаквания от него, Вашингтон ДС също.

И въпреки че той неминуемо е имал нагласата да играе -

понеже разбирам от тези неща -

той не е бил толкова силен, колкото е сега

тъй като не е обръщал внимание на собствената си страст

на това отвътре, което го мотивира да върши неща,

което според мен се отразява в игрите ни като малки.

И това, което бих препоръчал на всички е

да се върнете колкото може по-назад и да изследвате

да се върнете до най-ясния, най-радостния, най-игривия образ, който имате.

Било то играчка, рожден ден, или ваканция.

И да тръгнете от тази емоция и да видите как

тя се свързва с живота ви сега.

И ще откриете, че може да сменяте професии -

което съм карал много хора да правят за да

могат да са по заредени чрез импулса на играта.

Или ще можете да обогатите живота като определите приоритетите си

и им обръщате внимание.

Повечето от нас работят с групи и искам на наблегна на това

защото училището по дизайн в Станфорд,

благодарение на Дейвид Кели и много други

които са мечтали за създаването му,

се съгласи да работи с наш екип

и да създаде курс на име "От игра към иновации".

И ще видите, че целта на курса е да изследва

човешкото състояние на игра, което наподобява това при полярния мечок и хъскито

неговото значение за развитие на творческото мислене.

Целта му е да изследва поведението при игра, как се развива то и биологичната му основа.

Да приложи тези принципи при проектирането,

и така да насърчи иновациите в света на корпорациите.

И студентите ще работят с реални партньори от света

по различни дизайнерски проекти с широко приложение.

И това ни е първият такъв опит.

Вече два месеца и половина, три, работим по него и е наистина забавно.

Това е нашият топ ученик, този лабрадор,

който научи много от нас какво значи да играеш,

и един вече остарял и грохнал професор, който отговаря за нещата тук.

И Брендън Бойл, Рик Крендъл - и отзад вляво е човекът, който мисля, че

ще бъде в спор с Джордж Смуут за Нобеловата Награда - Стюарт Томпсън,

в областта на неврологията.

И така, ние сме с Брендън, който е от IDEO

и другите от нашия екип и стоим настрани наблюдавайки студентите

докато те прилагат принципите на играта в класната стая.

И един от техните проекти беше за срещите

и това, което ги прави скучни,

и какво може да се направи по въпроса.

Това, което ще видите сега е филм, направен от студенти

по този проект.

Разказвач: Потокът е това състояние на мозъка,

при което човека е напълно погълнат от това, което прави.

Характеризира се с чувство на фокус и прилив на енергия,

пълно отдаване на дейността и успешното й извършване.

Важно, ключово прозрение, което имахме относно срещите

е, че хората ги провеждат една след друга,

и така се прекъсва целия ден.

Присъстващите не знаят кога ще могат да си продължат текущите задачи

които са започнали вече.

Не е нужно да се работи по този начин.

(Музика)

Някои мъдри и много често с прегракнал глас монаси

на това място, наречено "Училище по дизайн"

организираха среща, от която буквално може да излезеш, щом свърши.

Съблечете срещата и бъдете спокойни, че може да се върнете към нея.

Ако ви потрябва пак,

срещата прсто си виси в гардероба ви.

Срещата, която може да се носи.

Защото, като я облечете, вие незабавно имате всичко, което ви трябва

за да си направите една забавна, продуктивна и полезна среща.

Но като я съблечете..

тогава започва същинската работа.

(Музика)

(Смях) (Аплодисменти)

Стюарт Браун: И така бих ви окуражил всички

да забравите

разделението работа/игра

и не да отделяте време за игра,

а да наситите живота си

минута по минута, час по час,

с различни видове игра,

които използват тяло, предмети,

общуване, фантазии, различни видове трансформации.

И мисля, че ще имате по-добър живот, с повече енергия.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)

Джон Хокънбъри: Това, което казвате ми звучи сякаш

хората са някак изкушени да видят какво правите

и да си кажат -

мисля, че съм го чувал това за играта, в някоя книга за полулярна психология,

че всъщност,

играта, която присъства в живота на хората и животните

е един вид репетиция за по-късен етап, когато ще са възрастни.

Вашите изследвания показват, че това е абсолютно погрешно.

СБ: Да, точно така,

и ми се струва, че животните ни учат на това.

Ако не даваш на едно коте да играе -

което може да направиш, и всички сме виждали как котките се стрелкат навсякъде -

те са такива добри хищници, каквито биха били ако не бяха играли.

И ако се представите сега едно дете

което се прави на Кинг Конг,

или на рали състезател, или на пожарникар,

те не всички стават рали състезатели или пожарникари.

Разбирате, че има разлика между подготовката за бъдещето -

което повечето хора свързват със смисъла на играта

и играта като самостоятелна биологична единица.

И тук е момента, когато моята гледна точка на лекар се промени

след като бях изучавал животните в продължение на 4-5 години,

и сега за мен играта има своето място в живота на всеки,

също както съня и сънищата.

И ако погледнем на съня и мечтите от билогична гледна точка,

животните спят и сънуват,

и репетират, и правят други неща, които помагат на паметта

и са важна част от съня и сънуването.

Следващата стъпка в еволюцията на бозайниците и

съществата с изобилно количество неврони

ще бъде да играят.

И факта, че полярната мечка и хъскито, или свраката и мечката,

или вие и аз и нашите кучета може да имаме това преживяване

отрежда на играта по-специално място.

И тя е изключително важна в процеса на учене и изграждане на мозъчните връзки.

Така че, тя не е нещо, което правим само в свободното си време.

ДХ: Как успявате - и знам, че сте част от екип за научни изследвания,

и трябва да кандидатствате за субсидии както всеки друг -

как предотвратявате -

част от данните, които сте получили, интересните резултати, за които говорите, не са лесни за представяне.

Как се справяте с медиите и техните възможни интерпретации на вашата работа

или пък тези на научната общност относно усложненията при вашата работа,

от рода на метафората на Моцарт,

където," МРТи (MRIs) показват...

че играта развива интелигентността.

Ами, хайде тогава да затворим тези деца, например в кошари

и така да си играят няколко месеца заедно. Те всички ще станат гении и ще отидат в Харвард."

Как се справяте с такъв тип реакции от страна на хората

по повод експериментите, които правите?

СБ: Ами, единствения начин, който знам е

да събера консултантите, които имам:

работим с хора, които практикуват играта -

и могат чрез средствата на импровизацията или клоунадата или нещо друго

да провокират състояние на игра.

И така хората да знаят, че то съществува.

И после викате някой фМРТ (fMRI) специалист, примерно Франк Уилсън,

и други добри учени, включително невроендокринолози.

И ги събирате заедно в една група, фокусирана върху играта,

и няма как те да не бъдат взети насериозно.

За съжаление, това не е било правено достатъчно досега

за Националната фондация на науката, Националния институт по психично здраве

или за някой друг, който сериозно да подходи към въпроса.

Искам да кажа, че не се говори за неща като рака и сърдечните болести

и тяхната връзка с играта.

А аз я виждам като нещо, толкова важно за оцеляването в дългосрочен план,

колкото и нещата, които знаем за здравето.

ДХ: Стюарт Браун, много ви благодаря.

(Аплодисменти)