Обзалагам се, че сте разтревожени.

(смях)

Аз бях разтревожена. Затова започнах тази пиеса.

Тревожех се за вагините. За това, какво мислим за вагините.

И още повече се тревожех за това, че не мислим за тях.

Тревожех се за собствената си вагина.

Тя се нуждаеше от контекст, от култура, от общност с други вагини.

Има толкова много мрак и тайнственост около тях.

Също като Бермудския триъгълник, никой не докладва какво точно става там.

(смях)

На първо място не е толкова лесно дори да си намериш вагината.

Някои жени не я поглеждат с дни, седмици, месеци.

Интервюирах една успяла бизнесдама,

която ми каза, че нямала време.

"Да си гледаш вагината", каза тя, "си е целодневна работа."

(смях)

"Трябва да легнеш по гръб пред огледало,

за предпочитане човешки ръст. Да заемеш идеалната поза,

с идеалното осветление, което, обаче, прави сянка под ъгъл

Усукваш шия, извиваш гръб, изтощително е...",

тя била заета, нямала време.

Така че реших да говоря с жени за техните вагини.

Започнаха като непринудени интервюта за вагината

и се превърнаха в "Монолози за вагината".

Говорих с повече от 200 жени. Говорих с възрастни жени,

с млади жени, омъжени жени, лезбийки, необвързани жени.

Говорих с корпоративни професионалисти, професори, актриси, секс-труженички.

Говорих с афроамериканки, азиатоамериканки,

американски индианки, бели жени, еврейки.

В началото жените бяха малко срамежливи, говореха с неохота.

Но щом започнеха, после не можех да ги спра.

Жените обичат да говорят за вагините си, така е.

Най-вече, защото преди никой не ги е питал.

(смях)

Нека започнем с думата вагина - вагина, вагина.

Звучи като инфекция в най-добрия случай. Може би медицински инструмент.

"Сестра, побързай! Подай вагината!"

(смях)

Вагина, вагина, вагина, колкото и да повтаряш думата,

тя никога не звучи като дума, която искаш да изричаш.

Съвършено нелепа, ужасно не-секси дума.

Ако я кажеш по време на секс, в опит да си политически коректен,

"Скъпи, би ли погалил вагината ми?" - моментално убиваш момента.

(смях)

Тревожа се за имената, с които ги наричаме и не ги наричаме.

В Грейт Нек, Ню Йорк, я наричат "котенце".

Там една жена ми каза, майка й повтаряла:

"Не носи гащички под пижамата си, скъпа,

котенцето ти трябва да се проветрява."

(смях)

В Уестчестър я наричат "пухче", в Ню Джърси - "пиче".

Има още "пудриера", "дериерче", "пухче", "пастичка", "ашуре",

"тарталетка", "сливка", "семчица", "цепи" и "прасковка".

(смях)

Също така "жабче", "шапче", "устичка", "достойнство", "пънче", "маймунче",

"косматка", "Гладис Зигелман", "ва", "пипи", "шушулка", "възглавничка",

"манго", "пантофка", "пудриера", "мими" - в Маями,

"нишичка" - във Филаделфия, "шменде" - в Бронкс.

(смях)

Тревожа се за вагините.

Така започва "Монолози за вагината".

Всъщност, не започна така, започна с разговор с една жена.

Говорехме си за менопаузата

и стигнахме до въпроса за вагината й,

което се случва като говорите за менопауза.

За вагината си тя каза неща, които ме шокираха,

че е пресъхнала и свършена, и мъртва. И това някак ме шокира.

По-късно попитах една приятелка: "Какво мислиш за вагината си?",

и тя каза нещо по-удивително,

и следващата жена - нещо още по-удивително,

и преди да се усетя, всяка жена ми казваше,

че трябва да говоря с жените за вагините им, защото имаха удивителни истории.

И така тръгнах по следите на вагината.

(смях)

И така и не спрях. Ако ми бяхте казали,

когато бях по-млада, че, когато порасна, хората ще

се провикват в магазините за обувки: "Ето я, дамата-вагина",

това нямаше да звучи като амбицията на живота ми.

(смях)

Искам да говоря за щастието и връзката

с това пътуване към вагината, защото

беше изключително пътуване, което започна преди 8 години.

Мисля, че преди "Монолози за вагината"

не вярвах съвсем в щастието.

Смятах, че само идиотите са щастливи, ако съм честна.

Помня, че когато започнах да практикувам будизъм преди 14 години,

и ми казаха, че накрая трябва да се почувствам щастлива,

си казах: "Как можеш да си щастлив и да живееш в този свят на страдание,

в този свят на болка?" Бях объркала щастието с други неща

като безучастие, упадъчност, егоизъм.

В процеса на "Монолози за вагината"

и на това пътуване аз разбрах

малко повече за щастието.

Има три качества, за които искам да спомена.

Едното е да виждаш това, което е пред теб и да говориш за него,

да го заявяваш. Мисля, че това, което научих от разказите за вагината,

и говоренето за вагината е, че вагината е най-очевидното нещо -

тя е точно в центъра на тялото ми и в центъра на света -

и въпреки това - нещо, за което никой не говори.

Второто нещо е, че говоренето за вагината

отвори една врата, която ми позволи да видя,

че има начин да служиш на света, да го направиш по-добър.

И това е източникът на най-дълбоко щастие.

А третия принцип на щастието осъзнах наскоро.

Преди 8 години започна това движение, тази енергия, тази "В-вълна",

мога да я опиша само като "В-вълна", защото

откровено казано, не я разбирам напълно, чувствам се в нейна услуга.

Но тази вълна започна, и ако се съмнявах в нея,

ако се опитвах да я спра, или да погледна назад,

щях да получа удар с камшик

или вероятност да си счупя врата. Но, ако вървя с вълната,

и вярвам във вълната, и се движа с нея, отивам до следващо място.

И това се случва логично, органично, правдиво.

И аз започнах тази пиеса, на практика с истории и разкази,

и разговорът с една жена водеше до разговор с друга,

а той водеше до трета. После записах тези истории,

и ги извадих и показах на други хора.

И всеки път, когато изнасях представление в началото,

жените буквално се редяха на опашка след шоуто,

защото искаха да ми разкажат историите си.

И първо си мислех: "Супер, ще чуя за страхотни оргазми,

за прекрасен сексуален живот, и как жените обичат вагините си."

Но, всъщност, не това искаха да ми разкажат жените.

Те се редяха на опашка, за да споделят, как са били изнасилени,

как са били мачкани, как са били бити,

как са били изнасилени групово на паркинга,

или насилвани от чичовците си.

Искаше ми се да спра да правя "Монолози за вагината",

обезсърчих се. Чувствах се като военен фотограф,

който снима ужасни събития, в които не взима участие.

И така през 1997 казах, "Хайде да съберем жените.

Какво можем да направим с информацията за цялото това насилие над тях?"

И се оказа, след мислене и разследване,

че съм открила - и ООН го каза наскоро,

че всяка трета жена на тази планета

ще бъде бита или изнасилена през живота си.

По същество това е полът, който е ресурсът на планетата. Жените.

И така през 1997 събрахме всички тези невероятни жени и казахме:

"Как да използваме пиесата, тази енергия, за да спрем насилието срещу жените?"

Организирахме едно събитие в Ню Йорк, в театъра,

на което дойдоха страхотни актриси - от Сюзън Сарандън,

до Глен Клоуз, Упи Голдбърг, и изнесохме едно представление

една вечер, което катализира тази вълна, тази енергия.

И в рамките на 5 години нещо изключително започна да се случва.

Една жена взе тази енергия и каза: "Искам да закарам тази вълна,

тази енергия, до студентските градчета", и така тя взе пиесата

и каза: "Да използваме пиесата и да поставим представления

веднъж годишно, и така ще съберем средства, за да спрем

насилието над жените в различни части на света."

След една година достигнахме 50 колежа, после нарастна още.

И в продължение на последните шест години се разнася

и разнася, и разнася, и разнася по света.

Това, което научих, са две неща. Първо, че епидемията от насилие

срещу жените е шокираща, глобална, толкова е силна

и толкова пагубна,

на всяка дупка,

че дори не я разпознаваме,

защото е станала обичайна. Това пътуване ме отведе в Афганистан,

където имах изключителната чест и привилегия да вляза

в район под талибанско управление - бях облечена в бурка,

бях с една изключителна група, наречена

Революционна асоциация на жените от Афганистан,

и видях с очите си, как от жените бяха отнети

всички възможни права, които могат да бъдат отнети.

От правото на образование, на работа, до правото

дори да ядеш сладолед.

За тези от вас, които не знаят, беше нелегално да ядеш сладолед при талибаните.

И действително срещнах жени, които бяха наказвани с бой

за това, че са хванати да ядат ванилов сладолед.

Заведоха ме до тайно място за ядене на сладолед в малко градче,

където влязохме в задна стая, жените седнаха,

около нас спуснаха завеса и ни сервираха ванилов сладолед.

И жените повдигнаха бурките си и ядоха сладолед,

и не мисля, че до този момент съм разбирала какво е удоволствие,

и как жените са намерили начин да запазят удоволствието си живо.

Това пътуване ме отведе и в Исламабад,

където срещнах жени с обезобразени лица.

Отведе ме до Хуарез, Мексико, преди седмица,

където с очите си видях паркинги,

на които са изхвърляли кости на жени

всред бутилки от Кока-Кола.

Отведе ме в университети,

където момичета биват изнасилвани и дрогирани.

Видях ужасно, ужасно, ужасно насилие.

Но също така разбрах, докато виждах това насилие,

че да се изправиш и да видиш това,

което е пред нас, е антидот за депресията и за чувството,

че си нищо, че нямаш стойност.

Защото преди "Монолози за вагината",

да кажем 80%, от съзнанието ми беше затворено

за това, което наистина се случва в реалността.

И това затваряне затвори виталността ми и жизнената ми енергия.

През тези пътувания се случи още нещо -

нещо изключително, и то е, че на всяко едно място,

на което бях по света, срещах нов биологичен вид.

И наистина обичам да слушам за този вид на дъното на морето.

И си мислех, че да бъдеш с тези

изключителни хора на конкретна плоскост -

е под, отвъд и между.

И вагината някак си пасва в тези категории.

(смях)

Но едно от нещата, които срещнах - е този биологичен вид.

И това е биологичен вид, нова парадигма,

за който не съобщават в пресата и медиите,

защото не мисля, че добрата новина изобщо е новина,

и хората, които променят света,

не вдигат рейтинга на телевизионните програми.

Но всяка една страна, в която съм била - а за последните 6 години

посетих около 45 страни, много малки селца и големи градове,

видях нещо, което нарекох "воини на вагината".

Воини на вагината са жени или приятелски настроени към вагината мъже,

които са били свидетели на изключително насилие или жертви на такова,

и вместо да вземат калашников или оръжие за масово поразяване,

или мачете, те задържат насилието в телата си,

изстрадват го, преживяват го, и после излизат навън и посвещават

живота си, на това да не се случи на никой друг.

Срещнах тези жени по цялата планета.

И искам да разкажа няколко истории,

защото вярвам, че с историите предаваме информация,

която влиза в телата ни. И смятам, че

една от причините да съм на TED е,

че живея предимно в тялото си, вече не живея толкова в главата си.

А това е шеметно място.

И наистина беше интересно да си в главата ми.

За последните два дни бях много дезориентирана,

(смях)

защото смятам, че светът, В-светът, е концентриран в тялото.

Това е телесен свят, и биологичният вид наистина съществува в тялото,

и мисля, че е особено важно

да свържем телата с главите си, защото това разделяне

създаде граница, която често разделя целта от намерението.

А връзката между тялото и главата често събира тези две неща.

Ще ви разкажа за трима души,

които срещнах, воини на вагината, които напълно промениха разбирането ми

за цялостня този принцип и биологичен вид.

Едната е жена на име Марша Лопез.

Срещнах Марша Лопез в Гватемала.

Тя беше на 14 години, омъжена,

и мъжът й я пребиваше редовно,

а тя не можеше да се измъкне - беше пристрастена към връзката си

и нямаше пари. Сестра й беше по-малка от нея

и тя кандидатства - имахме конкурс "да спрем изнасилванията" преди няколко години в Ню Йорк,

и тя кандидатства, надявайки се да стигне до финала,

за да може да доведе сестра си.

Тя стана финалист и доведе Марша в Ню Йорк. По същото време

организирахме този специален "Ден В"

на Мадисън Скуеър Гардън, където разпродадохме цялата зала, пълна с тестостерон,

18 000 души дойдоха да кажат

"да" на вагината, което беше наистина изумителна трансформация.

И тя дойде, видя това и реши,

че ще се върне и ще напусне мъжа си,

и ще въведе "Деня В" в Гватемала.

Беше на 21 години, когато отидох в Гватемала и тя беше разпродала

всички места в Националния театър на Гватемала.

И я видях да върви по сцената в къса червена рокля, висок ток,

изправи се и каза: "Аз съм Марша.

Мъжът ми ме биеше в продължение на 5 години.

Почти до смърт. Аз го напуснах. И вие можете."

И всички 2 000 души абсолютно полудяха.

Една друга жена - Естер Чавез,

срещнах я в Хуарез, Мексико. Естер Чавез била

брилянтен счетоводител в Мексико Сити, на 72 години

и планирала да се пенсионира.

Заминала за Хуарез да се погрижи за болна леля и, докато била там,

започнала да разкрива случаи

на убити и изчезнали жени от Хуарез.

Оставила живота си в големия град, преместила се в Хуарез,

започнала да документира историите за изчезналите жени.

300 жени били изчезнали,

защото са цветнокожи и бедни.

Никой не е реагирал на изчезванията

и никой не бил заведен под отговорност.

Започнала да документира всичко, отворила център на име Каса Амига ("къща приятелка")

и след 6 години тя буквално

прави това достояние на света.

Бяхме там преди седмица, имаше 7 000 души на улицата

и беше истинско чудо - докато вървяхме по улиците,

жителите на Хуарез, които нормално не излизат по улиците,

защото улиците са толкова опасни, буквално стояха и плачеха,

за това, че светът е чул за тях,

за това, което става в тяхната общност.

Има една друга жена - Агнес. За мен Агнес е самото

олицетворение на воин на вагината.

Срещнах я преди 3 години в Кения. Била е осакатена като малко момиче,

била обрязана против волята й,

когато била на 10 години, и взела решение,

че не желае тази практика да продължава в нейната общност.

Когато пораснала, създала нещо невероятно -

анатомична скулптура на женското тяло, половин женско тяло,

и тръгнала по Рифт Валей с този модел на вагина

и допълнителни части на вагина, за да покаже

на родители, и момчета, и момичета как изглежда здравата вагина,

и как изглежда осакатената вагина. И по време на това пътуване

тя вървяла в продължение на 8 години в Рифт Валей,

през прах, със спане на земята - защото масаите са номади

и тя буквално е трябвало да ги търси, докато те се местели,

за да ги намери - спасява 1 500 момичета от обрязване.

И тогава тя създава алтернативен ритуал, в който привлича

момичета, които не са обрязани.

Когато я срещнахме преди 3 години, я попитахме:

"Как да ти помогнем?"

Тя каза: "Ако ми дадете джип, ще мога да обикалям по-бързо."

(смях)

Така че й купихме джип. И в годината, в която го получи,

тя спаси 4 500 момичета от обрязване. Тогава я попитахме:

"Агнес, какво друго можем да направим?"

Тя каза: "Ив, ако ми дадете малко пари,

ще отворя къща за момичета, които искат да избягат и да се спасят."

Искам да ви разкажа накратко за собственото ми минало,

защото е свързано с щастието, и с Агнес.

Когато бях малко момиче, растях

в богата общност, общност на бяла средна класа,

с цялата тази фасада

и илюзия за хубав, идеален живот.

И всеки би трябвало да е щастлив в такава общност,

но, всъщност, животът ми беше ад. Баща ми беше алкохолик,

пребиваше ме и ме задиряше, така беше зад фасадата.

И като дете си мечтаех, как някой ще дойде и ще ме спаси.

И си измислих този образ на Г-н Алигатор,

на когото да се обадя, когато е съвсем непоносимо,

и да му кажа, че е време да ме вземе.

Аз щях да си събера багажа и да чакам Г-н Алигатор да дойде.

Е, Г-н Алигатор така и не дойде,

но мисълта за него, всъщност, запази здравия ми разум

и направи живота ми поносим,

защото вярвах, че някой ще дойде да ме спаси.

Около 40 години по-късно ние сме в Кения,

пристигаме за откриването на тази къща -

Агнес не ни пускаше да дойдем с дни,

защото подготвяха цял ритуал.

Искам да споделя тази страхотна история, когато Агнес

започна борбата срещу гениталното осакатяване в общността си,

тя се превърна в изгнанник, беше прокудена и заклеймена,

цялата общност беше срещу нея.

Но, бивайки воин на вагината, тя продължи.

Продължи да се посвещава на промяната в съзнанието.

В масайската общност козите и кравите са най-ценното имущество.

Те са като Мерцедес-Бенц на Рифт Валей.

Два дни преди откриването на къщата, двама различни човека

са дошли и са дали на Агнес по една коза. Тя ми каза:

"Тогава разбрах, че един ден гениталното осакатяване в Африка ще спре."

И така, ние пристигнахме и тогава видяхме

стотици момичета, облечени в червени ръчно изработени рокли,

в цвета на масаите и цвета на "Деня В",

и те ни поздравяваха с песни посветени на

края на страданието

и края на осакатяването, докато вървят с нас по пътя.

Беше прекрасен ден под африканското слънце,

прахът се носеше, момичетата танцуваха,

там беше и къщата с надпис "Безопасна къща Ден-В за момичетата".

И в този момент изведнъж разбрах, че са минали 47 години,

но Г-н Алигатор най-накрая се появи.

И явно е трябвало да се появи във вид, който ми отне време да разбера,

че когато даваме на света това,

което искаме за себе си най-много, така лекуваме счупеното в нас.

И през последните 8 години чувствам,

че това пътуване, това удивително пътуване на вагината,

ме научи на едно простичко нещо - щастието съществува в действието,

в казването на истината, в споделянето на твоята истина.

Щастието е да даваш това, което най-много искаш за себе си.

Чувствам, че това познание и това пътуване

е изключителна привилегия,

и се чувствам наистина благословена, че бях тук днес да споделя това с вас.

Много благодаря.

(аплодисменти)