Преди една година наех кола в Йерусалим,

за да намеря един човек, когото не бях срещал дотогава,

но който вече беше променил живота ми.

Нямах телефон, на който да позвъня и да предупредя че идвам.

Нямах точен адрес,

но знаех името му, Абед,

знаех че живее в град с население 15 000 души, Кфар Кара,

и знаех, че преди 21 години, в покрайнините на този свят град,

той счупи врата ми.

И така, в една облачна януарска сутрин се запътих на север

в сребрист шевролет, за да намеря един човек и вътрешен мир.

Пътят се спускаше надолу и аз излязох от Йерусалим

и взех същия завой, където неговия син камион

натоварен с четири тона плочки за под,

се заби със страшна скорост в задния ляв ъгъл

на минибуса, в който седях аз.

Тогава бях на 19.

Бях порастнал с 5 инча и направил 20 000 лицеви

за осем месеца и в нощта преди катастрофата

се наслаждавах на новото си тяло,

играх баскетбол с приятели

в малките часове на една майска сутрин.

Бях хванал топката в голямата си дясна ръка,

и когато ръката ми се протегна към обръча се чувствах недосегаем.

Бях на буса, за да взема пицата, която бях спечелил на игрището.

Не видях как Абед идва.

От моето място гледах нагоре към каменен град

на хълма, искрящ под обедното слънце,

когато някъде зад мен се чу силен трясък,

силен като бомба.

Главата ми се люшна над червената ми седалка.

Тъпанчето ми се спука. Обувките ми отлетяха.

Аз също летях, главата ми се клатеше закрепена на счупени кости,

и когато се приземих, ръцете и краката ми бяха парализирани.

През следващите месеци се научих да дишам сам,

да седя, и да стоя, и да ходя,

но сега тялото ми беше разделено вертикално.

Бях полу-парализиран, и обратно у дома в Ню Йорк,

използвах инвалидна количка за четири години, през целият колеж.

Свърших колежа и се върнах в Йерусалим за една година.

Там се изправих от инвалидния стол завинаги,

подпрях се на бастуна си, и погледнах назад,

намерих всички мои спътници в автобуса,

по снимки от катастрофата,

и когато видях тази снимка,

не видях окървавено неподвижно тяло.

Видях рамо със здрави оформени мускули

и скърбях за загубата им,

скърбях за всичко, което още не бях направил,

но вече беше невъзможно.

И тогава прочетох показанията които Абед бе дал

сутринта след катастрофата,

как е карал в дясното платно на магистралата в посока Йерусалим.

Четейки тези думи се изпълних с яд.

За първи път чувствах яд към този човек,

и ядът ми дойде от въображаемите ми мисли.

На този фотокопиран лист хартия,

катастрофата още не се беше случила.

Абед можеше все още да обърне кормилото си наляво

и през прозореца щях да го видя как отминава

и аз щях да остана цял.

"Внимавай, Абед, внимавай. Забави."

Но Абед не намали скоростта,

и на този лист прекопирана хартия, вратът ми се счупи отново,

и отново, ядът ме напусна.

Реших да намеря Абед,

и когато най-после го открих,

той отговори на моя поздрав на иврит с такова пренебрежение,

сякаш вече беше очаквал да се обадя.

И може би беше така.

Не напомних на Абед за предишните му шофьорски провинения -

27 нарушения преди да навърши 25,

и последното, да не превключи на по-бавна скорост в онзи майски ден -

и не му напомних моето минало -

квадриплегията и катетрите,

несигурността и загубата -

и когато Абед продължи да описва колко наранен е бил той в катастрофата,

не казах че от полицейското досие знам,

че се е разминал без сериозни наранявания.

Казах, че искам да се видим.

Абед каза, че ще се обади след няколко седмици,

и когато аз го направих, записът от другата страна ми съобщи

че номерът на абоната е прекъснат,

и аз оставих Абед и катастрофата в миналото.

Минаха години.

С бастуна си и шината на глезена, и една раница

пътешествах из шест континента.

Хвърлях топката на ежеседмичната игра на софтбол,

която започнах в Сентръл Парк,

и у дома в Ню Йорк станах журналист и писател,

печатайки стотици хиляди думи с един пръст.

Един приятел ми обърна внимание, че всичките ми големи истории

бяха отражение на моята собствена, всяка фокусирана на живот,

който се е променил внезапно,

ако не заради катастрофа, то заради наследство,

замах на бухалка, щракане на апарат, арест.

Всеки от нас има "преди" и "сега".

Аз наистина все пак се бях опитвал да приема съдбата си.

И въпреки това, Абед беше далеч от ума ми, до миналата година,

когато се върнах в Израел, за да опиша катастрофата,

и книгата, която написах тогава, "Полу-живот"

беше почти завършена, когато осъзнах,

че все още исках да се срещна с Абед,

и най-накрая разбрах защо:

исках да чуя една дума от него: "Съжалявам."

Хората се извиняват и за по-малки неща.

И така, свързах се с ченге, за да съм сигурен че Абед все още живееше

някъде в този град,

и сега шофирах бавно с жълта роза в саксия на задната седалка,

когато изведнъж ми хрумна че цветето беше нелеп подарък.

Но какво да вземеш на човека счупил шибания ти врат?

(Смях)

Влязох в града Абу Гош,

и купих кутия локум:

шам фъстък слепен с розова вода. По-добре.

Обратно на магистрала 1 се опитвах да си представя какво ме очакваше.

Абед щеше да ме прегърне. Абед щеше да ме заплюе.

Абед щеше да каже "Съжалявам".

И след това започнах да се чудя както много пъти преди това

с какво щеше да бъде различен живота ми

ако този мъж не ме беше наранил,

ако на гените ми беше отредена различна порция житейски опит.

Кой бях аз?

Този който съм бил преди катастрофата,

преди този път да раздели живота ми като гръбнака на разтворена книга?

Или бях това което ми беше сторено?

Дали всички ние сме резултата от нещата, които са направени на нас, за нас,

изневярата на родител или съпруг,

наследени пари?

Дали вместо телата ни, ние сме техните вродени дарби или недостатъци?

Изглеждаше че не бихме могли да сме нещо повече от гени и опит,

но как да разделим едното от другото?

Както Йейтс е задал същия универсален въпрос,

"О тяло завладяно в ритъм, о светъл поглед,

къде свършва танцьора и започва танца?"

Карах вече час

котаго погледнах в огледалото за обратно виждане и видях моя собствен светъл поглед.

Светлината, която очите ми носеха откакто са сини.

Импулсите които ме бяха накарали като прохождащо дете

да се опитам да се подхлъзна от лодка в Чикагското езеро,

които ме бяха подбудили като тийнейджър

да скоча в разбунения залив Кейп Код след ураган.

Но и видях в своето отражение,

че ако Абед не ме беше наранил

сега почти със сигурност щях да бъда доктор

и съпруг, и баща.

Щях да не мисля толкова за времето и смъртта,

и нямаше да съм инвалид,

нямаше да трябва да понеса хилядите удари с прашки и стрели в моята съдба.

Честото свиване на петте пръста, начупените ми зъби

заради нуждата да захапвам нещата,

които една-единствена ръка не може да отвори.

Танцьорът и танцът бяха безнадеждно свързани.

Наближаваше 11 часа, когато завих вдясно

към Афула, преминах голям изкоп

и скоро бях в Кфар Кара.

Усетих нервност.

Но Шопен свиреше по радиото, седем прекрасни мазурки,

и аз спрях до една бензиностанция,

за да послушам и да се успокоя.

Казвали са ми, че в арабски град

е достатъчно да споменеш името на местен

и ще го познаят.

И аз споменавах Абед и себе си,

и нарочно казвах на хората в града,

че съм дошъл с добро,

когато срещнах Мохамед пред пощата на обед.

Той ме изслуша.

Знаете ли, най-често по време на разговорите ми с хора

ми се случваше да се замисля къде свършва моето аз и започва моят недъг,

защото много хора ми признаваха неща, които не са казвали на никой друг.

Много плачеха.

И един ден, след като една жена на улицата направи същото

и по-късно я попитах защо,

тя ми обясни възможно най-добре, че сълзите

й имали нещо общо с факта, че аз съм щастлив и силен,

но също и уязвим.

Слушах думите й, които предполагам бяха истина.

Аз бях себе си,

но сега бях аз, въпреки накуцването,

и предполагам, че това ме правеше човекът, който съм.

Както и да е, Мохамед ми каза

неща които може би не би разказал на друг непознат.

Заведе ме до къща измазана в бежово, и ме остави там.

И докато седях и обмислях какво да кажа,

една жена в черен шал и черна рокля дойде до мен.

Излязох от колата и казах "Шалом",

и се представих,

а тя ми каза, че нейният съпруг Абед

ще се прибере от работа след четири часа.

Нейният иврит не беше много добър, и по-късно ми призна,

че си е мислела че съм дошъл да инсталирам интернет.

(Смях)

Аз се качих в колата и се върнах в 4:30,

благодарен за минарето по-нагоре на улицата,

което ми помогна да се ориентирам по пътя наобратно.

Когато се приближавах до входната врата,

Абед ме видя, дънките и фланелената ми риза и бастуна,

и аз видях Абед, обикновен наглед мъж, среден по размер.

Той беше облечен в бяло и черно: чехли върху чорапите,

захабен анцуг, шарен пуловер,

и скиорска шапка на черти, дръпната до челото му.

Той ме очакваше. Мохамед беше позвънил.

И затова веднага се здрависахме, и се усмихнахме,

и аз му дадох моят подарък,

и той ми каза, че съм гост в дома му

и седнахме един до друг на платненото канапе.

И тогава Абед веднага продължи

историята, която някога беше започнал по телефона

преди 16 години.

Току що бил претърпял очна операция, каза той.

Имал проблеми и с едната си страна и с краката си,

а, и в катастрофата изгубил зъбите си.

Дали исках да видя как ги маха?

Абед стана и включи телевизора,

за да не бъда сам когато излезе от стаята,

и се върна с полароидни снимки от катастрофата

и със старата си шофьорска книжка.

"Бях хубав", каза той.

Погледнахме ламинираната му физиономия.

Абед е бил далеч от хубав,

с плътна черна коса, кръгло лице и широк врат.

Това беше младежът, който на 16 май, 1990,

счупи врата на двама души, включително и моя,

и причини мозъчен оток и взе един живот.

Двадесет и една години по-късно беше по-слаб от жена си,

с кожа увиснала на лицето му,

и когато гледах как Абед гледа своето по-младо аз,

си спомних как аз гледах снимката на моето младо аз

след катастрофата, и си припомних тази тъга.

"Катастрофата промени живота и на двама ни", казах аз.

Абед ми показа снимка на потрошения му камион,

и каза че катастрофата е станала по вина на шофьора на автобуса

в лявото платно, който не го пропуснал.

Не исках да си припомням катастрофата с Абед.

Надявах се на нещо далеч по-просто:

да разменя турски десерт за една дума и да си тръгна.

И затова не му напомних, че в неговите собствени показания

на сутринта след катастрофата,

Абед дори не бе споменал шофьор на автобус.

Не, замълчах си. Замълчах, защото не бях дошъл за истината.

Бях дошъл за угризения.

И затова сега търсех угризения

и захвърлих истината под гумите на автобуса.

"Разбирам," казах "че катастрофата не е била по твоя вина,

но не те ли натъжава това, че други са страдали?"

Абед каза три бързи думи.

"Да, аз страдах."

След това Абед ми каза защо е страдал.

Преди катастрофата живял неправеден живот,

и затова Господ му отредил катастрофата,

но сега, каза той, е станал религиозен и Господ е доволен.

Тогава Господ се намеси:

по телевизията даваха новини за катастрофа на север,

в която преди часове били убити трима души.

Погледнахме към отломките.

"Странно", казах аз.

"Странно" съгласи се той.

Помислих си, че там, на път 804,

има причинители и жертви,

двойки свързани с катастрофа.

Някои, като Абед, щяха да забравят датата.

Други, като мен, щяха да помнят.

Новините свършиха и Абед заговори.

"Жалко" каза той "че полицията

в тази страна не е дастатъчно строга за лошите шофьори."

Аз бях изумен.

Абед беше казал нещо забележително.

Това беше ли показателно за степента, до която си беше намерил опрощение за катастрофата?

Беше ли свидетелство за вина, за опит

да каже, че е трябвало да бъде затворен за по-дълго време?

Беше в затвора шест месеца, и лишен от книжка за камион за десет години.

Забравих обноските си.

"Абед," казах,

"мислех, че ти си имал проблеми с шофирането преди катастрофата."

"Е" каза той "веднъж карах със 60 в зона за 40."

И така 27 нарушения -

преминаване на червено, каране с превишена скорост,

каране от грешната страна на бариерата,

и накрая, засилването надолу по този хълм -

бяха сведени до едно.

И тогава разбрах, че без значение колко страшна е реалността,

хората я наместват в история, която им е угодна.

Козата става героя. Извършителят се превръща в жертва.

И тогава разбрах, че Абед никога няма да се извини.

Абед и аз седяхме с нашето кафе.

Бяхме прекарали 90 минути заедно

и сега вече не беше непознат за мен.

Не беше особено лош човек

или особено добър.

Беше ограничен човек,

който бе намерил в себе си милост към мен.

Съобразно еврейските обичаи

ми пожела да живея 120 години.

Но за мен беше трудно да намеря допирни точки

с някой, който напълно си изми ръцете от собственото си катастрофично деяние,

с някой, чийто живот беше толкова неизследван, че той каза

че е мислел че двама души са починали в катастрофата.

Имаше много неща, които ми се искаше да кажа на Абед.

Исках да му кажа, че ако признае моят недъг,

всичко ще е наред,

защото е грешно, че хората се чудят

на тези като мен, които се усмихват докато накуцват.

Хората не знаят, че те са преминали през по-лоши неща,

че сърдечните терзания те удрят с по-голяма сила от камион излязъл от контрол,

че проблемите на ума са способни да нанесат наранявания по-големи

от стотици счупени вратове.

Исках да му кажа, че това което ни прави хората, които сме

най-вече

не са нашите умове и не са телата ни,

нито това, което ни се случва,

а как реагираме на нещата, които ни се случват.

"Това" пише психиатърът Виктор Франкл,

"е последната от човешките свободи:

да избереш своята нагласа към дадените обстоятелства."

Исках да му кажа, че не само парализиращите

и парализираните трябва да се променят, да свикнат отново с рееалноста

но на всички нас ни се налага -

и застаряващите, и притеснените, и разведените, и оплешивяващите

и банкрутиралите, и всички.

Исках да му кажа че не е нужно да наричаш

лошите неща добри,

че една катастрофа е дадена от Бог и следователно е нещо хубаво,

и че счупен врат също е хубаво.

Може да кажеш, че лошото нещо е отвратително,

но въпреки това в този свят има още много прекрасни неща.

Исках да му кажа, че накрая нашата задача е ясна,

трябва да се изправим пред лошата съдба.

Трябва да сме в доброто, и да се радваме на доброто,

на учението, работата, приключенията и приятелството - о, приятелството -

на общността и любовта.

Но най-вече исках да му кажа

какво е написал Херман Мелвил,

че "за да се насладиш на тленната топлина

поне малка част от теб трябва да е студена,

защото няма качество на света,

което не е обратното на себе си просто заради контраста."

Да, противоположностите.

Ако осъзнавате какво нямате,

ще оцените наистина нещата, които имате,

и ако боговете са милостиви, може би наистина ще се насладите на това, което имате.

Това е едничкия подарък, който може би ще получите

ако страдате по какъвто и да е екзистенциален начин.

Познавате смъртта, и затова се събуждате всяка сутрин

пулсиращи с живот в готовност.

Част от вас е студена,

за да може друга част наистина да се наслади на топлината,

или дори на студа.

Една сутрин, години след катастрофата,

стъпих на камък и лявото ми ходило

усети студен проблясък, нервите най-после се пробудиха,

беше опияняващо, повей сняг.

Но не казах тези неща на Абед.

Казах му, че е убил един човек, не двама.

И му казах името на този човек.

И след това казах "Сбогом."

Благодаря ви.

(Аплодисменти)

Благодаря много.

(Аплодисменти)