Винаги съм писал за архитектура,

за сгради, а писането за архитектура

се основава на някои предположения.

Архитектът проектира сграда и тя става място

или много архитекти проектират много сгради и това става

град, и независимо от тази сложна смес на сили

на политиката, културата и икономиката, които оформят

тези места, в края на деня можете

да ги посетите. Можете да се разходите около тях.

Можете да ги помиришете. Можете да ги почувствате.

Можете да почувствате мястото.

Но това, което беше учудващо за мен през последните няколко години,

беше, че все по-малко ходех по света

и все повече седях пред екрана на компютъра си.

Особено през 2007 г., когато си купих "Айфон",

само седях през целия ден пред екрана,

но също в края на деня

гледах този малък екран, който носех в джоба си.

Това, което беше учудващо за мен, беше колко бързо

се промени връзката ми с физическия свят.

През този много кратък период от време, независимо дали

това са приблизително последните 15 години или последните

четири или пет години, които сте били онлайн през цялото време,

връзката ви с това, което ви обкръжава се е променила

и вниманието ви е постоянно раздвоено.

Всички ние гледаме в екрани и гледаме

окръжаващия ни свят.

Това, което беше още по-учудващо за мен,

беше, че света зад екрана

като че ли нямаше физическа реалност.

Ако потърсите снимки по интернет,

ще откриете тази известна снимка на "Опт",

която прилича на Млечния път, който непрекъсната се разширява,

но нашата Галактика не е в него.

Никога няма да сме изцяло в него.

Това винаги ми напомняше за снимката на Земята, направена от Аполо,

снимката със синия мрамор, за която

мисля, че никога няма да я разберем.

Ние сме малки в лицето на това разширяване.

Ако имаше този свят и този екран и ако около мен имаше

физически свят, никога нямаше да мога да ги

събера в едно и също място.

Тогава се случи това.

Един ден, както обикновено, интернет връзката ми прекъсна

и дойде момче от кабелната компания, за да я поправи, и то започна

да поставя прашна купчина от кабели

и след това ги постави пред сградата ми, в мазето и в двора,

и постави голям куп кабели на стената.

След това то видя една катерица, която тичаше по кабелите

и каза: "Ето проблема ти.

Катерица гризе интернета ти." (Смях)

Това беше учудващо. Интернетът е

трансцедентална идея. Той се състои от набор от протоколи, което промени

всичко, от пазаруването до революциите от данни.

То не беше нещо,

което може да бъде гризано от катерица. (Смях)

Но това беше случая.

Катерица гризеше интернета ми. (Смях)

След това си помислих, какво ще се случи,

ако свалите кабела от стената и започнете

да го следвате. Къде ще отидете?

Беше ли интернетът място, което можете да посетите?

Мога ли да отида там? Кого ще срещна?

Имаше ли нещо там?

Разбира се, отговорът беше: "Няма."

Това беше интернет, тази черна кутия с червена светлина върху нея,

както е изобразена в ситкома "The IT Crowd."

Обикновено това живее на върха на Биг Бен,

защото от там можете да получите най-добро покритие,

но беше договорено, колежката им да го вземе под наем

следобяд, за да го използва за бизнес презентация.

Собствениците на интернета й го дадоха

за кратко време, тя го погледна и каза:

"Това ли е интернета? Целият интернет? Тежък ли е?"

Те казаха: "Разбира се, че не, инернетът не тежи."

Бях объркан. Търсех това,

което само глупаците търсеха.

Интернетът беше глупава

черна кутия с мигаща червена светлина върху него.

Това не беше реален свят.

Но всъщност, съществува реален свят по интернет

и ето как прекарах около две години, посещавайки

тези места по интернет. Бях в големи центрове на данни,

които използват мощност, колкото градовете, в които се намират

и посетих места като това, Хъдсън стрийт 60 в Ню Йорк,

което е една от сградите в света,

една от сградите в късия списък, в който са включени около 12 сгради,

където още повече интернет мрежи се свързват една с друга,

отколкото на което и да е друго място.

Тази връзка е физически процес.

Става дума за рутер на мрежа, Фейсбук или

Гугъл, или B. T., или Тайм Уорнър, каквото и да е,

което свързва с жълт фибро - оптичен кабел

в тавана и в рутера друга мрежа

и това е физическо, и е изненадващо удобно.

Сграда, като тази на Хъдсън стрийт 60 и около 12 други,

имат 10 пъти повече мрежи, които са свързани с тях,

от следващия ред сгради.

Има много малко такива места.

Сградата на Хъдсън стрийт 60 е интересна, защото тя е дом

на около 6 много важни мрежи,

които са мрежите, които обслужват подводните кабели,

които минават под океана,

които свързват Европа и Америка и ни свързват.

Искам да ви обърна внимание на тези кабели.

Ако интернет е глобално явление, ако живеем

в глобално село, това е защото има кабели под

океана, кабели като този.

С този размер, те са невероятно малки.

Можете да ги държите в ръка. Те са като градински маркуч.

Но в другия размер те са невероятно дълги,

толкова дълги, колкото можете да си представите.

Преминават под океанал Дълги са три или пет,

или осем хиляди мили и

ако материалната наука и компютърната технология

са много сложни, основният физически процес

е много прост. Светлината влиза в единия край на океана

и излиза от другия, и обикновено издва

от сграда, наречена земна станция, която често

се намира далеч, в малка крайбрежна област

и има високоговорители, които се намират на дъното на океана,

които изглеждат като риба тон, и които увеличават сигнала на всики 50 мили,

и тъй като скоростта на предаването

е невероятно висока, основната единица е 10 гигабита за секунда

за дължина на светлинната вълна, може би хиляда пъти по-бърза от

връзката ви, или способна да пренесе 10 000 видео потока,

но не само това, ако поставите не само една дължина на светлинна вълна

да минава през един от тези кабели, а поставите може би

50 или 60 или 70 различни дължини на светлинни вълни или на цветове,

които да преминават през един кабел, тогава ще имате може би

осем нишки в един кабел, четири от които преминават във всяка посока.

Те са малки. С дебелина на косъм са.

Те се свързват някъде на континента.

Те се свързват така.

Ето къде се включва кабел с дължина 5 000 мили.

Това е в Халифакс, кабел, който има дължина от Халифакс до Ирландия.

Пейзажът се променя. Преди три години,

когато започнах да мисля за това, имаше един кабел

по Западния бряг на Африка, който е представен

на тази карта от Стив Сонг, като тънка черна линия.

Ето шест кабела и още, по три на всики бряг.

Защото след като една държваба бъде свързана с кабел,

осъзнават, че не е достатъчно. Ако ще построят

промишленост около него, трябва да знаят, че връзката им

е постоянна, защото ако кабелът се скъса,

трябва да изпратите кораб в морето, да хвърлите

въдица на мястото, да го вземете, да намерите другия край

и след това да свържете двата края и да ги потопите.

Това е сложен физически процес.

Това е приятелят ми, Саймън Купър, който до скоро

работеше в "Тата комюникейшънс", комуникационната компания

в Тата, голям индийски промишлен конгломерат.

Никога не съм се срещал с него. Общувахме само

чрез тази телепрезанционна система, която винаги ме кара

да мисля за него, като за мъжа в интернет. (Смях)

Той е англичанин. Промишлеността за кабели под океана

се управлява от англичани и те са 42ма души.

(Смях) Защото те започнаха по същото време, преди 20 години,

с невероятен успех.

Тата получи началото си като комуникационен бизнес,

когато те купиха два кабела, единият от които минава през Атлантическия океан,

а другият през Тихия океан и ги продължиха,

като построиха колан през света,

което означава, че те ще изпращат битовете ви от Изток или от Запад.

Това е сноп светлина около света

и ако се скъса кабел в Тихи океан, то ще го изпрати

в другата посока. След като направиха това,

те започнаха да търсят места, които да окабелят след това.

Търсеха неокабелени места, а това означаваше

Севера и Юга, основно тези кабели, които свързваха Африка.

Но това, което ме удивява е невероятното географско въобръжение на Саймън.

Той мисли за света, който се разширява невероятно.

Бях заинтересован, защото исках да видя

как един такъв кабел се произвежда. През цялото време

онлайн преживявахме тези моменти на връзка,

тези кратки приближавания, съобщения по туит или "Фейсбук",

или е-поща, и контактът изглеждаше като физически.

Изглеждаше като че ли имаше момент, когато континентът

беше окабелен, и исках да видя това.

Саймън работеше по нов кабел,

Кабелната система на Западна Африка, който имаше дължина

от Лисабон до западния бряг на Африка,

до Кот Д'воар, до Гана, до Нигерия, до Камерун.

Той каза, че ще дойде скоро, в зависимост

от времето, но не каза кога

и така, с писмо, което получих четири дни преди това, той каза да отида

до този плаж южно от Лисабон и палко след 9 часа,

този човек ще излезе от водата. (Смях)

Той ще носи зелена найлонова линия, лека линия,

която се нарича месинджър линия и това беше първата връзка

между морето и земята, тази връзка ще

обхваща тази светлинна пътека, дълга 9 000 мили.

След това булдозер започна да издърпва кабела от този

специализиран кораб за кабели и той беше натоварен

с тези буйове, докато достигна правилното място.

След това можете да видите английските инжинери, които продължаваха да гледат.

След като кабелът беше на правилното място, той се върна

във водата, като държеше голям нож и отряза всеки буй

и буят хвръкна във въздуха, а кабелът

беше положен на дъното на морето, и той правеше всичко това през цялото време

извън кораба, и когато отиде на кораба,

те му дадоха чаша сок и сладкиш,

и след това той скочи отново във водата, и доплува до брега,

и запали цигара. (Смях)

След като кабелът беше на брега,

започнаха да подготвят свързването му с другата страна,

защото кабелът беше свален от станцията.

След това започнаха

да махат тази вътрешност от пластмаса с -

работа като на готвачи, и накрая работеха

като ювелири, за да изравнят тези тънки като косъм нишки

с кабелът, който беше на дъното на морето

и с тази машина за пробиване на дупки те го съединиха.

Когато видите тези момчета,

ще спрете да мислите за интернет като нещо непознато.

То започва да изглежда като нещо физическо.

Това, което също ме изненада,

е основано на най-модерната технология,

и то е съвсем ново нещо, самият физически процес

се извършваше за дълго време и културата е същата.

Виждате местните работници. Виждате английския инженер,

който дава инструкции. Това, което е по-важно,

е че местата са същите. Тези кабели все още свързват

тези класически пристанищни градове, места като Лисабон, Момбаса,

Мумбай, Сингапур, Ню Йорк.

След това, работата на брега продължава около три или четири дни,

и след това, когато е свършена, слагат капак

на върха и поставят пясък отгоре,

и забравяме за това.

Изглежда, като че ли говорим много за непознатите неща,

но всеки път, когато качим нещо в облака,

се чувстваме отговорни за него.

Ние сме свързани с това. Оставяме другите хора да се грижат за него.

Това не е правилно.

Има известно изречение на Нийл Стефансън, който казва,

че свързаните хора трябва да знаят нещо за кабелите.

Трябва да знаем, мисля, че трябва да знаем

откъде идва интернетът ни и трябва да знаем,

какво ни свързва физически.

Благодаря! (Аплодисменти)

(Аплодисменти)

Благодаря. (Аплодисменти)