Нека си признаем:

да караш кола е опасно.

Това е нещo, за което не обичаме да мислим,

но фактът, че по цял свят 
на огледалата за обратно виждане

висят религиозни икони и талисмани

подсказва, че знаем, че това е истина.

Автомобилните катастрофи 
са основната причина за смърт

при хората на възраст между 16 и 19 години в САЩ --

основната причина за смърт --

и 75% от тези катастрофи нямат нищо общо

с наркотиците и алкохола.

Тогава какъв е проблемът?

Никой не може да каже със сигурност, 
но аз си спомням моята първа катастрофа.

Бях млада шофьорка на магистралата

и видях, че на колата пред мен ѝ светнаха стоповете.

Помислих си: „Добре, спокойно, човекът намалява,

аз също ще намаля.“

Натискам спирачките.

Но не, човекът не намалява.

Човекът спира, спира напълно, 
спира тотално на магистралата.

Как така минава от 100 на 0?

Забих спирачките.

Усетих, че ABS-ът влиза в действие, 
а колата продължава напред,

и няма да спре, и аз знам, че няма да може да спре,

и въздушната възглавница се отваря, колата e съсипана

и за щастие няма ранени.

Но аз нямах ни най-малка предства, 
че тази кола тръгва да спира

и мисля, че от тази гледна точка 
могат да се въведат големи подобрения.

Мисля, че можем да усъвършенстваме шофирането

като позволим на колите си да разговарят помежду си.

Само искам да си помислите за момент

как се чувствате когато карате.

Влизате в колата си. Затваряте вратата. 
Намирате се в един стъклен балон.

Нямате директен контакт с околния свят.

Вие сте в едно продължение на тялото си.

Изисква се от вас да го управлявате

по частично видими пътища,

сред други метални гиганти, със свръхчовешки скорости.

Нали така? И очите ви са единственият ви водач.

Така, значи само това имате на разположение --

едни очи, които не са приспособени 
точно за тази работа,

но все пак изискват от вас 
да правите неща като например,

при смяна на платното,

кое е първото нещо, което се иска от вас?

Да отместите погледа си от пътя. Точно така.

Да престанете да гледате къде вървите, да се обърнете,

да проверите мъртвата зона,

и да карате по пътя без да гледате накъде отивате.

Вие и всички останали. 
Това е сигурният начин на шофиране.

Защо правим това? Защото ни се налага,

трябва да вземем решение -- тук ли да гледам или там?

Кое е по-важно?

И по принцип ни се отдава много добре

да избираме на какво да обръщаме внимание по пътя.

Но от време на време изпускаме нещо.

Понякога усещаме нещо нередно или прекалено късно.

В безброй катастрофи шофьорите казват:

„Появи се изневиделица.“

И аз им вярвам. Вярвам им.

Защото способностите ни стигат само дотук.

Но вече съществува технологията, която 
може да ни помогне да ги усъвършенстваме.

В бъдеще, когато колите започнат 
да обменят информация помежду си,

ще имаме възможността да видим 
не само 3 коли пред нас

и 3 коли зад нас, а вляво и вдясно,

всичко едновременно, птичи поглед,

всъщност ще можем да погледнем вътре в колите.

Ще можем да видим скоростта на колата пред нас,

да знаем колко бързо кара или спира този човек.

Ако тръгне да намалява до 0, аз ще съм в течение.

С изчисления и алгоритми и прогнозни модели,

ще сме в състояние да видим бъдещето.

Може би си мислите, че това е невъзможно.

Как така ще мога да предвиждам бъдещето? 
Това хич не е лесно.

Всъщност, не. В този случай, не е невъзможно.

Колите са триизмерни предмети,

които имат дадени положение и скорост.

Пътуват по шосета.

Често вървят по предварително оповестени маршрути.

Наистина не е толкова трудно 
да се направи еднo приемливo предположение

относно това къде ще се намира 
една кола в близкото бъдеще.

Дори когато сте в колата си

и някакъв моторист профучава

и ви задминава със 140 км в час --

знам, че ви се е случвало --

този човек не се е появил „като гръм от ясно небе“.

Този човек най-вероятно е бил на пътя 
от половин час насам.

(Смях)

Нали така? Искам да кажа, някой го е видял.

Преди 15, 30, 50 км, някой е видял този човек,

и щом една кола го види

и го постави на картата, той си стои там

-- положение, скорост,

най-вероятно ще продължи да се движи със 140км в час.

Вие ще сте в течение, защото колата ви ще е в течение,

защото другата кола ще й е пошушнала в ухото

нещо като: „Между другото, 5 минути,

моторист, внимавай.“

Могат да се правят приемливи предположения 
относно поведението на колите.

Искам да кажа, те са нютонови предмети.

Това е хубавото у тях.

Значи, как да стигнем дотам?

Като начало, най-лесното е

да споделяме положението си с други коли,

да споделяме GPS-a.

Ако имам GPS и камера в колата си,

знам досто точно къде се намирам

и с каква скорост се движа.

Чрез компютърно зрение, мога да преценя горе-долу

къде са колите около мен и накъде отиват.

Същото важи и за другите коли.

Могат да имат точна идея къде се намират

и някаква бегла представа къде са останалите коли.

А какво става ако две коли обменят тази информация,

ако си говорят?

Мога да ви кажа точно какво би се случило.

Двата модела се усъвършенстват.

Всички печелят.

Екипът на професор Боб Уанг

проучи, чрез компютърни симулации, какъв е резултатът

от обединяването на размити оценки, 
дори при слаб трафик,

когато колите обменят само GPS данни,

и пренесохме тeзи проучвания 
извън компютърната симулация

в роботи-изпитвателни стендове, 
които притежават същите сензори,

които се намират и в колите:

стерео камери, GPS,

и двуизмерни лазерни далекомери,

които се срещат при акустичните системи за паркиране.

Също прикачихме едно отделно радио 
за комуникации с малък обхват,

за да могат роботите да разговарят помежду си.

Когато се засичат,

те отразяват своето точно положение

и могат да се избегнат.

В момента прибавяме все повече 
роботи към тази система,

и се сблъскахме с няколко проблема.

Един от тях се състои в това, 
че при прекалено много информация,

става трудно да се обработят всичките данни 
и затова трябва да се поставят приоритети,

и тогава прогнозният модел се стича на помощ.

Ако вашите коли-роботи засичат 
прогнозираните траектории,

вие няма нужда да обръщате голямо 
внимание на тази информация.

Ще се съсредоточите над човека,

който изглежда се отклонява малко от курса.

Той е този, който би могъл да ви създаде проблеми.

И можете да предскажете новата траектория.

Така че не само знаете, 
че се отклонява от курса, а също и как.

И знаете кои са шофьорите, които трябва 
да предупредите, за да се отдръпнат.

И искахме да направим...как най-лесно 
можем да предупредим всички?

Как могат тези коли да прошепнат: 
„Трябва да се отдръпнеш“?

Това зависи от две неща:

възможностите на колата

и умението на шофьора.

Ако един човек има страхотна кола,

но говори по телефона, нали знаете, или прави нещо,

може би не се намира в най-изгодното положение,

за да реагира в извънредна ситуация.

Затова започнахме едно отделно изследване,

моделирайки състоянието на шофьора.

И сега, използвайки три камери,

можем да установим дали шофьорът гледа напред,

встрани, надолу, в телефона си

или пие кафе.

Можем да предвидим катастрофата

и също така кой, кои коли,

се намират в най-добро положение, за да се отдръпнат

и да може да се изчисли 
най-безопасния маршрут за всички.

Поначало, тези технологии вече съществуват.

Мисля, че най-големият проблем, 
пред който се изправяме

е нежеланието да споделяме нашите данни.

Идеята, че колите ни ни гледат,

говорят за нас с други коли,

и че пътуваме през едно море от клюки,

ми изглежда доста смущаваща.

Но съм сигурна, че може да се осъществи, 
защитавайки личния ни живот,

точно както ако гледам колата ви отвън,

аз всъщност нищо не знам за вас.

Поглеждайки номера на колата ви,

аз не знам кои сте.

Мисля, че колите ни могат да говорят 
за нас зад гърба ни.

(Смях)

И съм сигурна, че това ще бъде нещо страхотно.

Искам само за момент да се замислите

дали наистина не искате разсеяният тийнейджър зад вас

да знае, че натискате спирачките,

че спирате напълно.

Споделяйки доброволно нашите данни,

можем да направим това, което е най-добре за всички.

Така че позволете на колата си да поклюкарства за вас.

Това ще направи пътищата много по-безопасни.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)