Мохамед Али трябвало да тренира
с години, за да се превърне в най-добрия

боксьор, който светът познава,

но му отнело едва няколко мига
да създаде най-краткия стих.

Али пленил випуска, завършващ 
Харвард през 1975,

със своето послание за 
сплотеност и приятелство.

Когато приключил,
публиката искала да чуе още.

Те искали стихотворение.

Али им представил това, което се счита
за най-краткия стих, писан някога.

"Аз, ние."

Или може би било "аз, ниееее"?

Никой не знае с точност.

Така или иначе, ако тези две думи са стих,
то тогава какво точно прави от стиха стих?

Самите поети продължават да мерят сили
с този въпрос,

като често използват метафори,
за да се доближат до отговор.

Дали стихът е малка машина?

Фойерверк?

Ехо?

Сън?

Поезията като цяло има определени
черти, по които можем да я разпознаем.

Първо - в поезията се открояват
музикалните качества на езика.

Това може да се постигне чрез 
рима, ритъм или метрика,

от Шекспировите сонети,

през одите на Конфуций,

до Санскритските веди.

Второ, в стиховете езикът е сгъстен,

като литература, от която цялата вода
е била изстискана.

Трето, стиховете често говорят
за силни чувства,

от духовната поезия на Руми

до "Ода за лука" на Пабло Неруда.

Поезията, като самото изкуство, умее да
поставя под въпрос лесните дефиниции.

Докато ритмиката
в най-ранните стихове

служела за запаметяване на истории
дори преди създаването на писмеността,

то не е задължително един стих
да е лирически.

Стихът "Ябълка" на Райнхард Дол

и "Тишина" на Ойген Гомрингер

начертават границата между 
визуално изкуство и поезия.

Същевременно в стиховете на Е.Е. Къмингс
формата е също толкова важна,

колкото и самите думи,

в случая подчертаващ тъжната самота
на едно листо, падащо през вселената.

Ако визуалната страна на поезията
избледняваше в далечината,

вероятно би ни останала музика,

а това е тема, която хората
обожават да разискват.

Песните стихове ли са?

Много хора не считат авторите на песни
за поети в литературен смисъл,

но текстове на артисти като Пол Саймън,

Боб Дилън

и Тупак Шакур

често са завършени дори и без музика.

При рапа поетически черти като рима,
ритъм и образ

са неразделна част от формата.

Да вземем за пример този текст на 
Ноториъс Би Ай Джи.

"Чувам как потта се стича по бузата ти

Сърцето ти бие така, 
сякаш идва Голямата стъпка

Разтърсва, разклаща реалността."

Във всички примери до момента
има нови редове.

Можем дори да си представим как двете думи
от стиха на Али се подреждат във въздуха.

Аз, ние.

Поезията притежава форма, 
която обикновено можем да разпознаем.

Пренасянето на нов ред води четящия
през ритмиката на стиха.

Но какво би станало,
ако тези нови редове изчезнат?

Ще се изгуби ли същността на стиха?

Може би не.

Да погледнем прозаичните стихове.

В прозаичните стихове има 
живи образи и игри на думи,

които обаче са подредени в параграфи.

Ако погледнем на поезията по-малко 
като на форма и повече като на идея,

ще забележим поетическото 
навсякъде около нас:

в църковните химни,

речите на оратори като
Мартин Лутър Кинг,

Джон Кенеди

и Уинстън Чърчил,

както и на неочаквани места като
социалните медии.

През 2010 журналистката Джоана Смит пише
в Туитър за земетресението в Хаити.

"Бях в онази стая и се обличах,
когато чух името си.

Трус. Изтичах навън 
през плъзгаща се врата.

Всичко е притихнало сега. Безопасно.
Петлите кукуригат."

Езикът, който Смит използва, 
е силен, прям

и изпълнен с живи образи.

Сравнете нейния език с хайку,

древната японска поетическа форма,
при която се открояват мигове на кипеж

в едва три реда с по пет, седем и
пет срички.

Поетическите води са бурни и дълбоки.

С времето поезията се е развивала

и вероятно днес, повече от всякога,

границите между поезия, проза,
песен и визуално изкуство са се размили.

Въпреки това, едно нещо не се е променило.

Думата "поезия" всъщност 
в основата си е глагол,

идващ от старогръцката дума "пойезис",
която означава "създавам".

Поетите, досущ занаятчии, продължават да
боравят със суровите материали на света,

така че да изковават нови разбирания

и тълкуват какво означава да бъдеш
човек по начин, който само хората умеят.

Учени от Дартмут тествали тази идея, като
дали за задача на роботи да пишат поезия.

Подбрано жури прегледало купища сонети,

за да видят дали могат да различат тези,
писани от човек, от тези, писани от робот.

Може би ще ви зарадва новината, че докато
учените успешно

са използвали изкуствен интелект
в сферата на промишлеността,

медицината

и дори журналистиката,

то поезията е друга история.

При всеки от опитите им роботите били 
хващани на местопрестъплението.