В моята история ще говоря малко за война.

Тя е за разочарованието.

Тя е за смъртта.

И тя е за преоткриването

на идеализма

във всичко, което е сбъркано.

И също така има урок

за това как да се справим

с нашият разбит на парчета

и опасен свят на 21-ви век.

Аз не вярвам в простите разкази.

Не вярвам, че в историята,

написана като "решение А води до последствие Б,

което води до последствие В" -

това са изчистени разкази, които ни разказват

и вероятно дори ни окуражават.

Вярвам в случайността,

и една от причините да вярвам е, че

моята работа като дипломат е проява на случайност.

Аз съм далтонист.

Не мога да разпознавам повечето цветове.

Затова през повечето време нося сиво и черно,

или трябва да помоля съпругата ми

да избира дрехите ми.

А като дете мечтаех да бъда пилот на изтребител.

Обичах да гледам как самолетите преминават

над нашата вила в провинцията

И детската ми мечта беше да съм пилот на изтребител.

И кандидатствах в Кралските въздушни сили, за да стана пилот,

и естествено се провалих.

Не виждах всичките мигащи в различни цветове лампички,

защото не различавах цветовете.

Затова трябваше да си избера друга кариера,

и това беше лесно за мен,

защото имах една постоянна страст през цялото ми детство,

и това бяха международните отношения.

Като дете

четях вестника внимателно.

Бях запленен от Студената война,

от преговорите

за ядрени оръжия със среден обхват,

за войната между Съветският съюз и Съединените щати.

в Ангола или Афганистан.

Тези неща наистина ме интересуваха.

И на доста ранна възраст реших,

че искам да стана дипломат.

Един ден съобщих решението на родителите си -

и моят баща отрича тази история до сега -

аз казах: "Тате, искам да стана дипломат".

А той се обърна към мен и ми каза:

"Карн, трябва да си много умен, за да бъдеш дипломат".

Смях

И моята амбиция беше подпечатана.

През 1989,

аз постъпих в Британските външни служби.

Същата година, 5 000 души кандидатстваха за дипломати,

и 20 от нас успяха.

И както тези числа подсказват,

аз бях въведен в елита,

в един завладяващ и вълнуващ свят.

Да бъдеш дипломат, тогава и сега,

е невероятна работа, и аз обичам всяка една минута от нея.

Харесваше ми това положение.

Купих си хубав костюм и кожени обувки,

и се наслаждавах

на този изключителен достъп, който имах до световните събития.

Пътувах до ивицата Газа.

Оглавявах отдела за Близкоизточните мирни процеси

в Британското външно министерство.

Пишех речи

за Британският външен секретар.

Срещнах Ясер Арафат.

Преговарях

с дипломатите на Саддам в Обединените нации.

След това пътувах до Кабул

и служих в Афганистан след падането на талибаните.

И пътувах

с Локхийд С-130,

за да посетя военачалниците

в техните планински укрития,

да преговарям с тях

за това как да премахнем Ал Кайда от Афганистан,

бях заобиколен с ескорт от специалните части,

които от своя страна бяха ескортирани от кралските морски пехотинци,

защото всичко това бе твърде опасно.

Но беше и вълнуващо. Забавлявах се.

Беше наистина интересно.

И това е страхотен подбор от хора,

много близко свързани хора.

И както се оказа, върхът на моята кариера,

беше когато бях изпратен в Ню Йорк.

Вече бях служил в Германия, Норвегия,

няколко други места,

но бях изпратен в Ню Йорк

към Службата за сигурност към Обединените нации, към британската делегация.

Моята отговорност беше Близкият изток,

което е моята специалност.

И там имах задачи

като мирният процес в Близкият изток,

процесът Локърби -

ако желаете може да поговорим за това по-късно -

но над всичко това беше задачата ми за Ирак

и нейните оръжия за масово унищожение,

както и санкциите, наложени на Ирак,

за да я задължим да премахне тези оръжия.

Аз бях главният британски преговарящ

по темата

и така се потопих в тази тема.

Както и да е,

моето пребиваване беше много вълнуващо.

Беше много емоционална служба.

Преминахме през няколко войни

по времето, в което бях в Ню Йорк.

Преговарях за моята страна

решението на Съветът за сигурност

от 12 септември 2001,

заклеймявайки атаките от предният ден,

които, разбира се, бяха обстойно представени на нас,

които живеехме в Ню Йорк по това време.

Това беше най-добрият момент, но и най-лошият на моменти

за натрупване на опит.

Животът ми беше елитен.

Въпреки че работех много дълги часове,

живеех в мезонет на Юниън Скуеър.

Бях неженен британски дипломат в Ню Йорк;

само можете да си представите какво означава това.

Смях

Беше добро време.

Но през 2002,

когато моето пътуване беше към края си

осъзнах, че не съм готов да се върна обратно

към работата, която ме чакаше в Лондон.

Реших да си взема отпуск

всъщност в Новото училище, Брус.

По някакъв дълбок и неясен начин,

осъзнах, че има нещо много погрешно

в моята работа, дори и в мен.

Бях изтощен,

бях и разочарован

по начин, който не мога да обясня.

Взех решението да си почина известно време от тази работа.

Чуждестранният офис беше много щедър.

Можех да си взема неплатена отпуска,

и същевременно да остана част от дипломатичната служба, но всъщност без да върша никаква работа.

Това беше хубаво.

В крайна сметка реших

да взема командировка и да се присъединя към Обединените нации в Косово,

който тогава беше под ръководството на Обединените нации.

Две неща се случиха в Косово,

които отново

показват случайностите в живота,

защото тези две неща се оказаха

две от повратните точки в моят живот,

и ми помогнаха да стигна до следващото ниво.

Но те бяха две случайни събития.

Първото беше през лятото на 2004,

британското правителство, донякъде неохотно,

реши официално да разследва

използването на разузнавателна информация за оръжията за масово унищожение

по време на подготовката за войната в Ирак,

много ограничена тема.

И аз тайно дадох показания в това разследване.

Бях въвлечен в използването на разузнавателна информация на Ирак

и нейните оръжия за масово унищожение,

и аз заявих три неща по време на разследването:

че правителството е преувеличило разузнавателната информация,

която беше пределно ясна през всичките тези години, в които съм я чел.

И наистина, нашата вътрешна оценка беше категорично ясна,

че оръжията за масово унищожение на Ирак

не са заплашвали нито съседните държави, нито нас.

Второ, правителството беше игнорирало всички възможни алтернативи на войната,

което по определен начин

беше много по-дискредитиращо и недостойно.

Няма да кажа третата причина.

Както и да е, дадох показания,

и това ме въвлече в мисли.

Какво щях да правя.

Тези показания критикуваха много силно моите колеги,

министрите, които според моето мнение

започнаха войната с измислени причини.

И така аз изпаднах в криза.

А това не е хубаво.

Оплаквах се, колебаех се,

обръщах се към моята съпруга, която страда дълго,

и накрая реших да напусна Британската външна служба.

Почувствах - има една сцена с Ал Пачино във "Вътрешен човек",

където той се връща в CBS

след като го разочаровали заради човекът от компанията за цигари,

и той казва: "Знаете ли, не мога да права това повече. Нещо е сбъркано".

И аз бях като него по това време. Обичам този филм.

Просто почувствах, че нещо не е наред.

Не можех отново да седна с външният министър

или с министър-председателя и с усмивка на лице

да правя това, което правех за тях.

Така че направих едно засилване

и скочих от ръба на скалата.

Чувството беше много, много некомфортно и неприятно.

Започнах да падам.

И днес, това падане още не е спряло;

аз все още падам.

Но свикнах с това усещане.

И по някакъв начин ми харесва

усещането за него повече,

отколкото ако застана на върха на скалата,

чудейки се какво да правя.

Второто нещо, което се случи в Косово,

което... извинете, само глътка вода...

Второто нещо, което се случи в Косово,

което реално ми даде отговор,

който преди не можех да намеря,

а въпросът беше "Какво правя с живота си?"

Обичам дипломацията.

Нямам работа.

Очаквах, че цял живот ще бъда дипломат, ще служа на родината си.

Исках да бъда посланик,

като моите наставници, моите герои,

хората, които достигаха върха на моята професия,

а аз захвърлях всичко това.

Много от моите приятели все още работят там.

Моята пенсия беше там.

А аз отказах всичко това.

И какво щях да правя?

Онази година, в Косово,

нещо ужасно, много ужасно се случи и аз го видях.

През март 2004, имаше ужасни бунтове и размирици

в цялата провинция - каквото беше тогава - Косово.

18 човека бяха убити.

Беше настъпила анархия.

Беше ужасно нещо да видиш анархията,

да знаеш, че полицията и военните -

имаше много военни ескадрони там -

не можеха да спрат тази развилняла се тълпа,

която идваше по улицата.

И тази вилнееща тълпа, идваща по улицата щеше да спре

когато реши да спре,

и когато се насити да гори и убива.

Това не е много приятно за гледане, а аз го видях.

И преминах през това. Минах през тези тълпи.

И с моите албански приятели се опитахме да ги спрем, но не успяхме.

И този метеж ме научи на нещо,

което не е лесно разпознаваемо и е малко сложно като история.

Но една от причините този бунт да се случи беше -

тези бунтове продължиха няколко дни -

случиха се, защото жителите на Косово

бяха лишени от собственото си бъдеще.

Имаше дипломатически преговори за бъдещето на Косово,

които протичаха по това време,

и правитеството на Косово, а да не говорим въобще за жителите на Косово

всъщност не участваха

в тези преговори.

Съществуваше тази измислена дипломатическа система,

този процес на преговори за бъдещето на Косово,

а косоварите изобщо не участваха.

И естествено, бяха недоволни.

Бунтовете бяха част от проявлението на тази неудовлетвореност.

Това не беше единствената причина,

а животът не е съставен от простички разкази.

Той е сложно нещо,

и аз не се преструвам, че е по-прост отколкото е.

Но това беше една от причините.

И това ме вдъхнови -

или за да съм по-точен,

вдъхнови жена ми.

Тя ми каза: "Защо ти не консултираш косоварите?

Защо не съветваш тяхното правителство по отношение на дипломацията?"

А косоварите нямаха право на дипломатическа служба.

Те нямаха право да имат дипломати.

Нямаха право на чуждестранен офис,

които да им помага с извънредно сложният процес,

който стана популярен като "Процесът за окончателният статут на Косово".

И така, това беше идеята.

Това беше основата но онова нещо, което по-късно се превърна в "Независим дипломат",

първата компания, участваща в преговори,

с нестопанска цел.

И всичко това започна докато летях от Лондон

след престоят ми към Обединените нации в Косово.

Върнах се обратно и вечерях с премиерът на Косово, и тогава му казах:

"Предлагам да дойда при вас и да ви давам дипломатически съвети.

Разбирам от това. Това работя. Защо да не дойда и да ви помогна?"

И той вдигна чашата си към мен и каза:

"Да, Карн. Ела."

И така аз отидох в Косово

и съветвах тяхното правителство.

Компанията съветва успешно три премиера на Косово

както и екипът за преговори на Косово.

И Косово обяви независимост.

"Независим дипломат" има

пет дипломатически офиса по света,

като ние даваме съвети на седем или осем

различни страни или политически групи,

в зависимост от това как бихте искали да ги наречете -

аз не съм толкова добър в даването на определения.

Съветваме Северен Кипър как да обединят острова.

Съветваме опозицията в Бирма,

правителството на Южен Судан,

който - чувате това за първи път тук -

ще бъде новосъздадена държава в следващите няколко години.

Съветваме движението "Полисарио" в Западна Сахара,

които се борят за освобождението на страната си

от окупацията на Мароко

след 34 години владение.

Съветваме няколко островни държави относно преговорите за промените в климата,

което трябва да стигне до

среща в Копенхаген.

Тук също може да се говори за случайност,

защото когато стартирах "Независим дипломат",

аз бях на едно парти в Камарата на лордовете,

което е безумно място,

но докато си носех питието, се сблъсках

с мъж, който стоеше зад мен.

Започнахме да си говорим,

казах му с какво се занимавам,

и му казах доста самоуверено,

че имам намерение да основа "Независим дипломат" в Ню Йорк.

По това време работех само аз,

а заедно със съпругата ми имахме намерение да се преместим в Ню Йорк.

И той каза: "Защо не дойдеш да видиш колегите ми в Ню Йорк?"

И се случи така,

че той работеше за една компания, наречена "?What If!",

за която вие най-вероятно сте чували.

И така, едно нещо води до следващото

и така се оказах със собствено бюро

в "?What If!" в Ню Йорк,

когато стартирах "Независим дипломат".

И гледайки как "?What If!"

развиват нови вкусове дъвки за "Ригли"

или нови вкусове за "Кока Кола"

ми помогна да развия

нови стратегии за косоварите

и за хората от Западна Сахара.

Така разбрах, че има различни начини, по които да работиш като дипломат,

тази дипломация, като бизнес,

е бизнес в разрешаването на проблеми,

и до този момент думата нововъведение не съществува в дипломацията,

всичко са безполезни игри,

стари институции, които съществуват от дълги години

и правят същото, което са правили и техните предшественици.

"Независим дипломат"

се опитва да внедри някои от нещата, които съм научил в "?What If!".

Всички сядаме в един офис и си крещим един на друг.

Всички работим на малки лаптопи и си преместваме бюрата, за да променим начинът си на мислене.

Използваме експерти,

които може и да не знаят нищо за страните, с които работим ние,

но може да знаят нещо за нещо друго,

за да дадем насока на нова идея

за проблемите,

които се опитваме да разрешим за нашите клиенти.

Не е лесно, защото нашите клиенти по начало

имат големи проблеми с дипломацията.

Може да научим

няколко урока от всичко това,

лични и политически уроци -

в известен смисъл дори са едно и също нещо.

Личният е,

че да паднеш от скалата

всъщност е хубаво нещо, и дори го препоръчвам.

И е хубаво да го направите поне веднъж в живота си,

просто да скъсате с всичко и да скочите.

Второто нещо е един много по-голям урок за днешният свят.

"Независим дипломат" е част от тенденция,

която възниква и вече е факт навсякъде по света,

и това е разделянето.

Държавите имат все по-малко значение от преди,

и силата на държавата като институция намалява.

Това означава, че силата на други неща се увеличава.

Тези други неща не са свързани с държавата като институция.

Това могат да бъдат корпорации,

може да бъде мафията, могат да бъдат НПО,

могат да бъдат всичко,

произволен брой неща.

Живеем във все по-сложен и раздробен свят.

Ако правителствата имат все по-малка възможност

да се борят с проблемите,

които ни застигат,

тогава кой остава да се справи с тях,

кой трябва да поеме по-голяма отговорност и да се справи с тях?

Ние.

Ако те не могат да го направят, кой остава да се справи?

Нямаме друг избор освен да приемем реалността.

Това означава, че

вече не е достатъчно

да кажеш, че международните отношения, глобалните въпроси

или хаосът в Сомалия,

или какво се случва в Бирма не ни засяга,

и да оставите на правителствата да се оправят с тях.

Мога да се свържа всеки от вас,

чрез "Шест стъпки на разделение"

и да стигна до полицията в Сомалия.

Попитайте ме как по-късно, но ако ядете риба,

тази връзка съществува.

Всички ние сме тясно свързани.

Това не е просто Том Фрийдмън,

това се доказва с всеки един случай.

Това означава, че вместо да изисквате от политиците да направят нещо,

вие самите можете да направите всичко това.

И "Независим дипломат" е пример за това

донякъде.

Няма точни примери, но ето ви един:

Начинът, по който светът се променя

е основна част от работата в едно от местата, в които работих,

Съветът за сигурност към ООН.

ООН е основано през 1945.

Хартата му е основана на идеята

да се спират конфликтите между държавите -

междудържавни конфликти.

Днес, 80% от дневният ред

на Съветът за сигурност към ООН

е относно конфликти в самите държави,

включвайки неправителствени организации -

партизани, сепаратисти,

можете да ги наречете дори терористи,

хора, които не са част от редовните правителства, не са в нормално социално положение.

Това е състоянието на светът днес.

Когато го осъзнах,

и когато върнах мислите си към времето ми в Съветът за сигурност,

и към това, което се случи с хората в Косово,

и осъзнах, че често

хората, които са засегнати пряко

от това, което правим в този съвет

всъщност не са там, въобще не са поканени,

за да дадат своето мнение на Съветът за сигурност.

Помислих си, че това е грешно.

Нещо трябваше да се направи.

Затова започнах по старомодният начин.

Заедно с колегите ми в "Независим дипломат"

обиколихме Съветът за сигурност към ООН.

Отидохме при 70 държави-членки на ООН -

казахстанци, етиопци, израелци -

за които се сетите, ние ги посетихме -

бяхме и при Генералният секретар, бяхме при всички -

и казахме: "Всичко това е изцяло погрешно.

Ужасно е това, че не се допитвате до хората, които всъщност са засегнати.

Трябва да създадете система,

чрез която да поканите хората на Косово

да бъдат тук и да ви кажат какво мислят.

Така можете да им кажете какво мислите.

Би било чудесно. Може да има обмен.

Дори можете да използвате идеите на тези хора за вашите решения,

което означава, че вашите решения ще са по-ефективни и трайни".

Много логично, ще си помислите вие.

Невероятно логично даже. Толкова е очевидно, че всеки го може.

Разбира се, всички го разбраха. Всички казваха: "Да, разбира се, вие сте напълно прави.

Върнете се при нас

след около 6 месеца".

И разбира се, нищо не се случи. Никой не направи нищо.

Съветът за сигурност си върши работата

по напълно същия начин днес

както го е правил преди години,

както е било преди 10 години, когато бях там.

И така погледнахме на това

като на провал

и започнахме да мислим какво може да се направи.

И си помислих, че съм прецакан

ако трябва да изкарам живота си,

лобирайки за тези бедни правителства,

за да постигнат това, което трябва.

Това, което ще направим

е всъщност да насрочим срещите ние самите.

И сега, "Независим дипломат"

е в процес на организиране на срещи

между Съветът за сигурност на ООН

и другите страни за разговорите,

които са в дневният ред на Съветът за сигурност.

Ние ще доведем

бунтовнически групи от Дарфур,

Северен Кипър и Южен Кипър,

бунтовниците от Ацех,

и един много дълъг списък

с конфликти по света.

И ние ще се опитаме да доведем тези групи в Ню Йорк,

да седнем в някоя тиха стая,

уединена и без медии,

да обясним какво искат те всъщност

на членовете на Съветът за сигурност към ООН,

а гледната точка на членовете на Съвета за сигурност

да я обясним на тези групи.

И така да има комуникация,

което преди никога не се е случвало.

Описвайки ви всичко това,

тези от вас, които разбират от политика ще си помислят, че е невероятно трудно,

и аз напълно ще се съглася с вас.

Шансовете за провал са много високи,

но със сигурност няма да се случи

ако не се опитаме да го направим.

И моите възгледи се промениха коренно

от времето, когато бях дипломат досега,

и мисля, че е важен резултатът, а не самият процес,

не е важна дори и технологията.

Говоря за технология

на всички членове на Туитър от всички ирански демонстрации,

които в момента са в затвора в Техеран,

където Ахмадинеджад все още управлява.

Технологията не доведе до политическа промяна в Иран.

Трябва да следите за резултатите и трябва да си казвате:

"Какво мога да направя, за да постигна определен резултат?"

Това е политиката на 21 век.

И в известен смисъл "Независим дипломат"

въплъщава това разделяне, тази промяна,

която се случва на всички нас.

Това е моята история. Благодаря.