Аз не съм вашето вдъхновение, много благодаря

Стела Янг е комик и журналист, който се движи през ежедневието си в инвалиден стол-факт, който, иска тя да изясни, не я превръща автоматично във вдъхновение за целия свят. В тази много забавна реч Янг разглежда навика на обществото да превръща хората с увреждания във "вдъхновяващо порно".

Израснах в много малък град

във Виктория.

Отгледана съм нормално и скромно.

Ходех на училище, излизах с приятели,

карах се с по-малките си сестри.

Всичко беше съвсем нормално.

И когато станах на 15, един местен човек

дойде при родителите ми

и поиска да ме номинира

за награда за принос в общността.

И родителите ми казаха,"Ами, това е наистина мило,

но има един очевиден проблем тук.

Тя всъщност не е постигнала нищо."(Смях)

И бяха прави, знаете ли.

Ходех на училище, имах добри оценки,

имах обикновена следучилищна работа

във фризьорския салон на майка ми,

и прекарвах много време в гледане на

"Бъфи убийцата на вампири" и "Кръгът на Доусън".

Да, знам. Какво противоречие.

Но те бяха прави.

Не правех нищо необикновено

изобщо.

Не правех нищо, което да се смята за постижение,

ако извадиш увреждането от уравнението.

След години, във втората ми година
от преподаването

в едно училище в Мелбърн,

беше около 20-та минута в часа по право
в 11 клас,

когато едно момче вдигна ръка и каза:

"Хей мис, кога ще започнете речта си?"

И аз казах, "Каква реч"?

Всъщност им говорех

за закона за клеветата от около 20 минути.

И той каза, "Нали знаете,

мотивационната ви реч.

Нали се сещате, когато хора в инвалидни столове
идват в училище,

те обикновено говорят за нещо вдъхновяващо?"

(Смях)

"Обикновено е в залата".

И тогава ми се проясни:

Това дете е преживявало хората с увреди

като обект на вдъхновение.

За това дете ние не сме-

и то няма вина, имам предвид,

това е вярно за много от нас.

За много от нас хората с увреждания
не са наши учители

или нашите лекари или нашите маникюристи.

Ние не сме истински хора. Ние сме там да вдъхновяваме.

И всъщност седя на тази сцена,

изглеждайки така в този инвалиден стол,

и вие сигурно очаквате някак си

да ви вдъхновя. Нали така? (Смях)

Да.

Да, дами и господа, страхувам се,

че драматично ще ви разочаровам.

Аз не съм тук да ви вдъхновя.

Тук съм да ви кажа, че сте лъгани

за уврежданията.

Да, тиражира се лъжата,

че увреждането е Лошо Нещо, с главно Л,
с главно Н.

Това е лошо нещо, и да живееш с увреждане

те прави изключителен.

Това не е лошо нещо,

и то не те прави изключителен.

И в последните години ние можехме

да подкрепим тази лъжа още повече

посредством социалните мрежи.

Може да сте виждали снимки като тази:

"Единственото увреждане в живота е лошата нагласа."

Или тази: "Твоето извинение е инвалид." Наистина.

Или тази: "Преди да се откажеш, опитай!"

Това са само няколко примера,

но има много такива навсякъде.

Знаете, може да сте виждали тази,

малкото момиченце без ръце,

което рисува с молив в устата.

Може да сте виждали дете да тича

с крака с протези от въглеродни влакна.

И тези снимки,

има ги достатъчно,

са това, което наричаме вдъхновяващо порно.

(Смях)

И използвам думата порно преднамерено,

защото те превръщат в обекти една група хора

за полза на друга група хора.

В този случай превръщаме в обекти
хората с увреждания

за ползване от хората без увреждания.

Целта на тези картинки

е да ви вдъхнови, да ви мотивира,

да може да ги погледнем

и да помислим "Колкото и лош да е живота ми,

можеше да е по-зле.

Това можеше да съм аз."

И какво ако това си ти?

Не мога да преброя вече пътите,

когато при мен са идвали непознати

и са искали да ми кажат, че съм смела

или вдъхновяваща,

и това се случва дълго преди работата ми

да е имала всякакъв вид публичност.

Те сякаш ме поздравяваха

за това, че успявам да стана сутринта

и да си спомня името си. (Смях).

Това е третиране като обект.

Тези снимки, тези картинки

третират хората с увреждания като обект

за полза на хората без увреждания.

Те служат да бъдат гледани

и да напомнят, че нещата не са така лоши за теб,

и да дадат перспектива на тревогите ти.

И животът с увреждания

действително е донякъде труден.

Ние действително преодоляваме някои неща.

Но нещата, които преодоляваме,

не са тези, които вие смятате, че са.

Те не са свързани с нашите тела.

Използвам термина "Хора с увреждания"
изцяло целенасочено,

защото се придържам към така наречения
социален модел за уврежданията,

според който ние сме по-увредени

от обществото, в което живеем,

от телата и от диагнозите си.

Живея в това тяло от доста време

и съм доста привързана към него.

То прави нещата, от които се нуждая,

и съм се научила да го използвам
в целия му капацитет

точно както и вие,

и това се отнася също
и за децата на тези снимки.

Те не правят нищо необикновено.

Те просто използват телата си

по най-добрия възможен за тях начин.

Така че честно ли е да ги превръщаме в обекти

по начина, по който го правим,

и да споделяме тези снимки?

Хората, които казват "Ти вдъхновяваш",

целят комплимент.

И аз знам защо се случва това.

То е заради лъжата, то е защото ни се втълпява

лъжата, че увреждането те прави изключителен.

Честно, то не го прави.

Знам какво си мислите.

Нали, аз съм тук, говореща с гняв за вдъхновението,

и вие си мислите, "Леле, Стела,

ти не си ли вдъхновена понякога от нещо?"

И всъщност аз съм.

Уча се от други хора с увреждания през цялото време,

уча се, не че имам по -голям късмет от тях все пак.

Уча се, че е гениално

да използваш чифт щипки за барбекю

за повдигане на неща, които си изпуснал.

Уча този хитър номер, дето

зареждаш батерията на телефона си от тази на стола си.

Гениално.

Учим се от силата и издръжливостта на всеки от нас,

не заради телата и диагнозите си,

а поради свят, който ни превръща в нещо изключително

или ни третира като обекти.

Наистина мисля, че тази лъжа, която ни се натрапва,

за уврежданията е голяма причина за несправедливост.

Тя прави живота ни труден.

И този цитат, "единственото увреждане в живота

е лошата нагласа",

причината, по която това са глупости,

е, че то просто не е вярно,

заради социалния модел за уврежданията.

Никакво количество усмивки пред няколко стъпала

не може да ги превърне в рампа.

Никога. (Смях) (Аплодисменти)

Усмихването пред телевизора

няма да накара субтитрите да се покажат

за хората, които са глухи.

Никакво количество стоене в книжарница

и излъчване на позитивна нагласа

няма да преведе всички книги на Брайл.

Това просто няма да се случи.

Аз наистина искам да живея в свят,

където увреждането не е изключение, а норма.

Искам да живея в свят, където 15 годишно момиче,

което седи в спалнята си,

гледа "Бъфи убийцата на вампири"

не се смята за постигнало нещо,

защото го гледа седнала.

Искам да живея в свят,

където няма такива ниски очаквания

към хората с увреждания

че да ни поздравяват, че се събуждаме сутрин

и си спомняме имената си.

Искам да живея в свят, където
ценим реалното постижение

на хора с увреждания,

и искам да живея в свят,

където единадесетокласник в училище в Мелбърн

не е никак учудено,

че неговия нов учител употребява инвалиден стол.

Увреждането не те прави изключителен,

но подлагането под въпрос на това,
което знаем за него, го прави.

Благодаря.

(Аплодисменти)