Фотографското пътешествие на една майка и сина й през деменцията

Артистът Тони Лучани изпробва новия си фотоапарат, когато 91-годишната му майка, Елия, се вмъква в един от кадрите. Спонтанно получените снимки поставят началото на съвместната им работа, която продължава няколко години, през които Лучани документира живота и душевното състояние на майка си, която страда от деменция. В този трогателен разговор той споделя историите зад някои от техните любими снимки, уловили радостта и тъгата в това да се грижиш за остаряващ родител.

Когато 91-годишната ми майка, Елия,
се премести да живее при мен,

си мислех, че аз й правя услуга.

Всъщност беше точно обратното.

Майка ми имаше проблеми с паметта
и с приемането на възрастта си.

Изглеждаше съкрушена.

Опитвах се да й създам
приятна обстановка за живеене,

ала, докато рисувах на статива си

поглеждах отстрани и
я виждах просто... там.

Тя се взираше в нищото.

Наблюдавах я как бавно изкачва стълбите,

тя не беше майката, с която бях отраснал.

Вместо това виждах крехка,

мъничка, възрастна жена.

След няколко седмици изпитах нужда
да си взема почивка от рисуването.

Исках да си поиграя с фотоапарата,
който купих наскоро.

Бях развълнуван -
имаше най-различни режими,

копчета и настройки,
които исках да разуча.

Така че поставих триножника си
пред голямо огледало,

блокирайки вратата към
единствената тоалетна вкъщи.

(смях)

След малко чувам:

(с италиански акцент)
"Трябва да използвам тоалетната."

(смях)

"5 минути, мамо. Трябва да довърша."

15 минути по-късно. Чувам отново:

"Трябва да използвам тоалетната."

"Още 5 минути."

Тогава се случи това.

(смях)

(аплодисменти)

И това.

(смях)

И после това.

(смях)

Просветна ми.

Бяхме се свързали.

Притежавахме нещо осезаемо,
което можехме да правим заедно.

Майка ми е родена в малко
планинско село в Централна Италия,

където родителите й са имали
земя и овце.

Много млад баща й умира от пневмония,

като оставя жена си и двете си дъщери
сами с нелеките домашни задължения.

Те осъзнават, че не могат да се справят.

За това взимат
едно много трудно решение.

Майка ми, като най-голяма - на 13,

е омъжена за напълно непознат,
два пъти по-възрастен от нея.

Била просто едно дете, насилствено
вкарано в света на възрастните.

Майка ми ражда първото си дете,
когато е само на 16.

Години по-късно вече живееща в Торонто,

майка ми започва работа
във фабрика за платове

и скоро става директор
на много голям шивашки отдел.

И защото беше пълно
с работници имигранти,

майка ми учеше думи от разговорници.

След това ги упражняваше на френски,
гръцки, испански, португалски, датски,

полски, руски, румънски,
унгарски из цялата къща.

Аз се възхищавах пред концентрацията й
и непоколебимостта й да успява

във всичко, което обича да прави.

След моето тоалетно просветление

упражних своите новооткрити фото умения
с майка ми като модел.

През цялото време
тя говореше, а аз слушах.

Разказваше ми за ранното си детство
и как се чувстваше в момента.

Бяхме се съсредоточили един върху друг.

Майка ми губеше краткосрочната си памет,

но си спомняше по-добре
ранните си години.

Разпитвах я и тя ми разказваше истории.

Аз слушах, бях нейната публика.

Хрумваха ми идеи.

Записвах ги и ги скицирах.

Показвах й какво да прави
като сам изпълнявах сценариите.

След това ги изпълнявахме.

Тя позираше, а аз опознавах
повече фотографията.

Майка ми обичаше процеса,
актьорстването.

Чувстваше се способна,
желана и нужна.

И определено не се срамуваше
да е пред камера.

(смях)

(аплодисменти)

Майка ми се смя истерично на тази.

(смях)

Идеята за тази снимка дойде от
един стар немски филм, който бях гледал,

за подводница на име "Das Boot".

Както можете да видите,
се получи по-скоро "E.T."

(смях)

Оставих тази снимка настрана,
считайки я за пълен провал,

тъй като не отговаряше на виждането ми.

Но майка ми се смя толкова много,

че накрая на шега реших
все пак да я публикувам онлайн.

Предизвика огромен интерес.

При Алцхаймер и деменция

има известна доза обезсърчение и тъга

за всички замесени.

Това е сподавеният писък на майка ми.

Веднъж тя ми каза:

"Защо главата ми е пълна с неща,
които искам да кажа,

но преди да достигнат устата ми,
забравям какви са?"

"Защо главата ми е пълна с неща,
които искам да кажа,

но преди да достигнат устата ми,
забравям какви са?"

(аплодисменти)

Като болногледач на пълен работен ден и
художник на пълен работен ден

и аз имах своите моменти на
обезсърчение.

(смях)

Но, за да уравновесим всички трудности,
се забавлявахме.

Това беше нейното щастливо място.

Аз също имах нужда тя да е там.

(смях)

(смях)

(смях)

Вниманието на майка ми
беше заето и с остаряването.

Тя казваше:
"Как станах толкова стара, толкова бързо?"

(публиката въздъхва)

"Толкова стара."

"Толкова бързо."

Майка ми беше модел
и за маслените ми картини.

Тази картина се казва "Шивачката".

Спомням си, като бях малък

как майка ми шиеше дрехи
за цялото семейство

на тази масивна, тежка шевна машина,

която беше захваната за пода на мазето.

Много нощи слизах долу и
взимах домашното си с мен.

Посядах зад нея на един мек фотьол.

Тихото бръмчене на големия мотор и
повтарящото се тракане на иглата

ми действаха успокояващо.

Когато майка ми се премести при мен,

запазих машината и я прибрах
в моето студио, за да я запазя.

Тази картина ме върна
обратно в детството.

Интересното беше,

че сега майка ми седеше зад мен,

гледайки как я рисувам,

работеща над същата тази машина,
на която тя шиеше,

докато аз седях зад нея,
гледайки как шие

50 години по-рано.

Дадох на майка ми и проект,
който да я държи заета.

Донесох й малък фотоапарат

и я помолих да прави поне 10 снимки
на ден на всичко, което поиска.

Това са снимки на майка ми.

Тя никога не бе държала фотоапарат
в живота си преди този момент.

Беше на 93 години.

Сядахме заедно и
обсъждахме работата си.

Опитвах се да обясня

(смях)

как и защо ги правех,

смисъла, чувството, как са свързани.

Майка ми, от друга страна,
казваше просто:

"si",

"no"

"bella" или "bruta".

(смях)

Наблюдавах изразите на лицето й.

Тя винаги имаше последната дума,
вербално или не.

Това изследователско пътешествие
не приключи с майка ми.

В момента тя е в дом за възрастни хора

на 10 минути пеша от дома ми.

Посещавам я през ден.

Деменцията й достигна до момента,

в който не беше безопасно за нея
да остане вкъщи.

Има твърде много стълби.

Тя вече не знае името ми.

(гласът секва)
Но знаете ли какво? Това е добре.

Тя все още разпознава лицето ми

и винаги се усмихва широко,
когато ме види.

(аплодисменти)

(аплодисментите спират)

Вече не я снимам.

Не би било честно,
нито пък етично от моя страна.

И тя не би разбрала
причините да я снимам.

Баща ми,

брат ми,

племенникът ми,

партньорът ми и най-добрият ми приятел,

всички те починаха внезапно.

И аз нямах възможност

да им кажа колко много ги ценя и обичам.

С майка ми - трябва да съм там

и да направя сбогуването дълго.

(аплодисменти)

(аплодисментите спират)

За мен е важно да присъствам и
да слушам истински.

Близките ни искат да се чувстват част
от нещо, каквото и да е.

Няма нужда това, което споделяте,
да е изключително дълбоко -

може да е нещо простичко
като разходки заедно.

Дайте им глас,

за да влияят, за да споделят,

и чувство за принадлежност.

Осмислете времето.

Животът - той се върти около
желанието да живееш,

а не очакването да умреш.

(аплодисменти)

(аплодисментите спират)

Може ли всички да помахате
и да се усмихнете?

(смях)

Това е за теб, мамо.

(фотоапаратът щраква)

(аплодисменти)