Уилям Ури: Пътят от "Не" към "Да"

Уилям Ури, автор на "Да стигнем до "Да", предлага елегантен, прост (но не и лесен) начин за постигане на съгласие дори и в най-трудните ситуации - от семейни конфликти до, вероятно, Близкия Изток.

Добре, темата за трудните преговори

ми напомня за една от любимите ми истории

от Близкия Изток,

за един мъж, който оставя в наследство на тримата си сина 17 камили.

На най-големия си, оставя половината си камили,

на втория син, оставя една трета от камилите,

а на най-малкия син, оставя една девета от камилите си.

И тримата братя започват да спорят.

17 не се дели на две.

Не се дели и на три.

Не се дели и на девет.

Отношенията нежду братята започват да се обтягат.

И накрая, в състояние на отчаяние,

те отиват и търсят съвет от една мъдра възрастна жена.

Мъдрата възрастна жена помислила върху проблема им известно време,

и накрая се върнала при тях и казала:

"Добре, не знам дали мога да ви помогна,

но най-малкото, ако искате, можете да вземете и моята камила."

И така братята вече имали 18 камили.

Най-големият син взел своята половина - половината на 18 е девет.

Вторият син взел своята една трета - една трета от 18 е шест.

А най-малкият син взел своята една девета -

една девета от 18 е две.

И така камилите на братята стават 17.

Останала им една камила.

И те я върнали обратно на мъдрата възрастна жена.

(Смях)

Сега ако помислите върху тази история за момент,

ще видите, че тя прилича

много на трудните преговори, в които всеки от нас е попадал.

И всички те изглеждат сякаш имаме 17 камили - без никакъв шанс за успех.

Някак си, това, което трябва да направим

е да остъпим крачка назад от ситуациите, като мъдрата възрастна жена,

да погледнем на ситуацията със свеж поглед

и да намерим своята 18-та камила.

А намирането на 18-та камила в световните конфликти

е страстта на моя живот.

Аз виждам човечеството малко като тези трима братя:

всички ние сме едно семейство.

Знаем това от научна гледна точка,

благодарение на комуникационната революция,

и всичките племена на планетата, всички 15 000 племена

са във връзка едни с други.

И това е едно голямо семейно събиране.

И като при всяко семейно събиране,

не всичко е мирно и тихо.

Има много конфликти.

И въпросът е

как се справяме с различията си?

Как се справяме със съкровените различия,

които ни правят склонни към конфликти

и карат човешкия гений

да създава оръжия за масово унищожение?

Това е въпросът.

Тъй като прекарах последната по-добра част от цели три десетилетия -

почти четири -

пътувайки по света,

опитвайки се да работя, намесвайки се в конфликти

от Югославия до Близкия Изток

от Чечения до Венецуела,

а това са едни от най-трудните конфликти на планетата,

сам си задавам този въпрос.

И мисля, че намерих, в известна степен,

каква е тайната на мира.

На практика е изненадващо проста.

Не е нещо лесно, но е просто.

Дори не е нещо ново.

Може би е едно от най-древните ни наследства като човешки същества.

Тайната на мира сме ние.

Ние сме тези, които действаме

като заобикаляща общност

на всеки конфликт,

и можем да изиграем конструктивна роля.

Нека ви разкажа една история за пример.

Преди около 20 години бях в Южна Африка,

работейки със страни по тамошния конфликт

и има един допълнителен месец,

от който няколко дни прекарах,

живеейки с различни бушменски племена.

Бяха ми много интересни и особено ме вълнуваше как разрешават конфликтите си.

Защото, преди всичко, доколкото знаем за историята,

те са ловци и събирачи,

които живеят почти като предшествениците ни

през близо 99 процента от човешката история.

И всички мъже имат отровни стрели, които използват за лов -

а те са абсолютно винаги с фатален край.

И така как се справят с различията?

Научих от тях, че

когато страстите се нажежат в тези общности,

някой отива и скрива отровните стрели далеч от другите

и след това всички сядат в кръг като този,

и седят, и говорят, и говорят.

Може да отнеме два дни, три дни, четири дни,

но те не си почиват

докато не намерят разрешение

или още по-добре - помирение.

А ако страстите продължват да са горещи,

то те изпращат някой от участниците в конфликта на гости при роднини

като време, в което да охлади страстите си.

Добре, според мен тази система

е това, което ни е помогнало да оцелеем досега,

предвид нашите човешки наклонности.

Наричам тази система трета страна.

Защото ако помислите върху нея,

по принцип, когато мислим за конфликт, когато го описваме,

винаги има само две страни.

Това са араби срещу израелци, работници срещу мениджъри,

съпрузи срещу съпруги, републиканци срещу демократи,

но това, което често не виждаме

е, че винаги има трета страна.

И третата страна в конфликта сме ние,

това е заобикалящата общност,

приятелите, съюзниците,

членовете на семейството, съседите.

Ние можем да изиграем изключително конструктивна роля.

Вероятно най-фундаменталния начин,

по който третата страна може да помогне,

е като напомни на двете страни какъв е истинският залог.

За доброто на децата, на семейството,

на общността и в името на нашето бъдеще

нека спрем да се караме за момент и да започнем да разговаряме.

Защото, смисълът е,

че когато сме страна в даден конфликт,

е много лесно да загубим перспектива.

Много е лесно да реагираме.

Човешките същества: ние сме реагиращи машини.

И както се казва,

когато сме ядосани е най-сигурно да кажем неща,

за които после ще съжаляваме.

Така че третата страна ни напомня тези неща.

Третата страна ни помага да стигнем до балкона,

което е метафора за място с по-добра перспектива,

докато продължаваме да държим на мушка наградата.

Нека ви разкажа кратка история от моя опит в преговорите.

Преди няколко години бях фасилитатор

в едни много трудни разговори

между лидерите на Русия

и лидерите на Чечения.

Водеше се война, както знаете.

И ние се срещнахме в Хага,

в Двореца на мира,

в същата стая, в която се гледаше делото срещу

югославските военни престъпници.

Разговорите станаха много напрегнати и

вицепрезидента на Чечения

започна изказването си, нападайки руснаците с думите:

"Трябва да останете точно на тези места,

защото ще ви съдят за военни престъпления."

След което, напускайки, се обърна към мен и ми каза:

"Ти си американец.

Погледни какво правите вие американците в Пуерто Рико."

И веднага се запитах на ум: "Пуерто Рико? Какво знам за Пуерто Рико?"

Започнах да реагирам,

но миг след това се заставих да отида до балкона.

И след това, когато той направи пауза

и всички ме гледаха в очакване на отговор,

от перспективата на балкона, успях да му благодаря за забележките

и да кажа: "Оценявам критиките ви за моята страна

и ги приемам като знак, че се намирам сред приятели,

и можем да си говорим открито едни на други.

А ние сме тук не за да говорим за Пуерто Рико или за миналото.

Ние сме тук, за да видим дали можем да намерим начин

да спрем страданията и кръвопролитията в Чечения."

Разговорът се върна към основната тема.

Това е ролята на третата страна,

да помогне да страните да стигнат до балкона.

Сега позволете ми да ви отведа до това, което

масово се приема за най-трудния конфликт в света,

или като най-невъзможния конфликт,

или в Близкия Изток.

Въпросът е: Къде е третата страна тук?

Как можем да отидем до балкона?

Не претендирам, че имам решение

за конфлика в Близкия Изток,

но мисля, че знам каква може да бъде първата стъпка,

буквално първата стъпка,

нещо, което всеки от нас може да направи като трета страна.

Нека първо ви задам един въпрос.

Колко от вас

през последните години

сте се улавяли, че се безпокоите за случващото се в Близкия Изток

и се чудите какво всеки един от нас може да направи?

Просто от любопитство, колко от вас?

Окей, това е по-голямата част от нас.

И тук, това е толкова далеч.

Защо обръщаме толкова внимание на този конфликт?

Дали е заради броя на жертвите?

Има стотици повече хора, които умряха

в конфликтите в Африка, отколкото в Близкия Изток.

Не, това е заради историята,

защото се чувстваме лично обвързани

в тази история.

Без значение дали сме християни, мюсюлмани или евреи

религиозни или нерелигиозни,

ние приемаме, че имаме пръст в него.

Историите имат значение. Като антрополог, знам това.

Историите са това, което използваме, за да предаваме знание.

Те придават смисъл на живота ни.

Това споделяме и тук на TED, разказваме истории.

Историите са ключа.

И така, намерението ми е,

да, нека се опитаме и разрешим политическите въпроси

в Близкия Изток,

но нека погледнем и към историята.

Нека се опитаме да тръгнем по пътя на всичко това.

Нека видим дали можем да приложим третата страна към този конфликт.

Какво би означавало това? Каква е историята тук?

Сега, като антрополози, ние знаем,

че всяка култура има история за своя произход.

Каква е историята за произхода на Близкия Изток?

Ако перифразирам, тя е:

Преди 4 000 години, един мъж и семейството му

преминали през Близкия Изток

и оттогава светът е напълно различен.

Този мъж, разбира се,

е бил Авраам.

А той се е борил за единство,

единството на семейството.

Той е бащата на всички нас.

Не тук не става въпрос само за какво се е борил, а и какви са били посланията му.

Основното му послание е за единство,

взаимната зависимост на всичко и единството на всичко.

А основната му ценност била уважение,

доброта към непознатите.

И с това го знаят всички, с неговото гостоприемство.

Така че в този ред на мисли,

той е една символична трета страна

в Близкия Изток.

Той е този, който ни напомня,

че всички ние сме част от нещо по-голямо.

Как сте част от голямото -

помислете за това за момент.

Днес сме изправени пред бича на тероризма.

Какво е тероризмът?

Тероризмът най-общо казано е да вземеш невинен човек

и да го третираш като враг, който да убиеш,

за да всееш страх.

Кое е обратното на тероризъм?

Да вземеш невинен човек

и да се отнесеш с него като с приятел,

когото посрещаш в дома си

с цел да се опиташ и да го разбереш,

или за да настъпи взаимно уважение, или любов.

Какво би станало, ако

вземем историята на Авраам,

която е историята на трета страна,

какво ако може да стане -

защото Авраам означава гостоприемство -

какво би станало ако това може да бъде противоотрова за тероризма?

Какво би станало, ако това може да бъде ваксина

срещу религиозната нетолерантност?

Как бихте вдъхнали живот на тази история?

Не е достатъчно само да разкажете история -

това е въздействащо -

но хората искат да изживеят историята.

Те искат да бъдат в състояние да се потопят в историята. Как ще го направите?

Към това бяха насочени мислите ми - как можем да го направим.

И ето каква се оказа първата стъпка тук.

Защото най-простият начин да го направим,

е всеки от нас да отиде да се разходи.

Да отидете да се разходите по стъпките на Авраам.

Да проследите стъпките на Авраам.

Защото ходенето притежава истинска сила.

Нали знаете, от антропологична гледна точка, ходейки сме станали хора.

Смешно е, когато ходите,

вие вървите един до друг

в една и съща посока.

Ако се приближа до лицето ви

и застана съвсем близко до вас,

ще се почувствате заплашени.

Но ако вървим рамо до рамо

дори и раменете ни да се докосват,

няма да има никакъв проблем.

Кой се бие докато ходи?

Това е причината при преговори, когато ситуацията се нажежи,

хората да отидат да се разходят в гората.

И така, идеята, която ми дойде

и която ме вдъхнови, е

за пътека, път -

помислете за Пътя на коприната, за Природна пътека на Апалачите,

за път, който да проследи стъпките

на Авраам.

Хората казват: "Това е лудост. Не можеш.

Не можеш да минеш по стъпките на Авраам. Много несигурно е.

Трябва да прекосиш всички тези граници.

Трябва да прекосиш 10 различни страни от Близкия Изток,

защото той е искал всички те да бъдат единни."

И така в Харвард проучихме идеята.

Направихме своя надлежна проверка.

И след това, след няколко години, една група от нас,

около 25 човека от 10 различни страни,

решихме да видим дали можем да минем по стъпките на Авраам,

тръгвайки от родния му град Урфа

в Южна Турция, Северна Месопотамия.

След това взехме автобус и походихме малко,

и стигнахме до Харан,

където, според Библията, той започва своя път.

След това прекосихме границата и влязохме в Сирия при Алепо,

който носи името на Авраам.

Стигнахме и до Дамаск,

който има дълга история, асоциирана с Авраам.

Стигнахме и до Северна Йордания,

до Йерусалим,

който целият е свързан с Авраам, до Витлеем,

и накрая до мястото, където е погребан

в Хеброн.

На практика, изминахме пътя от мястото на раждането до смъртта.

Показахме, че може да се направи. Беше невероятно пътешествие.

Нека ви задам един въпрос.

Колко от вас са изпитали усещането

да се озоват сред непознати

или на непознато място,

и напълно непознат, перфектно непознат,

да дойде до вас, и да ви покаже добрите си намерения,

а защо не и да ви покани в дома си, да ви даде нещо за пиене,

чаша кафе, храна?

Колко от вас са преживели някога подобно нещо?

Това е смисълът

да вървим по стъпките на Авраам.

Но това е и което откриваме, когато отидете в тези градчета в Близкия Изток,

и където очаквате враждебност,

а срещате най-страхотното гостоприемство,

и всичко това, свързано с Авраам.

"В името на отец Авраам,

нека ви предложа храна."

И така ние открихме, че

Авраам не е просто герой от книга за тези хора,

за тях той е жив, живее с тях.

И за да направя дългата история кратка,

през последните няколко години

хиляди хора

започнаха да вървят по стъпките на Авраам

в Близкия Изток,

наслаждавайки се на гостоприемството на местните хора.

Те започнаха да се разхождат

из Израел и Палестина,

Йордания, Турция и Сирия.

Това е невероятно преживяване.

Мъже, жени, млади хора, възрастни хора -

повече жени, отколкото мъже, на практика, и това е интересно.

За тези, които не могат да се разходят,

които не могат да отидат точно сега на тези места,

хората започнаха да организират разходки

в градовете, в техните собствени общности.

В Синсинати, например, бе организирана разходка

през църква, джамия и синагога

и всички заедно похапнаха Авраамова храна.

Това бе ден по стъпките на Авраам.

В Сао Паоло, Бразизия, това се превърна в традиционно годишно събитие

за хиляди хора, които бягат по

стъпките на Авраам,

обединявайки различните общности.

На медиите им харесва, направо обожават тези събития.

Те ги отразяват широко,

защото са визуални

и разпространяват идеята,

тази идея на Авраамовата гостоприемност,

на добротата към непознатите.

И само преди няколко седмици,

имаше репортаж по Националното обществено радио по темата.

Последния месец,

имаше статия във вестник "Гардиън"

в Манчестърския "Гардиън" по темата -

цели две страници.

И в този матариал бе цитиран селянин,

който казва: "Това пътуване ни свързва със света."

Казва, че е като светлина, която идва в живота ни.

Дава ни надежда.

И в крайна сметка всичко е именно за това.

Но не е и само за психологията,

свързано е и с икономиката,

защото когато хората ходят, те харчат пари.

И тази жена тук, Ум Ахмад,

е жена, която живее по пътя в Северна Йордания.

Тя е отчайващо бедна.

Тя е частично сляпа, мъжът й не може да работи,

и има седем деца.

Но това, което може да прави, е да готви.

И така тя започва да готви за някои от групите пътуващи,

които минават през селцето и я предлага в дома си.

Те сядат на пода.

Тя дори няма покривка за масата..

Но прави най-вкусната храна,

която приготвя със свежи продукти от близките селца.

И така идват все повече и повече пътешественици.

И не след дълго тя започва да печели

и така подпомага семейството си.

И пред екипа ни сподели:

"Вие ме направихте видима

в селце, в което хората доскоро се срамуваха

да ме погледнат."

Това е потенциалът, ако тръгнете по стъпките на Авраам.

Буквално има стотици общности от този вид

из Близкия Изток, разположени по пътя.

Потенциалът е в това да се промени играта.

А за да промените играта, трябва да промените рамката,

начина, по който виждаме нещата -

да променим рамката

от враждебност към гостоприемство,

от тероризъм към туризъм.

И в този смисъл, вървенето по стъпките на Авраам

е промяна в правилата на играта.

Нека ви покажа едно нещо.

Тук имам малък жълъд,

който си намерих докато ходех по стъпките

по-рано тази година.

Разбира се, че свързваме жълъда с дъба -

расте на дъбово дърво,

което пък свързваме с Авраам.

Пътеката сега е като жълъд -

все още е в своята начална фаза.

Как изглежда дъбовото дърво?

Ако се върна към детството си,

сериозна част от което прекарах, въпреки че съм роден тук в Чикаго,

аз го прекарах в Европа.

Ако сте били

сред руините, да кажем, на Лондон

през 1945 г., или в Берлин,

и кажете:

"60 години по-късно

това ще бъде най-мирното, проспериращо място на планетата",

хората биха решили,

че вие не сте в ред.

Но те го постигнаха благодарение на обща идентичност - Европа -

и обща икономика.

Така че въпросът ми е, ако това може да се случи в Европа,

защо да не може да се случи и в Близкия Изток?

Защо не, благодарение на общата идентичност -

което е историята на Авраам -

и благодарение на общата икономика,

която ще се базира в голяма част на туризма?

Позволете ми да завърша,

като кажа, че през последните 35 години,

докато работех

по някои от най-опасните, трудните и неподатливи

конфликти по планетата,

все още ми предстои да видя един конфликт,

който според мен да не може да се трансформира.

Не е лесно, разбира се,

но е възможно.

Случи се в Южна Африка.

Случи се в Северна Ирландия.

Може да се случи навсякъде.

Просто зависи от нас.

Зависи от нас да станем трета страна.

Позволете ми да ви поканя

да помислите върху възможността да станете трета страна,

като направите съвсем малка стъпка.

Скоро ще излезем в почивка.

Просто се приближете към някой,

който е от различна култура, страна,

етност, или с когото имате други различия

и започнете разговор с него. Изслушайте го.

Това е действие на третата страна.

Това означава да тръгнете по стъпките на Авраам.

След TEDTalk (ТЕД лекция),

защо не една TEDWalk (ТЕД разходка)?

Разрешете ми да ви оставя

с три неща.

Първото е, тайната на мира

е третата страна.

Третата страна сме ние,

всеки един от нас,

с всяка отделна стъпка,

може да премести света, да помогне на света

да се озове една стъпка по-близо до мира.

Има стара африканска поговорка, която казва:

"Когато паяжините се обединят,

в тях може да се хване дори лъв."

Ако съумеем да обединим

нашите мрежи за мир на всички трети страни,

ние дори можем да спрем лъва.

Много ви благодаря.

(Ръкопляскане)