Дейвид Грифин за това как фотографията ни свързва

Директорът на фотографския отдел на сп. "National Geographic" Дейвид Грифин познава силата на фотографията, с която тя ни свързва с нашия свят. В разговор, изпълнен с възхитителни образи, той говори за това как всички ние използваме снимки, за да разказваме историите си.

Да разгледаме някои страхотни фотографии.

Това е икона на "National Geographic",

афганистанска бежанка, снимана от Стив МакКъри.

Но "Harvard Lampoon" е на път да излезе

с пародия на "National Geographic"

и потръпвам като си помисля какво ще направят с тази снимка.

О, гневът на Photoshop.

Това е приземяващ се самолет в Сан Франциско, сниман от Брус Дейл.

Монтирал е камера на опашката.

Поетичен образ към статия за Толстой от Сам Абел.

Пигмеи в Демократична република Конго от Ранди Олсън.

Обичам тази фотография, защото ми напомня

за бронзовите скулптури от Дега на малката танцьорка.

Полярна мечка, плуваща в Арктика, от Пол Никлин.

Полярните мечки се нуждаят от лед, за да могат да се придвижват -

не са много добри плувци.

А знаем какво се случва с леда.

Това са камили, движещи се през долината Рифт в Африка,

снимани от Крис Джонс.

Снимано е право надолу, така че това са сенките на камилите.

Това е собственик на ранчо в Тексас, сниман от Уилям Албърт Алард,

страхотен портретист.

И Джейн Гудал, която установява специална връзка,

снимана от Ник Никълс.

Това е сапунена дискотека в Испания, снимана от Дейвид Алън Харви.

Дейвид каза, че там се случвали много странни неща

на дансинга.

Но, хей, поне е хигиенично.

(Смях)

Това са морски лъвове в Австралия, изпълняващи собствения си танц,

от Дейвид Дубиле.

А това е комета, хваната от д-р Юън Мейсън.

И най-сетне, палубата на Титаник, без кинозвезди,

снимана от Емъри Кристоф.

Фотографията носи мощ, която я поддържа

в неумолимия водовъртеж на днешния пренаситен медиен свят,

защото снимките емулират начина,

по който един значим момент замръзва в нашия ум.

Ето един пример.

Прези четири години бях на плажа със сина си

и той се учеше да плува

в относително спокойните води при плажовете в Делауер.

Но аз се обърнах за момент, а той попадна в силно течение,

което започна да го тегли към вълнолома.

Стоя тук сега и виждам

как се хвърлям във водата след него,

как моментите се забавят и замръзват в тази подредба.

Виждам скалите хей там.

Една вълна е на път да се разбие в него.

Виждам как ръцете му се протягат

виждам и ужасеното му лице

как ме гледа и казва: "Помогни ми, татко!"

Хванах го, вълната се разби над нас.

Върнахме се на брега, той беше добре.

Бяхме малко изплашени.

Но този "проблясък на паметта", както се нарича,

се случва, когато всички елементи се съберат, за да дефинират

не само събитието, а и моята емоционална връзка с него.

Снимката успява да го постигне

като създава своята мощна връзка със зрителя.

Трябва да ви кажа,

че говорих с Кайл миналата седмица за това,

че ще разкажа тази история.

А той каза: "О, да, и аз го помня!

Помня твоя образ,

как стоиш горе на брега и ми викаш."

(Смях)

Мислех, че съм герой.

(Смях)

И така...

това представлява - това е кръстосан образец от

няколко забележителни снимки, направени от едни от най-великите фотожурналисти в света,

работещи с максимума от своите умения.

Освен една.

Тази снимка е направена от д-р Юън МЕйсън

в Нова Зеландия миналата година,

беше представена и публикувана в "National Geographic".

Миналата година добавихме секция в нашия уебсайт, наречена "Вашият кадър",

където всеки може да представи снимки за възможна публикация.

Тя пожъна див успех

в общността на фотографите ентусиасти.

Качеството на тези аматьорски снимки

може понякога да бъде изумително.

Като гледам това, за мен се потвърждава,

че всеки от нас има поне една или две

велики снимки в себе си.

Но за да бъдеш велик фотожурналист,

трябва да имаш повече от само една или две

велики снимки в себе си.

Трябва да можеш да ги правиш постоянно.

Но по-важното е,

че трябва да знаете как да създадете визуален разказ.

Трябва да знаете как да разказвате история.

Ще споделя с вас някои истории,

които според мен демонстрират мощта на фотографията да разказва истории.

Фотографът Ник Никълс отиде да документира

един много малък и относително непознат резерват за диви животни

в Чад, наречен Закума.

Първоначалното намерение беше да пътува дотам

и да се върне с класическа история за разнообразни видове,

за екзотична местност.

Това и правеше Ник, до един момент.

Това е котка сервал.

Тя всъщност се снима сама,

чрез нещо, наречено камера-капан.

Оттам минава инфрачервен лъч,

а тя е минала през лъча и се е снимала.

Това са павиани при дупка за водопой.

Ник - камерата отново е автоматична камера -

е направил хиляди снимки на това.

И в крайна сметка Ник се оказа с много снимки

на павиани, снимани в гръб.

(Смях)

Лъв, похапващ късна нощна закуска -

забележете, че има счупен зъб.

Крокодил върви по речен бряг към бърлогата си.

Обичам тази малка капка вода,

която пада от края на опашката му.

Но основният животински вид в Закума са слоновете.

Едно от най-големите непокътнати стада в тази част на Африка.

Ето снимка, направена на лунна светлина -

нещо, което с дигиталната фотография става съвсем различно.

Тази статия беше на тема за слоновете.

Ник, заедно с изследователя д-р Майкъл Фей,

е поставил яка на матриарха на стадото.

Нарекли я Ани

и започнали да проследяват движенията й.

Стадото било в безопасност в границите на парка

заради групата посветени паркови рейнджъри.

Но щом започнали годишните дъждове,

стадото започнало да мигрира към пасища извън парка.

И тогава се случила беда.

Защото извън безопасността на парка били бракониерите,

които щели да ги ловят само заради стойността на слоновата кост в бивните им.

Матриархът, който проследявали с радио,

след седмици движение напред-назад в парка и извън него,

спряла извън парка.

Ани била убита, заедно с 20 членове на стадото й.

Дошли само за слоновата кост.

Това е един от рейнджърите.

Те успели да догонят един от бракониерите и да изземат тази слонова кост.

Не могли да я оставят там,

защото все пак е ценна.

Но Ник се върна с история,

която излизаше отвъд метода на старата школа,

или просто: "Не е ли това един изумителен свят?"

Вместо това той създаде история, която дълбоко трогна публиката ни.

Вместо просто познание за този парк,

той създаде разбиране и емпатия

към слоновете, рейнджърите и многото проблеми

около конфликтите между хората и дивите животни.

А сега, да се пренесем в Индия.

Понякога дълга история може да се разкаже по-стегнато.

Разглеждахме проблем, на който Ричард Вурман

обръща внимание в проекта си "Население в новия свят".

За първи път в историята

повече хора живеят в градска, отколкото в селска среда.

И по-голямата част от този растеж не е в градовете,

а в бедняшките квартали, които ги заобикалят.

Джонас Бендиксън, много енергичен фотограф,

дойде при мен и каза:

"Трябва да документираме това - ето моето предложение:

Да обиколим целия свят и да снимаме всеки бедняшки квартал по света."

А аз отвърнах: "Знаеш, че това би било доста амбициозно за нашия бюджет."

Затова направихме друго.

Вместо да ходим да вършим нещо, в резултат на което

да се получи една изследователска статия,

в която просто да видиш по малко от всичко,

изпратихме Джонас в Дхарави,

който е част от Мумбай, Индия,

оставихме го да постои там и да навлезне

в сърцето и душата на тази наистина голяма част от града.

Джонас не отиде просто да хвърли едно око

на ужасните условия за живот по тези места.

Той видя, че това е жива, дишаща и жизнена част

от функционирането на целия градски район.

Фокусиран на едно място,

Джонас надзърна в душата и издържливия човешки дух,

залегнал в основата на тази общност.

И го направи по красив начин.

Понякога обаче единственият начин дa разкажеш история е със съкрушителна снимка.

Създадохме екип от подводния фотограф Брайън Скери

и фотожурналиста Ранди Олсън,

за да документират изчерпването на световните риболовни райони.

Не бяхме единствените, заели се с тази тема,

но снимките, създадени от Брайън и Ранди,

са сред най-добрите, уловили както човешкото,

така и природното отчаяние от липсата на риба.

Тук, на една снимка на Брайън,

се вижда хваната акула, привидно разпъната на кръст,

в специална мрежа край Бая.

Виждал съм нелоши снимки на случайно улавяне -

животни, случайно попаднали

при риболов за определени видове.

Но тук Брайън е уловил уникална гледка,

като е застанал под лодката,

когато изхвърляли отпадъците през борда.

А после Брайън поел дори още по-голям риск,

за да заснеме снимка, каквато досега не е правена,

на голяма мрежа-трал, стържеща по океанското дъно.

Отново на сушата, Ранди Олсън снимал

импровизиран рибен пазар в Африка,

където остатъците от филетирана риба били продавани на местните,

докато големите парчета били изпращани в Европа.

А тук, в Китай, Ранди снимал пазар за медузи.

Тъй като главните източници на храна са изчерпани,

рибарите отиват по-дълбоко в океана

и изваждат други източници на протеин.

Това се нарича риболов надолу по хранителната верига.

Но има също и проблясъци на надежда

и мисля, че всеки път, когато правим голяма, голяма история за това,

всъщност не искаме просто да отидем

и да хвърлим поглед на всички проблеми.

Искаме също да търсим решения.

Брайън снимал морски резерват в Нова Зеландия,

където комерсиалният риболов е бил забранен,

и в резултат изчезващите видове са били възстановени,

а с тях и едно възможно решение за устойчиви риболовни райони.

Фотографията също може да ни убеди да се заемем

с проблеми, които са потенциално изтощителни и противоречиви.

Джеймс Начтюи, който беше почетен на ТЕД миналата година,

разглеждал хода на медицинската система,

която е използвана при ранени американци, излизащи от Ирак.

Тя е като тръба, където ранен войник влиза в единия край

и излиза обратно в къщи от другия.

Джим започнал на бойното поле.

Тук лекар се грижи за ранен войник

в хеликоптер на път към полевата болница.

Тук е в полевата болница.

Войникът отдясно е татуирал името на дъщеря си

на гърдите си , за да му напомня за дома.

От тук по-тежко ранените са транспортирани

обратно в Германия, където се срещат със семействата си

за първи път.

После - обратно към Щатите, за да се възстановят в болниците за ветерани,

като тази тук, в Уолтър Рийд.

И накрая, често снабдени с високотехнологични протези,

те излизат от медицинската система и се опитват

да си възвърнат предвоенния живот.

Джим взе онова, което би могло да е стриктна статия за медицинската наука,

и му даде човешко измерение, което дълбоко трогна нашите читатели.

Тези истории са страхотни примери

за това как фотографията може да се използва

за насочване към някои от нашите най-важни теми.

Но има също и моменти, когато фотографите

просто се натъкват на неща, които се свеждат

до чисто забавление.

Фотографът Пол Никлин пътува до Антарктида,

за да снима за статия за леопардовите тюлени.

Те рядко са били снимани - отчасти, защото са смятани

за едни от най-опасните хищници в океана.

Всъщност, година по-рано един изследовател е бил

сграбчен от един от тях, завлечен в дълбините и убит.

Можете да си представите, че Пол може би леко се колебаеше

дали да влезне във водата.

Леопардовите тюлени се занимават главно с ядене на пингвини.

Знаете за "Походът за императорите",

това е нещо като дъвченето на пингвините.

(Смях)

Тук един пингвин се качва до ръба и поглежда навън,

за да види дали брегът е чист.

А после всички изтичват и излизат.

Но после Пол влиза във водата.

И казва, чи всъщност никога не се е страхувал от това.

Е, тази женска идва при него.

Тя е вероятно - срамота, че не се вижда на снимката -

но е дълга 3-4 метра.

Размерът й е доста значителен.

А Пол казва, че изобщо не се е изплашил,

защото тя била по-скоро любопитна спрямо него, отколкото заплашителна.

Това движение на устата отдясно

е нейният начин да му каже: "Хей, виж колко съм голяма!"

Или пък, "Леле, какви големи зъби имаш."

(Смях)

После Пол решил, че тя просто го е съжалила.

За нея той бил едно голямо, глупаво същество във водата,

което по някаква причина като че ли не се интересувало

от преследването на пингвини.

Затова тя започнала да му води пингвини,

живи, и да ги постая пред него.

Пускала ги, а те после отплували.

Тя го гледала, като че ли искала да каже: "Какво правиш?

Връщала се, хващала ги, връщала ги обратно

и ги пускала пред него.

Правила това в продължение на два дни,

докато толкова му се ядосала,

че започнала да ги слага направо върху главата му.

(Смях)

В резултат на което се получила фантастична снимка.

(Смях)

В крайна сметка обаче, според Пол, тя просто разбрала,

че той няма начин да оцелее.

Това е нейният вид пуфтене, нали разбирате,

отвратено сумтене.

(Смях)

Изгубила интерес към него и се върнала към онова, което прави най-добре.

Пол се зае да снима относително

тайнствено и непознато създание

и се върна не само с колекция снимки,

но с изумително преживяване и страхотна история.

Точно този тип истории -

онези, които излизат отвъд непосредственото или просто повърхностното,

които демонстрират мощта на фотожурналистиката.

Вярвам, че фотогафията може да създаде истинска връзка с хората

и може да бъде приложена като позитивно средство

за разбиране на предизвикателствата и възможностите

пред нашия свят днес.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)