Колко е опасно "да си затваряме очите"

Гейла Бенефилд просто си вършела работата докато не открила ужасната истина за своя роден град, който имал 80 пъти по-висока смъртност от средното за САЩ. Когато се опитала да разкаже на хората за това, научила друга горчива истина: Хората не искали да знаят. В тази реч, която е отчасти урок по история, отчасти призив за действие, Маргарет Хефернан показва опасностите от "съзнателното невежество" и се възхищава на хора като Гейла, които имат смелостта да проговорят.

В северо-западната част на САЩ,

съвсем близо до границата с Канада,

се намира малък град наречен Либи, Монтана.

Сред иглолистни гори и езера,

дивна природа

и дървета исполини, подпрели небесният свод.

Тъкмо там се намира малкото градче Либи,

което посетих и което ми се стори някак самотно,

някак изолирано.

В градчето Либи, Монтана живее една необикновена жена -

Гейла Бенефилд.

Тя никога не се почувствала напълно приета,

въпреки че прекарала там по-голямата част от живота си,

може би заради руското си потекло.

Тя ми разказа, че когато била в училище

била единственото момиче, което избрало

да посещава часовете по техническо чертане.

След години работата ѝ била да обикаля от къща на къща

и да записва показанията на водомерите и електромерите.

Понеже посещавала домовете през работно време

нещо необичайно привлякло вниманието ѝ -

през работно време срещала много мъже,

които били по домовете си, мъже на 40-50 години,

които дишали кислород от бутилка, през специална маска.

Това ѝ се сторило много необичайно.

След няколко години починал баща ѝ на 59 годишна възраст,

само пет дни преди да се пенсионира.

Той бил миньор.

И тя мислила, че той бил изхабен от тежката си работа.

Но след още няколко години починала майка ѝ,

което било още по-необичайно,

защото майка ѝ била от род

с множество дълголетници.

Например чичото на Гейла е все още жив

и се учи да танцува валс.

Не било много логично майката на Гейла

да почине толкова млада.

Било нещо необичайно и не ѝ давало мира.

Мислейки за тези неща тя си припомнила и други случки.

Тя си спомнила например,

че когато майка ѝ си счупила крака и постъпила в болница

и направили доста рентгенови снимки,

две от които били на крака, което било логично,

но имало и шест снимки на гръдният ѝ кош.

Тя не преставала да мисли за всеки детайл

от своя живот и живота на родителите ѝ,

опитвайки се да намери смисъл и връзка.

Мислила и за родния си град

в който имало мина за вермикулит,

който се използвал за торене -

за да растат по-бързо растенията.

Вермикулитът се използвал и за изолация

като много от него се разстилал на таваните на къщите

за да задържа топлината през дългата и мразовита зима в щата Монтана.

Вермикулит имало по детските площадки,

на футболното игрище

и дори на ледената пързалка.

Това което не знаела, докато не се разровила,

било че вермикулитът е много отровен вид азбест.

Когато разбрала това

тя започнала да разказва на всички -

какво се случило, какво довело до смъртта на родителите ѝ,

и защо толкова хора имат нужда от кислородни маски

докато са в къщи следобед.

Случило се нещо поразително.

Тя смятала, че щом всички знаят нещо ще се промени,

но всъщност никой не искал да знае.

Хората я смятали за толкова досадна,

защото разказвала тази история непрестанно -

на съседи, познати и дори на хора от улицата,

че няколко души се наговорили

и направили лепенка

която гордо залепили на колите си, която гласяла:

"Аз съм от Либи, Монтана.

И не страдам от азбестозия." (болест на белия дроб предизвикана от власинките на азбеста)

Но Гейла не се спряла. Тя продължила с проучванията си.

Развитието на Интернет било много полезно.

Тя говорила с всеки готов да я изслуша.

Говорила и говорила, докато не извадила късмет

когато един научен работник дошъл в града

за да изследва историята на мините.

След като му разказала за разкритията си, той, разбира се,

както всички останали, не ѝ повярвал.

Но се върнал в Сиатъл и направил собствено разследване

и разбрал, че тя е права.

Така тя намерила своя пръв съюзник.

Но все пак, хората не искали да знаят.

Те казвали: "Ако беше толкова опасно

все някой щеше да ни каже."

"Ако заради това умират хора,

лекарите щяха да ни кажат."

Някои от хората свикнали на тежък труд казали:

"Не искам да съм жертва.

Не мога да бъда,

а и всяка индустрия има своите инциденти."

Но Гейла продължила и най-накрая

правителството изпратило екип,

който да прегледа жителите на града -

около 15,000 души. Прегледите показали,

че смъртността в града

била 80 пъти по-висока от тази за страната.

Това се случило през 2002 година и дори тогава

никой не казал: "Гейла,

погледни детската площадка, където играят внуците ти.

Там е пълно с вермикулит."

Това не било неразбиране.

Това било съзнателно невежество.

"Съзнателно невежество" е юридическо понятие което означава,

че ако има информация, която можеш да знаеш и се предполага да знаеш,

но някак си не е достигнала до теб

ти си "съзнателно невеж" в очите на закона.

Избрал си да не знаеш.

Има много съзнателно невежество около нас.

Можете да го видите в банките,

където хиляди служители дават ипотеки на хора,

които очевидно не могат да си ги позволят.

Можете да го видите в банките,

където лихвите се манипулират

и всички знаят какво се случва,

но всички усърдно не обръщат внимание.

Съзнателно невежество има и в редиците на църквата

където от десетилетия се игнорират случаите на малтретиране на деца.

Съзнателно невежество имаше

и в подготовката на войната в Ирак.

Съзнателното невежество съществува в голям мащаб, както в тези случаи,

но съществува и в ежедневието

в семейството, в квартала,

и в организациите и институциите.

В редица организации са правени изследвания

като се задават въпроси подобни на:

"Имате ли проблеми във вашата работа,

които хората се притесняват да посочат?"

И когато учените правят такива изследвания

на фирмите в САЩ

откриват, че 85% процента от хората казват "Да."

85% от хората знаят за проблем

който не искат да обсъждат.

Когато повторих тези изследвания в Европа,

задавайки същите въпроси,

стигнах до същия процент.

85%! Това е доста мълчание.

Много съзнателно невежество.

Това, което е много интересно е, че работейки с компании от Швейцария,

те ми казват: "Това е швейцарски проблем."

Когато ида в Германия те ми казват: "Да, да, това е немската болест."

Когато работя с компании от Англия чувам:

"А, да, англичаните имат този проблем."

Истината е, че това е човешки проблем.

Всички ние, при определени обстоятелства, показваме съзнателно невежество.

Изследванията показват, че някои хора са "невежи"

от страх. Страхуват се от последствията.

А други хора са съзнателно невежи защото мислят,

че няма смисъл да се говори.

Никога нищо няма да се промени.

И какво ако протестираме, например срещу войната в Ирак

и нищо не се променя, защо да протестираме тогава?

По-добре да не обръщаме внимание на всичко това.

Има и друга гледна точка, която чувам през цялото време:

"Ами, нали разбираш,

хората които надигат глас, те са дисиденти.

А всички ние знаем какво се случва с тях."

Съществува цяла митология около дисидентите

която твърди, че те са малко луди.

Това, което аз съм видяла обикаляйки света

и говорейки с дисиденти е, че всъщност

те са много лоялни и често много консервативни хора.

Те са отдадени на организациите и институциите в които работят

и причината да надигат глас,

причината да настояват и говорят,

е че ги е грижа за организацията им

и искат тя да бъде добре и да се развива.

Друго нещо, което хората казват

за дисидентите е: "Ами, няма смисъл,

знаем какво се случва с тях.

Те биват смазани.

Никой не иска да мине през това преживяване."

Но когато говоря с дисиденти

това, което чувам е гордост.

Например Джо Дарби.

Всички си спомняме за снимките от затвора Абу Гариб,

които шокираха света и показаха

каква война се води в Ирак.

Чудя се дали някой си спомня за Джо Дарби,

смиреният и изпълнителен войник,

който открива тези снимки и ги предава.

Той казва: "Не съм предател,

но някои неща минават всички допустими граници.

Казват, че невежеството е блаженство,

но аз не бих могъл да живея ако не направя нещо."

Говорила съм със Стив Болсин, английски лекар,

който в продължение на пет години се опитва да привлече внимание

към изключително опасен хирург който убива бебета.

Попитах го защо го е направил и той каза:

"Всъщност дъщеря ми ме накара.

Дойде при мен една нощ и просто каза:

'Тате, не можеш да оставиш тези деца да умрат.'"

Или пък Синтия Томас,

лоялна армейска дъщеря и съпруга,

която, виждайки свои приятели и познати

да се завръщат от войната, била толкова шокирана

както от тяхното психическо състояние

така и от отказа на армията да признае съществуването

на посттравматичното стресово разстройство,

че отворила кафене в центъра на армейско градче,

където оказвала на завърналите се легална, психологична и медицинска помощ.

И знаете ли какво ми каза? "Знаеш ли, Маргарет,

Винаги съм казвала, че не знам каква искам да стана

когато порасна.

Но открих себе си в тази кауза

и никога вече няма да съм същата."

Ние се радваме на толкова много свободи днес,

трудно извоювани свободи:

свободата да пишем и издаваме без цензура;

свобода, която не съществуваше при предишното ми идване в Унгария;

свободата да гласуваме, за която жените

са се борили много;

свободата на хората с различен етнос, култура,

и сексуална ориентация да водят живота, който искат.

Но свободата не съществува, ако не бъде използвана.

Това, което дисидентите правят,

и което хората като Гейла Бенефилд правят,

е да използват свободата, която имат.

И те са съвсем наясно

че, разбира се, ще има спорове,

ще има много скандали,

със съседи, с колеги и с приятели,

но те са готови да се научат да спорят.

Готови са да застанат пред черногледите си съграждани,

и да изложат аргументите си по-добре и по-ясно.

Готови са да работят заедно с опонентите си

за да станат по-добри в своето начинание.

Тези хора имат голяма решителност,

безкрайно търпение и твърда непоколебимост

да не са слепи, да не премълчат.

Когато отидох в Либи, Монтана,

посетих клиниката по азбестозия (болест на белия дроб предизвикана от власинките на азбеста)

която съществува заради Гейла Бенефилд,

където първоначално някои хора,

които искат помощ и имат нужда от преглед,

влизали през задната врата

тъй като не искали да признаят,

че Гейла е била права.

Докато вечеряхме, наблюдавах

големи камиони които идваха и си отиваха,

отнасяйки заразената почва от градините

и носейки нова, незаразена, която да я замести.

Взех с мен 12 годишната ми дъщеря

защото много исках да се срещне с Гейла.

Дъщеря ми ме попита: "Защо? Какво толкова?"

А аз ѝ отговорих: "Тя не е кино звезда,

не е знаменитост, нито е експерт

и самата Гейла би потвърдила първа,

че не е светец.

Най-характерното нещо за Гейла е,

че тя е обикновена.

Тя е като теб и мен.

Тя разполага със свобода и е готова да я използва."

Благодаря ви много.

(Ръкопляскания)