Признанията на един депресиран комик

Кевин Брийл не прилича на депресирано хлапе - той е капитан на отбора, можете да го видите на всяко парти, забавен и уверен. Но той разказва историята за нощта, в която осъзнава, че за да запази живота си трябва да каже четири прости думи.

Отдавна

се чувствам така сякаш живея два различни живота.

Единият е видим за всички,

но освен него има един, който виждам само аз.

И в животът, който всички други виждат,

там където съм приятел,

син, брат,

комик и тийнейджър.

Това е животът, който виждат всички.

Ако помолите приятелите и семейството ми да ме опишат,

това е което ще ви кажат.

И това е една огромна част от мен. Това съм аз.

И ако ме помолите сам да се опиша,

вероятно ще повторя част от тези неща.

И няма да ви излъжа,

но и няма да разберете цялата истина,

защото истината е,

че това е животът, който всички други виждат.

В животът, който само аз виждам, този, който съм аз,

който наистина съм,

аз съм някой, който страда от много силна депресия.

Това е част от моя живот в последните 6 години,

и продължава всеки ден.

За някой, който никога не е изпитвал депресия

или никога не е знаел какво означава това,

може да се изненада да чуе,

защото има много популярна грешна представа,

че депресията е просто да си тъжен,

когато нещо в животът ти не е наред,

когато се разделите с приятелката си,

когато загубите любимия си,

когато не получите работата, която искате.

Но това е тъга. Това е нещо естествено.

Това е естествена човешка емоция.

Истинската депресия не е да си тъжен

когато нещо в живота ни не върви.

Истинската депресия е да си тъжен,

когато всичко в живота ни върви добре.

Това е истинската депресия и аз страдам от нея.

И ако бъда напълно честен трябва да ви кажа,

че е много трудно да се изправя тук и да го кажа.

Толкова ми е трудно да говоря по тази тема,

и изглежда, че на всички им е трудно да говорят за нея,

така че просто никой не говори за депресията.

И никой не говори за депресията, а трябва,

защото това е голям проблем точно сега.

Това е огромен проблем.

Но не виждаме нищо по социалните медии, нали?

Не виждаме нищо във Фейсбук. Не виждаме в Туитър.

Не го виждаме по новините, защото не е нещо щастливо,

не е забавно, не е лека тема.

И тъй като не я виждаме, не разбираме сериозността на проблема.

Но ето колко е сериозно -

на всеки 30 секунди,

всеки 30 секунди, някъде,

някой по света отнема живота си,

заради депресия,

и може да е на две крачки разстояние, може и да е през две държави,

може да е на два континента далече, но се случва,

и се случва всеки ден.

И в обществото ни има тенденция

просто да погледнем и да кажем: "И какво от това?"

Какво от това? Поглеждаме и казваме: "Това е твой проблем.

Това е техен проблем."

Казваме, че сме тъжни и че съжаляваме,

но казваме и: "И какво от това?"

Преди две години това беше мой проблем,

защото аз седнах на ръба на леглото,

където съм сядал хиляди пъти преди това,

и бях готов да се самоубия.

Бях готов да се самоубия и ако бяхте погледнали повърхнтостно моят живот тогава

нямаше да видите дете, което иска да се самоубие.

Щяхте да видите дете, което беше капитан на баскетболния отбор,

най-добрият ученик в класа по драма и театър за годината,

най-добрият ученик по английски за годината,

някой, който е почитан непрекъснато

и е бил на всяко парти.

И бихте си казали, че не съм депресиран, ще си кажете,

че не съм готов да се самоубия, но бихте грешали.

Бихте сгрешили. И така, седях там една нощ

до една бутилка с лекарства, с химикалка и лист хартия в ръка,

смятах да отнема живота си,

и стигнах много близо до това да го направя.

Толкова близо стигнах да го направя.

Не го направих, което ме превръща в един от онези щастливци,

един от онези, които стъпват на перваза,

поглеждат надолу, но не скачат,

един от онези щастливци, които оцеляват.

Оцелях и заради това имам да ви разкажа история,

и моята история е тази:

С няколоко прости думи, аз страдам от депресия.

Страдам от депресия

и мисля, че от много време

живея два напълно различни живота,

в които едната личност винаги се страхува от другата.

Страхувах се, че хората ще видят истинското ми аз,

че не бях идеалното, известно дете в гимназията, което всички мислеха, че съм,

че под усмивката ми имаше страдание,

и под моето светло аз има едно тъмно аз,

и че под моята личност се крие една огромна болка.

Някои хора се страхуват, че момичетата може да не ги харесат.

Някои хора изпитват страх от акули. Някои хора изпитват страх от смъртта.

Но за мен, за голяма част от живота ми, аз се страхувах от себе си.

Страхувах се от истината за мен, от моята честност, от моята уязвимост,

и този страх ме караше да се чувствам

сякаш бях набутан в някой ъгъл,

сякаш бях набутан в някой ъгъл и имаше само един изход,

и аз мислех за това всеки ден.

Мислех за това всеки ден,

и ако трябва да бъда честен, докато стоя тук

го мисля отново, защото това е болестта,

това е борбата, това е депресията,

а депресията не е варицела.

Не преминавате през това веднъж и повече да не се повтори.

Това е нещо, с което живеете, това е нещо, в което живеете.

Това е съквартирантът, когото не можете да изритате. Това е гласът, когото не можете да игнорирате.

Това са чувствата, от които не можете да избягате,

най-страшното е, че след време,

ставате глух за това. Става нормално за вас,

това, от което наистина се страхувате най-много

не е вътрешното страдание.

Това е клеймото от другите,

това е срамът, това е неудобството,

това е неодобряващият поглед по лицето на приятел,

това са слуховете в коридора, че сте слаби,

или коментарите, че сте луди.

Това е, което пречи на търсенето на помощ.

Това ви кара да го задържите вътре и да го криете.

Това е стигма. Запазвате си го вътре във вас, криете го,

и си го държите, и си го криете,

и дори и това да ви остави в леглото цял ден,

и това да прави живота ви празен без значение колко се опитвате да го запълните,

криете го, защото стигмата на нашето общество

относно депресията е много реална.

Много е истинска и ако мислите, че не е, запитайте се дали

по-скоро бихте написали в следващия си статус във "Фейсбук",

че ви е трудно да станете от леглото,

защото ви боли гърба

или че ви е трудно да ставате от леглото всяка сутрин

защото сте депресирани?

Това е стигмата, защото за нещастие,

живеем в свят, където ако счупите ръката си,

всички ще тичат да се подпишат на гипса,

но ако кажете на хората, че сте депресирани, всички ще избягат в другата посока.

Това е стигма.

Ние приемаме толкова лесно някой да счупи част от себе си,

но не и мозъка.

Това е чисто невежество и това невежество е създало

свят, който не разбира депресията,

свят, който не разбира умственото здраве.

И за мен това е иронично, защото депресията

е един от най-добре документираните проблеми на света,

но е най-малко обсъждан.

Просто го оставяме настрани, някаде в ъгъла

и се преструваме, че не е там и че ще се оправи от себе си.

Ами, няма да се оправи така. Не се е и няма да се оправи от себе си,

защото това е пожелателно мислене

и това пожелателно мислене не е план, а е отлагане,

а ние не може да отлагаме нещо, което е толкова важно.

Първата стъпка за разрешаване на който и да е проблем

е разпознаването му.

Ние все още не сме направили това, така че не може да очакваме

да намерим отоговор, ако все още ни е страх да зададем въпроса.

И аз не знам какво е решението.

Бих искал да знам, но не знам, но също така мисля,

че трябва да започне оттук.

Трябва да започне от мен, да започне от вас,

трябва да започне от хората, които страдат,

от тези, които са скрити в сенките.

Трябва да говорим открито и ясно, и да разбием тишината.

Трябва да сме смели за това, в което вярваме,

защото има нещо, което съм осъзнал,

ако има нещо, което виждам като най-голям проблем,

не е в построяването на свят,

където премахваме чуждото невежество.

А в построяването на свят, където се учим на приемане на себе си,

където се чувстваме добре от това което сме,

защото когато станем честни,

виждаме, че се борим и страдаме.

Без значение дали сме ние или някой друг,

ние всички знаем какво е да си наранен.

Всички знаем какво е да имаме болка в сърчето,

и всички знаем колко е важно тя да бъде излекувана.

Но в момента депресията е дълбоката рана на обществото,

върху която ние слагаме лепенка и се преструваме, че я няма.

Но тя е там. Тя е там и знаете ли какво? Всичко е наред.

Депресията е наред. Ако преминавате през нея, знайте, че сте добре.

И знайте, че сте болни, че не сте слаби,

и че това е проблем, а не идентичност,

защото когато преминете през страха и подигравките,

и през осъждането и стигмата на другите,

можете да видите депресията такава каквато е,

и това е просто част от живота,

просто част от живота, и колкото и да мразя,

колкото и да мразя някои места,

някои части от живота ми, до които ме е докарала депресията,

за много неща аз съм благодарен за нея.

Защото ме е водила до дъното,

но само за да ми покаже, че има върхове,

и ме е водила през тъмнината,

но само за да ми напомни, че има и светлина.

Моята болка, за повече от 19 години на тази планета,

ми е дала перспектива и моята болка,

моята болка ме е карала да имам надежда,

да имам надежда и да имам вяра, вяра в себе си,

вяра в другите, вяра че може да стане по-добре,

че може да променим това, че може да говорим ясно

и да говорим открито и да се борим срещу невежеството,

да се борим срещу липсата на толерантност,

и повече от всичко

да се научим да обичаме себе си,

да се научим да се приемаме такива каквито сме,

хората които сме, а не хората които светът иска да бъдем.

Защото светът, в който вярвам е такъв,

където да приемеш вътрешната си светлина не означава да игнорираш тъмнината.

Светът, в който вярвам е този, в който се измерваме

чрез способността ни да преодолеем различията, а не да ги избягваме.

Светът, в който вярвам е този, в който мога да погледна някого в очите

и да кажа: "Преминавам през ада"

и отсреща да ме погледнат и да ми кажат: "Аз също" и това да е наред,

и да е наред, защото депресията е ок. Ние сме хора.

Ние сме хора, и ние се борим и страдаме,

и ние кървим и плачем, и ако мислите, че истинската сила

означава никога да не покажете слабост, тогава

аз ще ви кажа, че грешите.

Грешите защото е точно обратното.

Ние сме хора и имаме проблеми.

Не сме идеални и това е наред.

Така че трябва да спрем с неприемането,

да спрем нетолерантността, да спрем стигмата,

и да разбием тишината, и да премахнем табутата,

да погледнем истината и да започнем да говорим,

защото единственият начин да победим този проблем,

с който хората се борят сами,

е да застанем силни един до друг,

да застанем силни един до друг.

И аз вярвам, че можем да направим това.

Вярвам, че можем. Много ви благодаря.

Това е сбъдната мечта. Благодаря ви. (аплодисменти)

Благодаря. (аплодисменти)