Джейк Ууд: Нова мисия за ветераните -- да помагат при бедствия

След месеци бойни действия в чужбина, 92 процента от американските ветерани казват, че искат да продължат службата си. Междувременно, едно след друго, природни бедствия продължават да сеят разрушения по целия свят. Какво общо имат тези две предизвикателства? Съоснователят на Тим Рубикон, Джейк Ууд, изнася много вълнуваща лекция за това как ветераните могат да помогнат при оказване на помощ при бедствия и по същото време да възвърнат чувството си за насока, общност и самочувствие.

Преди две години, след като служих четири години

в морската пехота на Съединените щати

и мисии в Ирак и Афганистан,

се озовах в Порт-о-Пренс, водейки екип

от ветерани и медицински специалисти

в някои от най-тежко засегнатите райони на този град,

три дни след земетресението.

Ходехме на места, където никой друг не искаше да отиде,

места, където никой друг не можеше да отиде, и след три седмици,

разбрахме нещо. Военните ветерани

са много, много добри при реагиране на бедствия.

И връщайки се у дома, съучредителят ми и аз,

разгледахме това, и си казахме че има два проблема.

Първият проблем е, че няма достатъчно добро реагиране на бедствията.

То е бавно. То е остаряло. Не използва най-добрата технология,

и не използва най-добрите хора.

Вторият проблем, който узнахме

бе много неадекватната реинтеграция на ветераните,

и това е една тема, която е на предната страница на новините в момента,

докато ветерани се прибират в къщи от Ирак и Афганистан,

и се борят да се реинтегрират в цивилния живот.

И ние седнахме и разгледахме тези два проблема,

и накрая стигнахме до заключение. Това не са проблеми.

Това са всъщност решения. И какво искам да кажа с това?

Ами ние можем да използваме реагиране при бедствия като възможност

за работа на ветерани, идващи у дома.

Последните проучвания показват, че 92 % от ветераните искат

да продължат своята служба, когато свалят униформите си.

И можем да използваме ветерани за подобряване на реагирането при бедствия.

Сега на повърхността, това има много смисъл, и през 2010 г.

ние реагирахме на цунамито в Чили,

наводненията в Пакистан, изпратихме екипи на границата между Тайланд и Бирма.

Но беше по-рано тази година, когато един от нашите

членове-учредители ни накара да сменим фокуса в организацията.

Това е Клей Хънт. Клей беше морски пехотинец с мен.

Служихме заедно в Ирак и Афганистан.

Клей беше с нас в Порт-о-Пренс. Той също беше с нас в Чили.

По-рано тази година, през март, Клей отне собствения си живот.

Това е трагедия, но тя наистина ни накара

да пренасочим какво правим.

Знаете ли, Клей не се самоуби заради това което се бе случило

в Ирак и Афганистан. Клей се самоуби

поради това, което той загуби, когато дойде вкъщи.

Той загуби целта си. Загуби своята общност.

И може би най-трагично е, че той загуби своето самочувствие.

И така, когато преценявахме и когато нещата улегнаха

от тази трагедия ние осъзнахме, че от тези два проблема --

в първоначалната итерация на нашата организация,

ние бяхме организация за реагиране при бедствия, която използва

услугите на ветераните. Имахме много успехи,

и наистина почувствахме като че ли променяме модела за реагиране на бедствия.

Но след Клей, ние променихме този фокус и изведнъж,

гледайки напред, се виждаме

като организация за служене на ветерани, която използва реагиране при бедствия.

Защото си мислим, че можем да дадем тази насока

и тази общност и това самочувствие обратно на ветераните.

И торнадата в Тускалуса и Джоплин и след това по-късно

урагана Айрин, ни предоставиха възможност да разгледаме това.

Сега искам да си представим за секунда 18-годишно момче,

което се дипломира от училище в Канзас Сити, Мисури.

Той постъпва в армията. Армията му дава пушка.

Изпращат го в Ирак.

Всеки ден той оставя телта назад с мисия.

Тази мисия е да защитава свободата на семейството, което е оставил у дома си.

И да пази мъжете около него живи.

И да умиротворява селото в което работи.

Той има цел. Но се прибира в къщи в Канзас Сити, Мисури,

може би отива в колеж, може би си намира работа,

но той няма същото чувство за насока.

Давате му резачка. Изпращате го в Джоплин, Мисури

след торнадо, той си възвръща чувството.

Връщайки се назад, това същото момче, 18-годишният абитурент

в Канзас Сити, Мисури се присъединява към армията.

Армията му дава една пушка, те го изпращат в Ирак.

Всеки ден, той гледа в един и същи набор от очи около него.

Той оставя телта. Знае, че тези хора пазят гърба му.

Той е спал в същия пясък. Те са живели заедно.

Яли са заедно. Кървели са заедно.

Той се прибира в Канзас Сити, Мисури.

Напуска военните. Сваля униформата си.

Не разполага с тази общност повече.

Но ако пуснете 25 от тези ветерани в Джоплин, Мисури,

те си възвръщат смисъла за приобщеноста обратно.

Отново, имате 18-годишно момче, което завършва

гимназия в Канзас Сити.

Той се присъединява към армията. Армията му дава една пушка.

Те го изпращат в Ирак.

Слагат медал на гърдите му. Той се завръща в къщи с парад.

Сваля униформата. Не е вече сержант Джоунс

в своята общност. Сега той е Дейв от Канзас Сити.

Той няма същото това самочувствие.

Но го изпращате в Джоплин след торнадо,

и някой отново идва при него

и стиска ръцете им и им благодари за тяхната служба,

сега те имат отново самочувствие.

Мисля, че това е много важно, защото точно сега

някой трябва да се захване,

и това поколение на ветераните има възможността

да направи това, ако им се даде шанс.

Много ви благодаря. (Аплодисменти)