Сър Кен Робинсън - Промяна в моделите (2008)

Creativity expert Sir Ken Robinson will ask how do we make change happen in education and how do we make it last?

превод:
Петър Петров

Идеите на бъдещето, днес.

Сър Кен Робинсън – "Промяна в моделите"
носител на медалът на Кралското Общество на
Изкуствата(RSA) "Бенджамин Франклин" 2008

Благодаря ви много. Бяхте ли
изненадани, когато аз получих медала?

Бяхте ли? Напрежението се усещаше, нали?
"Кой ли ще е?"

Благодаря ви. Истински смирено
приемам тази награда.

Бях се замислил по-рано, че да си смирен
не е нормално чувство, така ли е?

Не много често се чувствам смирен...
очернен, унизен, повален.

Но смирен е по-скоро старо чувство,
не е ли? Не е модерно чувство.

Но аз го имам и особено когато имам
тази награда на името на Бенджамин Франклин,

който е бил забележителен човек. Живял е наблизо
на Крейвън Стрийт. Къщата е на няколко минути оттук

и ви препоръчвам да я посетите.
Тъкмо е била реставрирана.

Много силно пресъздава живота на тази
изключителна личност.

Човек замесен в развитието на индустриализма,

част от Просвещението,
в сърцето на създаването на Новия свят

и със страст към образованието.

Човек, който също така бил заинтересован
от наука, изкуство, хуманността и политика.

Полиматичен, мисля, ренесансова личност
в сърцето на Просвещението

и един от първите значими членове на
Кралското Общество на Изкуствата(RSA).

Ако не познавате тази институция ви насърчавам
да научите повече за нея.

Основана е, ако не греша, през 1753
от Уилям Шипли

и пълното й име е Кралско Общество за Подкрепа
на Изкуства, Производство и Търговия.

Има дълга история на съдействие и подкрепа
на подходящи форми за общественото образование.

Аз също съм свързан отдавна с RSA.
Изнасял съм лекция тук,

дори може и Матю да не знае,
през юли 1990 в тази стая.

И възнамерявам да я повторя дума по дума
ако нямате нищо против.

Защо да си губя времето да помисля
върху нещо ново?

Не... През 1990 направлявах проект за
Национално изкуство в училищата

и публикувах книга за изкуствата в училище.

Имам голяма страст към изкуствата и
се събрахме тук

малко след внасянето на учебния план в Англия,

който дълбоко и погрешно разбира мястото
на изкуствата в образованието.

И говорихме за това как изкуството може
да бъде основна насока в образованието.

И ето ни тук, 17 години по-късно... ами,
всичко е толкова различно имам чувството...

Искам да кажа няколко думи за това,
да ви покажа някои кратки видеоклипа

и тогава да поговорим.

Нещо, което се случи с мен от 1990 година
насам е, че се преместих да живея в Америка.

Преместих се преди 7 години по покана
на Центърът Гети.

Не съм бягал от Великобритания,
но поставете се на мое място.

Получих телефонно обаждане на 3-ти януари 1990,
тогава живеех близо до Ковънтри.

И човека на телефона каза: "Искаш ли да дойдеш
да живееш тук в Калифорния?"

Заминахме незабавно. Дори не попитах
каква е работата, просто заминахме.

Всъщност слушалката все още се люлее в къщата

и се надяваме някой ден децата да ни проследят,
но не се тревожим много за тях.

Сега живея в Америка и ми харесва.
Някой от вас бил ли е в Лос Анджелис? Някой?

Забележително място.

Неотдавна с жена ми бяхме в Лас Вегас.
Заедно сме от 30 години

и миналата година решихме да се оженим отново.

И така, отидохме в параклисът "Елвис".
Препоръчвам ви го. Трябва да отидете.

Поръчахме си пакетът "Blue Hawaii", но
имаше и други. С "Blue Hawaii" получаваш:

интерпретатор на Елвис, 4 песни,
параклисът – разбира се, малко пушек навлизане –

поръчайте си го, и хавайско момиче –
то беше по избор, но аз го избрах,

бях доста доволен откровено казано.

За още $100 можехме да получим розов Кадилак,
но решихме, че става малко натруфено.

Според нас то снижава повода ни като цяло...

но го споменавам, защото Лас Вегас
изобразява нещата, за които искам да поговорим.

Не самият Лас Вегас, а идеята за издигането му.

Ако се замислите, всеки друг град по света
има причина да е там, където е.

Като Лондон – природните басейни, които
са добри за търговия, или пристанищата,

Или пък е в долина – добър е за земеделие,
или е на склон, добър за укрепления.

Но това не се отнася за Лас Вегас.
Няма физическа причина да бъде там.

Единствената причина е тази, която
е дала началото на тази организация,

тази, която вълнува всяка страна от живота ви
правейки човечеството такова каквото е.

Единственото нещо, което според мен
има изключителна сила

дарена на човека и доколкото можем да кажем –
никое друго същество не притежава,

а именно силата на въображението.
Приемаме я за даденост.

Способността да помислим за неща,
които не са ни подарени

и с това да догатваме неща, които никога
не са били, но могат да бъдат.

Всяка черта на човешката култура е последствие
на тази уникална способност.

Други същества може би имат подобни качества,
може и да пеят,

но не пишат опери. Други същества може и
да са бързи, но не формират олимпийски комитети.

Комуникират, но нямат театрални фестивали.

Имат постройки, но не изграждат сгради
и не ги обзавеждат.

Уникални сме с тази си способност довела
до най-удивителното разнообразие

на човешка култура, начинания, иновации,
6 000 езика се говорят по света.

И голямо приключение представило ни
Кралското Общество на Изкуствата(RSA)

и неговия труд.

Но аз вярвам, че ние систематично унищожаваме
тази способност в децата ни и нас самите.

Подбирам думите си внимателно.
Не съм казал "преднамерено".

Не смятам, че е преднамерено,
но става систематично.

Правим го рутинно, несъзнателно,
а това е най-лошото.

Защото приемаме за даденост някои идеи
относно образование, относно деца,

относно какво е да си образован, относно социална
нужда и социална полза, относно икономически цели.

Съгласяваме се лесно с тези идеи,
а се оказва, че не са правилни.

Много идеи, изглеждащи неоспорими се оказват неверни.
Както се оказа и с епохата на Просветлението –

идеи изглеждащи очевидни оказали се неверни.

Макар и иронично вярвам, че наследството
на Просветлението сега възпрепятства

нужните реформи в образованието.

Израснали сме в система на обществено
образование доминирана от две идеи.

Една от тях е представата за икономическа полза.
А това се проявява веднага.

Присъства безрезервно в учебния план.

Във всяка училищна система по света съществува
йерархия на предметите. Знаете я, минали сте през нея.

Ако работите в образованието, вероятно
сте я одобрили или сте допринесли за това някак.

Когато се преместихме в Америка записахме
децата си в гимназия и я забелязахме.

Учебния план е познаваем – математика,
наука и английски език на върха;

тогава по-долу са хуманните, а
изкуствата са на дъното.

А в тях самите винаги съществува друга йерархия –
приложните и музиката се приемат за по-важни

от театър и танци.

Няма училище в страната...
за да съм по-точен – училищна система,

няма никъде училищна система, която
да преподава танци всеки ден, систематично

на всяко дете, по начина, по който
ги учим на математика.

Не съм против математиката, но защо танците
са толкова несполучливи в системата?

Една от причините е, че не могат
да са от значение за икономиката.

Значи имаме икономическа преценка
в изграждането на учебния план.

Сигурен съм, че така е било и с вас.
Вероятно внимателно са ви отклонили

от нещата, в които сте били добри в училище към неща,
за които са ви съветвали, че ще бъдат

по-полезни за вас.

В действителност нашия учебен план се основава
на поставянето на два типа предмети –

полезни и безполезни.
А безполезните отпадат накрая.

Отпадат особено когато парите започват
да играят роля както винаги.

Джордж Буш бе в града днес, нали?
Просто реших да споделя болката с вас, това е.

Усещам я. Не... Президентът Буш, както
го наричам, и други са отговорни

за приетия от тях законопроект в Америка
за реформиране на образованието.

Доста съм говорил затова, все пак вече живея в
Америка и ще продължавам да ви го повтарям

за да ви е гадно. Живея в Калифорния,
а вие не. Ето.

Когато дойдох в Америка ми казаха,
че американците не разбират иронията.

Това не е вярно. Това е мнение на британците.
Има и други обаче.

Когато отидохме в Америка получихме наръчник

как да се държим в Америка... честно!
Даде ни я агента по преместването.

Предавам я на всички американци, които срещна:
"Дръж се така, дръж се така".

"Моля всеки да се държи както е писано".
Но едно от нещата, които пишеше бе:

"Не прегръщайте американците. На тях
не им харесва." Честно, изрично бе:

"Не ги прегръщайте, на тях не им харесва."
Оказа се, че това са глупости. Харесва им.

По моя опит американците обичат да ги прегръщат,
но ние смятаме, че не и така

първата година държахме ръцете си встрани
по време на събирания от страх да не засегнем някого,

което е допълнение на презумцията,
че сме типични резервирани британци

или че сме избягали от Riverdance.

Но на мен ми казаха, че американците не разбират
от ирония. И тогава бе приет законопроекта в Америка

наречен "Без изоставени деца".

И си помислих, че който и да е измислил
това заглавие разбира от ирония, защото

този законопроект изоставя милиони деца.

Но разбира се това не е примамливо
име за законопроект:

"Милиони изоставени деца". Разбирам го,
но ако се разровим повече

ще видим, че закона действа от 1998.

Декларацията Манифесто до голяма степен
вдъхновила Крис Уудхед

и работата му в Офстед (OFSTED).

Смятам, че е важно, защото за мен представлява
идеологията на образованието

в широк мащаб и в това е проблема.

Нека поговоря за промяна в моделите. Твърдо съм
убеден, че трябва да направим много повече

от това, което правим сега. Всяка страна
по света в момента реформира образованието.

Не знам да има изключение. Всъщност, нищо ново
– ние винаги сме реформирали образованието.

Но вече го правим последователно и
систематично навсякъде.

Причините са две. Първата е икономическа.
Хора се опитват да открият

как да образоваме децата си, за да заемат
място в икономиката на 21-и век.

Как да го сторим, дори и да не можем
да предскажем как ще изглежда икономиката

в края на другата седмица предвид
последните вълнения.

Как да го сторим? Втората е културна.
Всяка страна по света се опитва да измисли

как да образоваме децата си, така че
да имат чувство за културна принадлежност

и така да предадем културните гени
на нашето общество,

а същевременно да участваме в процес на
глобализация. Как да направим този кръг квадратен!?

Повечето държави правят това, което ние правехме
през 1988 – работят с условието

да реформират образователната система, така че
да стане по-добра версия на предишната.

С други думи – трябва да се справим по-добре
от преди, да е по-усъвършенствана.

И трябва да вдигнем стандартите. Всички казват, че
трябва да вдигнем стандартите, сякаш това е голям напредък.

Да, наистина, трябва. Защо да ги понижаваме?

Няма аргумент, който да ме е убедил,
че трябва да ги понижим.

Да ги повишим, разбира се. Проблемът е,
че сегашната образователна система,

по мое виждане, е била проектирана,
измислена и структурирана за друга епоха.

Измислена е от вижданията на Просвещението и от икономическите обстоятелства

на индустриалната революция. Преди средата
на 19-и век е нямало системи

за обществено образование. Не наистина.
Можело е да учиш в университета Уилинг Джезуит

ако имаш пари, но обществено образование
платено от данъците, задължително за всеки

и безплатно – това е била революционна идея.

Много хора били против нея. Казвали:
"Не е възможно деца от улицата и

деца на работната класа да се спечелят
от образованието. Неспособни да се научат

да четат и пишат и
защо да си губим времето с това?"

И това също е наслоено в системата.
Цялата тази идея за

социално структуриране на възможностите.
Проектирано предвид целите си и с развитието си

през 19-и и началото на 20-и век сме стигнали до
широко разпространение на елементарно образование –

начални училища. Всеки е ходил.
Дядо ми е ходил в такова училище.

Прекъснал е на 12 години.
Повечето хора също в началото на века.

Тогава постепенно сме въвели друг слой
над него – средно училище.

Някои хора също записват там, но баща ми
прекъсва ученето на 14 години в средното училище.

И тогава малък университетски дял
поставен на върха.

Идеята е била, че хората ще работят и
само някои ще стигнат до върха

и ще отидат в университет. Създадено за
икономическите условия на индустриализма

а именно, че се нуждаем от повече хора,
които да вършат ръчната, работническата работа

и е можело да учат писане и смятане;

малка група, която ще движи административната
работа, за което са били гимназиите;

и дори още по-малка група ще управлява
империята вместо нас и ще станат

адвокати, съдии и доктори.
Затова били университетите.

Опростявам нещата, но по същество
те са били така.

Система наложена от икономиката навремето.
Но преминаването през нея

било за образцови умове, по разбиранията
за интелигентността на Просвещението,

че истинския ум се състои в определен
тип разсъждаване

и познанието на древногръцките учени,
които се приемали за "академични способности".

И това е в основата на общественото образование,
че съществуват два типа хора –

академични и неакадемични; умни и неумни хора.

Последствията от това са, че много
надарени хора мислят, че не са,

защото са били оценени по това
особено виждане за ума.

И така имаме две основи – икономическа и
интелектуална. И според мен този модел

е причинил хаос в живота на много хора.

Бил е страхотен за някои. Имало е хора,
които са спечелили от него.

Но повечето не са, което създава голям проблем.

Говорил съм на няколко TED конференции,
за които Матю спомена.

Един от говорителите бе Ал Гор, или Ал,
както се обръщам към него.

Ал Гор говори на TED конференцията...
Между другото не знаете нищо за нея

ви препоръчвам да посетите уебсайтът
TED.com. Удивителен е.

Но Ал Гор изнесе реч, която се превърна
във филма "Неудобната истина".

Възгледът на Ал Гор, който не е само негов,
а и на Рейчъл Карсън(1907-1964)

и дори по-рано. Датира още от трудовете
на Карл Линей от 18-и век,

от Франклин чак от трудовете на това общество.

Грижа за екологията на природата и
устойчивостта на индустриализма

през 17-и и 18-и век. За това са били загрижени.

Той се опитва да бъдем по-загрижени
за това в новото време.

Вярвам, че е прав и не само аз смятам така.
Група геолози наскоро публикуваха теза,

в която доказват, че Земята навлиза
в нов геоложки период.

Възгледите са, че след края на последната
Ледникова епоха преди 12 000 години

се намираме в период наречен Холоцен.

Смятат, че сме навлезли в нов период. Казват,
че ако човекът просъществува, бъдещите

геолози ще видят доказателствата за тези

промени в геоложката идентичност.
Ще открият свидетелства за

въглеродни натрупвания по земната кора,
окислението на океаните,

доказателства за масово изчезване на видове,
промените в атмосферата

и стотици други показатели.

Според тях безпогрешно се намираме
в нов геоложки период.

Редица нобелови учени се съгласяват с това.
Условно наричат периода не Холоцен,

а Атропоцен. Според тях тази епоха е
създадена от дейността на човека

и че няма исторически съмнения за това.

Това, което искам да кажа е, че Бенджамин Франклин,
Томас Джеферсън, Уилиям Шипли –

знаменити личности на Просвещението в политиката,
науката и изкуствата,

са изградили обществено образование,
граждански структури и политика в служба

на тогава революционните вълнения. Било е
в период на революции във Франция, в Америка,

не много след гражданската война,

във време на удивителни интелектуални
приключения, нови хоризонти и иновации.

Нямало е нищо преди тях, което да води
до толкова иновативна епоха

и изключителни примери от такъв мащаб.

И това време е било правилно характеризирано.

Но доказателства има навсякъде, които показват,
че каквото се е случвало тогава няма нищо

общо със ставащото днес.

Вярвам, че промените заемащи място
днес нямат прецедент

от гледна точка на характер и заключение.

Нашето спасение е да развиваме способността
ни на въображение и то систематично

чрез образованието свързвайки хората
със собствения им талант.

Повече не можем да си позволим
да се самоунищожаваме.

Когато Ал Гор говори затова аз му вярвам.
Смятам, че ако вие не вярвате,

че съществува криза в околната среда
значи не обръщате достатъчно внимание.

И ще си запазя опцията да напусна
планетата скоро.

Аз вярвам, че съществува паралелна
климатична криза.

Вероятно една ви е достатъчна.

"Добре съм, една ми е добре.
Нямам нужда от друга."

Но има друга криза и моята работа е
насочена към нея и предполагам много от вас

ще се заинтересоват, знам, че и
лекциите тук са затова

и Матю и RSA комитетът са заинтересовани.

Нека поставя нещата по по-специфичен начин.
Вярвам, че кризата е световна,

но не за природни ресурси, въпреки че и
такава има, а световна криза на човешки ресурси.

Смятам, че сравненията с кризата в
околната среда са точни.

И цената за изясняването на това
е катастрофална.

Ще ви дам няколко бързи примера. В Калифорния
за изминалата година правителството похарчи

около 3 милиарда долара за Щатските училища.

Такива са оповестените данни. Похарчиха също
над 9 милиарда долара за Щатските затвори.

Не вярвам, че повече потенциални престъпници
се раждат всяка година в Калифорния

отколкото завършилите колеж. Проблемът е,
че имаме хора живеещи в лоши условия.

Спомням си, че някога Бърнард Левин беше
написал в своя статия в Times

че бил на вечеря и темата била:

"Какви са хората: главно добри или главно лоши?"

Той без колебание казал, че са главно добри.

Каза, че е бил учуден да разбере, че е
сред малкото вярващи в това. Единствения.

Той вярва в добрината на Виктор Франкъл,
който оцелял холокостът

и видял как родителите му умират и
въпреки всичко запазил доброто в себе си.

Аз вярвам, че по начало хората са добри, но има такива,
които живеят при много лоши последствия и условия.

И ако поставим хора в лоши условия
поведението им е подобаващо.

Прекарахме доста време в посредничане
на вредите.

А междувременно фармацевтичните компании
създават "златна треска"

от цялото това нещастие.

Погледнете растежа на антидепресантите,
предписаните лекарства за лечение на депресия

подтискащи чувствата на хората. Това си е
"златна треска". Фармацевтичните компании

не се опитват да излекуват депресията, напротив.

Също така наскоро видях, че нивото на
самоубийствата при 15-30 годишните

се е увеличило с повече от 60%
в световен мащаб от 1960 година насам.

Една от най-големите причини
за смърт сред младите.

Какво е това? Хора родени с надежди и
оптимизъм, които решават да се "отпишат",

защото не могат да се справят.

Не казвам, че образованието е част
от това или е отговорно,

но допринася. Това искам да кажа.

Тази криза на човешки ресурси е
безусловно неотложна и очевидна.

Призивът ми не е за обновяване на образованието,
а за преобразяването му.

Трябва да стигнем до определен ред разбирания.

Казвам това умишлено, защото съм
се включвал в различни начинания

през професионалния ми живот. Започнах с театъра,
преместих се и започнах с училищни проекти,

някои от хората в залата познавам и
съм работил с тях през годините

и съм свързан с тях тук.

Една от големите инициативи на RSA
през 80-те бе "Обучение на таланта".

Поинтересувайте се от "Обучение на таланта".
Има изключителни полезни и практични неща

и някои чудесни хора се свързват
с нея: Чарлз Хенди, които познавам

в последните години. Той бе председател на RSA;

Тери Бърджис, Корели Барнет, Патрик Нъчинс.

Живях в един апартамент докато бях студент
със сина на Патрик.

Галактика от наистина способни мислители...
Джон Томинсън, също бивш председател,

с когото учихме в университета Уоруик.

Съществува традиция за убеждаване
за промени, за алтернативи.

И все още новото правителство идва и
прави същото като предишните.

А това наистина ме притеснява.
След всичкия оптимизъм, който чувствах

през последните 10 години това, което
видях бе безброй политически идеи,

но прекалено малко принципи.
Не виждам какво ново е добавено.

Казвам го, защото не видях нищо преди и
не го виждам никъде другаде.

Има държави, които са разбрали това
правилно, но ние не сме.

Причината е защото ние не променяме същността
и разбирането ни за системата,

създадена заради интелекта, умения,
икономически цели и нуждите на хората.

Продължаваме да образоваме хората отвън навътре.
Преценяваме от какво се нуждае държавата

и нагаждаме хората според нея, вместо
да разберем какво ги мотивира

и да изградим образователни системи по модел
на личността. Към това трябва да достигнем.

Нека само да ви покажа набързо няколко слайда.

Не съм длъжен, но вече си направих
труда да ги приготвя.

Искам да ви дам някои примери.

Между другото много от нещата,
които Матю каза са в тази книга.

Тази книга е чудесна между другото.
Няма нищо по-хубаво от това да си я купите.

Освен ако не си закупите тази,

която е нова и излиза през януари от Penguin.
Много съм развълнуван заради нея.

Тя е за естествения човешки талант
и как да го открием.

Основана на схващането, че хората се справят
най-добре правейки това, което обичат,

когато са със своя елемент. Опитвах се да разбера
какво е чувството, какво е да си със своя елемент.

Говорих с учени, художници, бизнесмени,
поети, родители и деца.

За мен фактите са убедителни, че когато
хората се свържат с това

мощно чувство за таланта в себе си, когато
открият какво могат те се превръщат в друг човек.

За мен това е предпоставка за изграждане
на нова образователна система.

Не означава насила да променим стария модел,
но да преустановим чувството за себе си.

Това става като извършим това съвместно
с целите на икономиката.

Съществуват два основни стремежи за промяна
– единият са технологиите.

Това е мозъчна клетка. Това,
което искам да подчертая

е че технологиите се развиват по-бързо
от колкото повечето хора осъзнават това.

Може ли да попитам колко от вас са от
бейби-бум поколението или по-възрастни?

Така си и помислих. Всички? Кой не е?
Някой от поколението X или на хилядолетието? Добре.

Бумърите са по-възрастни... Тези, които
сте над 30 години бихте ли вдигнали ръка

ако носите ръчен часовник?

Ето, благодаря. Просто от любопитство.
Не, това е интересно.

Попитайте същия въпрос в стая пълна с тийнейджъри.
Попитайте ги дали носят часовници. Повечето не го правят.

Ще стигнем до два извода. Причината
те да не носят часовници

е защото не виждат смисъл в това.
Защото за тях времето е навсякъде.

То е в iPhone-ите им, iPod-ите им,
телефоните им – навсякъде.

Тогава защо да го носят? Дъщеря ми каза:
"Защо да поставям специален апарат

на китката си, за да ми показва времето?
Освен това върши само едно нещо.

Смотано е! Апарат с една функция!
Да не си полудял?"

Но ние го приемаме за нормално, нали?
Има и други възможности... Това нещо

за приемането за даденост на нещата е важно.
Именно тях трябва да открием

и да се усъмним в тях. Замислихте ли се,
преди да сложите часовника си тази сутрин?

Наистина, беше ли трудно да решите?
"Да го сложа ли? Днес е ден за часовник." Не го правите.

"Ще го сложа за всеки случай."
Просто не го правите.

Нашите деца пък го правят. За тях смисълът е
от значение. Човек на име Марк Пренски обясни

как децата ни живеят в друг свят.
Той говори за разликите между

цифрово вродените и цифровите преселници.

Ако сте под 20 на вас ви е вродено.

Говорите цифрово, родени сте с това и
е в главата ви като майчин език.

Ние сме по-малко. Но това се случва по-бързо
и по-бързо и по-бързо.

Една новите насоки е сливането на
човешкия интелект с информационните технологии.

Това е мозъчна клетка, а това е
мозъчна клетка растяща върху силициев чип.

Ами, ще видим. Но има неща, които са в бъдещето,
заради което нямат прецедент.

А въздействието им върху културата
ще бъде необикновено.

Това е друго върху, което искам да говоря –
диаграма на световното население.

През 1750, когато RSA е било основано
и Уилиям Шипли се е чудел

какво да прави вечер, населението е било
около 1 милиард души по целия свят.

сравнително равно разпределено, повечето
в далечните страни част от Империята,

но много от тях в индустриализиращите
се икономики.

Около 1 милиард души.
Тогава Лондон е бил малък.

Поглеждайки диаграмата сега сме 6 милиарда
и големият скок е през 1970-те.

Между 1970 и 2000 населението
се увеличило с над 3 милиарда.

Спомнете си, че лятото на 1968
бе лятото на любовта. Вероятно съвпадение.

Всички сме допринесли с нещичко. Няма нищо.

Това е интересно – по-тъмната линия е
увеличаващото се население в развитите държави.

Същинското увеличение се случва
в новоразвиващите се икономики –

Азия, Африка, части от Южна Америка и т.н.,
с тенденция към 9 милиарда.

Другото е, че света все повече
придава градски вид.

В началото на 18-и до 19-и век повечето хора
живеели в селските области.

Около 3% от хората живеели в градовете.
Разбира се голямото социално събитие на индустриализма

било преселването в градовете.

Но дори в началото на 20-и век все още
по-малко от 20% живеели в градовете.

Сега 50% от населението на света живее
в градове. 50% от 6 милиарда,

с тенденция за 60% когато
достигнем 9 милиарда, живеят в градовете.

Не тук, не в Обединенето кралство, не в Америка
или пък в Европа, а в новоразрастващите се държави.

Това масивно мигриране няма прецедент.

Затова те няма да бъдат добре уредените градове
с инфо кабини и Starbucks.

Те са широко разпрострени местни градове.
Вероятно най-вече такива...

Това е Каракас, Венецуела.
Огромна и бързо развиваща се столица.

Агломерацията на Токио в момента е
с население 35 милиона души, което е повече

от цялото население на Канада,
на едно място.

Към средата на века може да има 20 мегаполиси
и над 500 града с над 1 милион население.

Разбирате сега, че това са обстоятелства без прецедент,

безпрецедентно изразходване на земни ресурси,
безпрецедентно търсене на иновации,

ново мислене, нови социални системи, нови начини
за самозабравили се хора да потърсят себе си

и да живеят живот с повече смисъл.

Образованието е огромна част от решението.
Но проблемът в него е, че сме яхнали погрешен кон.

Наскоро излезе доклад на МакКинси,
който показваше това.

Тази диаграма е за Америка. В Америка
от около 1980, разходите за образование

са се увеличили със 73%.

Броя на учениците в класовете е спаднал до
исторически ниски нива.

Но по тези показатели в грамотността
не са постигнати подобрения.

Повече пари – по-малки класове – без промяна.

Увеличава се броя на прекъсналите, оценките
на завършилите падат – това е голям проблем.

Проблемът е, че се опитваме да срещнем бъдещето
с методите от миналото.

В това време отчуждаваме милиони деца,
които не виждат смисъл да ходят на училище.

Когато ние ходихме на училище ни внушаваха,
че ако се трудим,

справим се добре и получим диплома
ще получим работа.

Нашите деца не вярват на това.
И са прави между другото.

Хубаво е да имаш образование, но то
вече не е гаранция. Особено когато

до завършването му то отблъсква повечето неща,
които намираме важни за нас.

Едно от нещата стоящи в основата
на това е схващането,

че съществуват академични и неакадемични деца;
че професионалното обучение

не е по-добро от научното; че хора
с теоретическо образование

са наследствено по-добри от тези
с професии и дейности,

които биха били на почит в предишни системи.

Тази интелектуална сегрегация управлява
образователната система.

И така много хора са се опитвали
да я защитят или да я възстановят.

Мисля, че трябва да разпознаем този мит и
да го премахнем от начина ни на мислене.

Това е една от последиците от него.
Нека ви задам още един въпрос.

Колко от вас над 30 годишна възраст сте
премахнали сливиците си? Бъдете откровени.

Давайте. Добре. Питам ви, защото е свързано
с нещата, които приемаме за нормални.

Хората от моето поколение, а аз съм
роден през 1950... Знам, че не е за вярване.

Усещам как недоверчивостта
се носи в помещението, нали?

"Как е възможно?!" сигурно си мислите.
Ами, живея в Лос Анджелис.

Какво да ви кажа? Тренирам. Не... На хората
от моето поколение, от 50-е, 60-е

и 40-е предполагам в момента, в който гърлото им
се възпали някой се нахвърля върху тях

и им премахва сливиците. Истина е, така ли е?
Редовно се случваше да се премахват сливиците.

През 50-е не бе позволено да имаш кашлица.

Тогава някой ще ти бръкне в гърлото и
веднага ще ти махне сливиците.

Беше обичайно. Милиони сливици бяха
премахнати в онзи период.

Какво правят с тях? Не знаем.
Това е скандално.

Нещо като Рокуел или Зона 56.

Сигурно някъде в Америка,
в пустинята се запасяват. Както и да е.

Работата е там, че днес хората също
премахват сливиците си,

но не масово. Дори е малко необичайно
да го направиш. Трябва постоянно да боледуваш,

без надежда за възстановяване,
за да ти премахнат сливиците.

Когато аз бях дете се смяташе,
че те са за еднократна употреба.

Нека просто да се отървем от тази безсмислица.

А някои доброволно ги махаха,
за да получават сладолед.

Нашите деца, сегашното поколение
не са заразени от тази идея.

Но пък страдат от една модерна епидемия,
която е неуместна и измислена.

Заразата от ХАДВ(ADHD). Това е карта
на случаите на ХАДВ в Америка

или предписаните лечения на ХАДВ. Не ме
разбирайте погрешно – не казвам, че няма такова нещо

като синдром на хиперактивност и дефицит на вниманието.
Не съм квалифициран за това.

Знам, че мнозинството психолози и педиатри смятат,
че такова нещо съществува.

Но все още се дебатира по въпроса.

Това, което знам със сигурност е, че не е епидемия.
Вярвам, че на тези деца се дават лекарства

със същата своенравна рутина,
с каквато бяха премахвани нашите сливици.

Причината – медицинска мода.

Децата ни израстват в най-провокативния
период в историята на света.

Вниманието им е обсипано с
информация и интереси

отвсякъде: компютри, iPhone-и, рекламиране
на различни продукти,

от стотици телевизионни канали.

И ние ги наказваме затова, че се разсейват.

От какво? От скучни неща в училище, най-вече.

Изглежда, че не е съвпадение факта,
че заболяването от ХАДВ се увеличава паралелно

с растежа на стандартизираното обучение.

На тези деца им се преписват риталин,
адрол и други лекарства

за да се фокусират и успокоят,
много от които са опасни.

Знам че това е абсурдно и
веднага ще го забележите.

По-светлите области показват
по-малко регистрирани случаи на ХАДВ.

Аз живея в Калифорния, а хората там не биха
ви обърнали внимание за повече от минута и половина.

Но според тази карта Разстройството на вниманието
и хиперактивността се увеличава

придвижвайки се все по-наизток.

Хората започват да губят интерес в Оклахома,

едва успяват да мислят правилно в Арканзас

и стигнем ли до Вашингтон –
там съвсем не са наред.

И причините са отделни, вярвам.

Въображаема болест... Съжалявам, не искам
да кажа, че състоянието е измислено,

но че е епидемия – е измислица.

Както казах по-рано, аз се интересувам от изкуство.

И ако се замислите те... и не само те, мисля, че

това се отнася и за науката и математиката,
но нека кажа за изкуствата специално, защото

те са жертва на този манталитет,
особено понастоящем.

Изкуствата се отнасят към
естетичното преживяване.

Естествено преживяване е когато сетивата ти
оперират до техния връх.

Когато присъстваш в дадения момент,
когато вълнението се отразява в теб,

тогава си напълно жив.

И анестетично преживяване, когато затворим
сетивата си и се лишим от случващото се.

Много от тези лекарства са такива.
Децата ни минават обучението си упоени от тях.

И аз мисля, че трябва да правим обратното.
Не бива да ги приспиваме,

би трябвало да ги събудим за нещата,
които имат в себе си.

Но моделът, който вярвам, че имаме е по подобие

на образа и интересите на индустриализма.

Ще ви дам няколко примера. Училищата са
организирани като производствени линии –

звънци, отделени съоръжения,
специализирани по отделни предмети.

Продължаваме да учим децата с етикети –
преминават системата по възрастови групи.

Защо? Защо е прието, че най-важното общо

нещо между децата е възрастта им?
Сякаш най-значимото нещо, което притежават

е датата им на производство. Познавам деца,
които са много по-добри от други

на една и съща възраст по различни дисциплини
или по различно време от деня.

Или са по-добри в малко групи от колкото в големи.
Или пък понякога искат да са сами.

Ако се интересуваме от модел за познание,
той не се изгражда чрез образа на производствена линия.

Това са ключовите думи на индустриалния модел:

'полза' – оформяща учебния план; 'линейност' –
насаждаща избора и възприятието

за нещата, които са от значение;

до голяма степен 'подчинение'
ако погледнем растежа

на стандартизиране в изпитването и
в учебния план; и 'стандартизация'.

Разсъжденията, до които ще стигнем

са, че трябва да се обърнем
в обратната посока.

Това имам предвид с промяната на моделите.
Трябва да се съмняваме в нещата приети за даденост.

Проблемът в съмняването на даденостите е,
че не знаем кои са те.

Нека набързо да прочетем това.

Дали човекът е това, което астронома вижда –
миниатюрна маса от смесени въглeрод и вода

безсилно пълзящ върху малка и незначителна планета?
Или е това, което Хамлет мисли?

Или е и двете едновременно?
Бернард Ръсел

Обожавам този цитат. Както виждате е от Бернард Ръсел.

Аз мисля, че това е типичния въпрос
задаван от Западната философия.

Когато си го зададем, какъв е отговора?
Дали сме това, което Хамлет е смятал

или сме само вид незначителна космическа случайност?

Заинтригуваме първата част на въпроса –
"малка и незначителна планета".

Колко малка? Колко е значима тази планета?

Трудно е да си го представим, защото

разстоянията в космоса са огромни.
Например, това изображение от телескопът Хъбъл.

Това е Магелановия облак.

Разстоянията в космоса се измерват в светлинни години –
разстоянието, което изминава светлината за една година,

което си е доста в интерес на истината.
Това е дори по-далеч от Брайтън.

Това е разстояние от 170 000 светлинни години.
Можете ли да си го представите?

Казвате си: "Ооо, голямо е!".

Какво място заема Земята?

Проблемът е, че разстоянията са толкова големи,
че добивайки представа за тях

замъгляваме схващанията ни за размерите.
И тогава попаднах на това изображение

...в Интернет. На бързо ще ви ги покажа.

Удивителни са. Ще ви ги разяснявам
за ваше улеснение.

Това са образи създадени от брилянтната идея
на някой да постави Земята

в една линия с други планети
в Слънчевата система

с цел да сравним размерите им.
Като отборна снимка на планетите

в Слънчевата система и отвъд нея.
Започваме с тази:

Не е ли чудесна?... Любима ми е...
Мисля, че изглеждаме добре... първо.

Искам да кажа няколко неща.

Първото е, че вече сме по-слабо загрижени
ако ни нападнат марсианците.

Нали така? Искам да кажа... давайте да ги видим!

Странното е, че Плутон вече не е планета.
И откровено... мисля, че се вижда защо.

Какво сме си въобразявали.
Като голяма скала е.

Като се отдръпнем малко назад
изглежда по-малко обнадеждаващо.

Не смятате ли? А Плутон изглежда като
космическо разочарование.

Но ние знаем, че Слънцето е голяма работа.
Колко голямо е Слънцето

в сравнение със Земята?
Попитах и астрофизици и те казаха:

"Да, така изглежда правилно".
Ето ни със Слънцето на една снимка.

Знаехте ли? Дръжте погледа си върху Слънцето,
защото то не е най-голямото в космоса.

Това е Слънцето до някои други обекти
извън Слънчевата система,

но които можем да видим на нощното небе.

Тук Юпитер е един пиксел, а Земята я няма.
Трябва да станем приятели с Арктур.

Задръжте погледа си върху Арктур.

Май ще заложим на Антарес.

Всичко това е забележително, нали?

И когато погледнем оттук, ние сме
жалки и малки в огромната космическа система.

Искам само набързо да кажа няколко неща.

Първото е – с каквато и тревога да
сте се събудили тази сутрин, преживейте го.

Наистина, просто продължете напред.

Второ – може и да сме дребни и незначителни,
но притежаваме изключителна способност.

Ще го кажа така: притежаваме способност
позволяваща ни да разбираме

нашата незначителност.

Никое друго същество по света не седи
наоколо загрижено от тези изображения.

Няма друго същество, което да казва:
"Нямах си и идея, че е така.

Повярвайте. Изобщо не го очаквах." Няма.
А и те дори не могат да създадат такива изображения.

Притежаваме изключителната способност
да разбираме обектите извън нашия личен опит

и да ги изразим в понятия, символи, по начини,
с които други хора да се уловят и заинтересоват.

Ние сме тези, които са създали Хамлет
и творбите на Моцарт,

индустриалната революция, тази забележителна сграда
с удивителните й статуи,

хип-хоп, джаз, квантова механика, теорията
за относителността, въздушното пътуване,

реактивния двигател, нещата, които
характеризират възхода на човешката култура.

Но ние я унищожаваме с начините ни за образоване.
Ще завърша и ще проведем разговори след това

като ви дам един пример. Имаше едно
добро проучване за разклоненото мислене.

Беше публикувано преди няколко години.
Разклоненото мислене не е същото като творчеството.

Определям творчеството като притежание
на оригинални идеи, които са стойностни.

Разклоненото мислене не е негов синоним,
но е основно качество на творчеството.

Това е способността да видим различни
възможни отговори на един въпрос, различни начини

на тълкуване на един въпрос,
да мислиш странично,

а не само по линеен или еднопосочен начин.

Да виждаш много отговори, не един.
Затова аз направих един тест,

нещо като проверка.
Може да попитаме хората

за какви нужди може да се използва
един кламер. Това е рутинен въпрос.

Повечето хора достигат до 10-15. Тези,
които са добри в това може да достигнат 200.

Казват: може ли да го огънем;
може ли да е направен от каучук;

нужно ли е да е обикновен кламер?

Има направени опити за това и аз ги дадох
на 1 500 души, взех ги от книга озаглавена

"Break Point and Beyond".
Ако преминете над определено ниво

ще бъдете счетен за гений на
разклоненото мислене.

Въпросът ми към вас е какъв процент
от изпитаните 1 500 души

са преминали нивото на гений
на разклонено мислене?

Трябва да имате предвид още едно нещо за тях –
те са деца от детските градини.

Какво мислите? Колко процента са гении?

80%
– 80? Добре.

Не е ли чудесно – 98%. Това обаче
е било продължително проучване.

Тогава изпитали наново същите деца
5 години по-късно, на възраст от 8 до 10.

Какво мислите?

50? Отново ги изпитали още 5 години по-късно,
на 13-15 години. Заформя се тенденция, нали?

Били са изпитани и 200 000 възрастни над 25 години.
Само веднъж за проверка. Какво мислите?

Да.

Винаги казвам, че ако сте бизнесмен това
са хората, които наемате.

Това разкрива интересна история, защото
не бихте си и помислили, че нещата ще излязат така.

Така ли е? Започваме с това, че не сме
много добри, но с възрастта се подобряваме.

Това обаче ни разкрива две неща. Едното е
че всички ние имаме тази способност и второ – влошаваме я.

Много неща са се случили с тези деца докато израснат. Доста.

Но съм убеден, че едно от най-важните от тях е,
че те биват образовани.

Прекарват 10 години в училище. Казват им,
че има само един отговор – на гърба на учебника.

И не поглеждайте. Не преписвайте,
защото това е измама.

Извън училище на това
му се казва съдействие, но в училище...

Това не е защото учителите искат това,
а защото така е направено.

Защото е заложено в основата на образованието.

А за да го преобразим се налага
да мислим различно.

Нека набързо само да кажа, че

трябва да мислим по различен начин
за човешките способности.

За това става дума в книгата ми "Елементът".
Трябва да приключим със старото схващане

за академични, неакадемични, абстрактни, теоретични,

професионални; и да погледнем на нея
такава каквото е – мит.

Второ - трябва да приемем, че голяма част
от познанията се добиват в групи,

че съдействието е растеж. Ако атомизираме
и разделяме хората и ги оценяваме отделно,

създаваме противопоставяне между тях и
тяхната естествена среда на научаване.

И трето – решаващи са културата на институциите,
родината на институциите

и регионите, които обитават.
Нека да ви убедя в това.

Един чудесен цитат, който
като че ли обхваща въпроса

за различията между нас и човешкия род.

Гласи... само да го намеря. Вероятно е
в другия ми костюм. Ето.

Харесва ми това схващане. Казва, че когато трябва
да оценим човека би трябвало да сме по-обективни.

Гласи: "В края на краищата началото на човека
започва с възхода на маймуните, а не на ангелите.

На какво да се възхищаваме тогава? На кланетата ни?
На снарядите ни? Или на нашите симфонии?

Чудото на човешкия вид не е в това колко далеч
сме потънали, а на великолепието на нашите възходи.

Ще бъдем известни сред звездите не с
нашите трупове, а с нашите поеми."

Вярвам, че в това има обективна
и дълбока истина.

В нашите възможности е да създадем системи
на образование въз основа на тези особени принципи.

Това означава смяна от индустриалния стил на образоване
до земеделския стил, както аз го наричам.

Ако се замислите и погледнете схемите на
организиране на повечето компании и организации

изглеждат като механични диаграми, така ли е?
Ако се вгледате в структурата им.

Но човешките организации не са механизми

дори тези диаграми да предполагат
метафори, че са.

Човешките организации са повече като организми.

Уповават се на чувства и отношения, мотивация,

ценности, самооценка,
чувство за идентичност и взаимност.

Начинът ти на работа в дадена организация се влияе
дълбоко от страстта ти към нея.

По тази причина смятам, че много по-добър е не
индустриалният стил, а земеделския и органичния стил.

Работя върху проект в щата Оклахома, с който
се опитвам да развивам тези идеи по целия щат.

Споменах Лас Вегас в началото. Искам
да ви покажа едно последно изображение.

Не далеч от Лас Вегас има място наречено
Долината на смъртта.

Долината на смъртта е най-горещото място
в Америка. Почти нищо не расте там.

Защото не вали. През зимата на 2004 обаче,
се случило нещо забележително.

Валяло. 7 инча. А през пролетта на 2005 се случило нещо
феноменално. Цялата флора на Долината на смъртта

била покрита с пролетни цветя. Фотографи и
ботаници дошли от всички краища на страната

за да зърнат това, което може да не видят никога отново.
Това, което станало ясно било, че Долината на смъртта

не била мъртва. А заспала. Точно под
повърхността били тези семена

в очакване на добри условия. Аз вярвам,
че същото важи и за хората.

Ако създадем подходящите условия в училищата,
ако създадем подходящ импулс,

ако ценим правилно всеки учащ се според
самия него, растеж ще има.

Растежът се посява предварително...
Исках да покажа и няколко кратки клипа,

с които да демонстрирам, но трябва
да водим дискусия... сега.

Но смятам, че трябва да се прехвърлим
от индустриалния модел към един органичен модел.

И мисля, че е напълно изпълнима цел.
Трябва да скроим институциите индивидуално,

а не систематизирано, които не само да ценят
ползите, но и уважават и подкрепят жизнеността,

енергията на организациите и
възможността им за преобразуване;

които не размишляват в рамките на линейността, а за креативността,
избора и възможностите за всички в нея;

които не се стремят към подчинение,
а към разнообразие и критика към обичайното.

Това е Долината на смъртта през пролетта на 2005.
Мисля, че всички училища могат да бъдат такива.

Някой беше казал: "Проблемът на човека не е в това,
че се цели прекалено високо и се проваля,

а защото се цели прекалено ниско и успява."

Мисля, че дължим на Уилям Шипли и
Бенджамин Франклин да се целим високо.

Бенджамин Франклин веднъж казал:
"На света съществуват три типа хора:

тези, които са неподвижни; тези,
които са подвижни и тези, които се движат."

И заедно с RSA ви насърчавам да се движим
и да побързаме. Благодаря ви.