Защо рисувам с роботи

Какво става, когато хора и роботи създават изкуство заедно? В тази вдъхновяваща реч, артистката Сугуен Чан показва как е "преподала" артистичния си стил на машина и споделя резултатите от тяхното сътрудничество, след като е направила неочаквано откритие: роботите също правят грешки. "Част от красотата на човешките и машинните системи е тяхната наследима споделена погрешимост." - казва тя.

Мнозина от нас използват
технологии в ежедневието си.

Някои разчитат на технологиите
да вършат работата ни.

За кратко смятах, че машините
и технологиите , които са важни

са добри инструменти, можещи да направят
работата ми по-ефективна и плодотворна.

Но с разтежа на автоматизацията сред
различни индустрии,

се замислих:

Ако машините стават способни
да вършат работата

досега извършвана от хора,

какво ще стане с човешката ръка?

Как желанието ни за съвършенство,
прецизност и автоматизация

влияят на нашата изобретателност?

В работата си като артист и изследовател,
изучавам изкуствен интелект и роботика,

за да разработвам нови процеси за
човешка изобретателност.

За последните години

съм работила сред машини, данни и
изникващи технологии.

Това е част от доживотно възхищение

за динамиката между хора и системи

и цялата бъркотия, която тя предизвиква.

Това е начина за изледване по отношение
на края на изкуствения интелекти нас

и къде разработвам процеси,

които изследват потенциални смесици
в бъдеще.

Мисля, че тук философията и технологията
се пресичат.

Тази работа ме научи на някои неща.

Научи ме как приемането на
несъвършенствата

може да ни покаже нещо за самите нас.

Научи ме, че изследването на изкуството

може да промени технологията,
която оформя нас.

И ми показа, че комбинирането на
изкуствен интелект и роботика

с традиционни форми на креативност
- в частност визуални изкуства -

може поощри да мислим по-задълбочено

за това какво е човек и какво машина.

И доведе до извода,

че сътрудничеството е ключът, за създаването на място за двете

докато продължаваме напред

Всичко започна с прост
експеримент с машини,

наречен "Поделение за рисуващи
операции: генерация 1".

Наричам машината ДОУГ за по-кратко.

Преди да създам ДОУГ,

Не знаех нищо за създаването на роботи.

Трябваха отворени дизайни за
роботски ръце,

направих система с която роботът
да следи жестовете ми

и да ги следва в реално време.

Обещанието беше просто:

аз щях да водя, а той да следва.

Аз щях да чертая линия, а той
да я имитира.

Обратно в 2015, рисувахме за първи път,

пред малка публика в Ню Йорк.

Процесът беше прост -

без светлини, без звуци, нищо за криене.

Само потящите ми длани и прегряващият
механизъм на робота.

(смее се) Очевидно не сме
създадени за това.

Но нещо интересно стана, което не очаквах.

Вижте, ДОУГ, в примитивната си форма, не
следваше моята линия идеално

Докато в симулацията на екран

беше точен до пиксел,

в реалността беше различна история.

хлъзгаше се и пързаляше,
прекъсваше и засичаше,

а аз трябваше да отреагирам.

Нямаше нищо първично в това.

Но все пак, някак, грешките направиха
работата по-интересна.

Машината интерпретираше линията ми,
но не перфектно.

И трябваше да отреагирам.

Приспособявахме се в реално време.

Видяното ме научи на някои неща.

Показа ми, че грешките ни, правят
работата интересна.

И осъзнах, че чрез несъвършенството
на машината,

нашите несъвършенства стават това, което
е красиво във взаимоотношението.

И бях развълнувана, защо осъзнах,

че част от красотата между хората
и машините

е тяхната споделена наследена погрешимост.

За втората генерация ДОУГ,

знаех, че искам да изследвам тази идея.

Но вместо инцидент, породен от
претоварване на роботска ръка,

исках да проектирам система, която
да отговаря на схемите ми

по начини, които не съм очаквала.

Иизползвах визуален алгоритъм за
извличане на информация

от десетилетията ми дигитални и
аналогови схеми.

Тренирах невронна мрежа на тези схеми

с цел да генерирам повтарящи се шаблони,

които после се връщаха към машината
чрез специален софтуер.

Старателно събирах колкото можех
от схемите ми

завършени работи, незавършени
експерименти и случайни драсканици -

и ги отбелязвах за изкуствения интелект.

И откакто съм артист, съм работила
над 20 години.

Събирането на толкова схеми отне месеци,

това е цялото нещо.

И ето за обучението на
изкуствения интелект

много тежка работа е.

Много работа остава незабелязана.

Но вършейки работата, осъзнах малко
повече за това

как архитектурата на изкуствения интелект
е конструирана.

И осъзнах, че не е само модели и
класификатори

за невронната мрежа.

А е фундаментално ковка и лесна за
оформяне система,

където човешката ръка е винаги насъщна.

Далеч е от всемогъщия изкуствен интелект,
в който ни карат да вярваме.

Та, събирах схеми за невронната мрежа.

И ние осъзнахме нещо, което
не беше възможно преди.

Моят робот ДОУГ, беше станал отражение
в реално време

на работата, която бях вършила цял живот.

Данните бяха лични, но резултатите
бяха окуражаващи.

И силно се развълнувах,

защото започнах да мисля, че машините
може би не трябва да са само инструменти,

но могат да служат като
не-човешки сътрудници.

И дори повече,

помислих, че може би
човешката изобретателност

не е в това, което правим,

а в това как изследваме нови
начини на мислене.

Така че, ако ДОУГ 1 беше мускулът

и ДОУГ 2 беше мозъкът,

харесва ми да считам ДОУГ 3
)за семейството.

Исках да изследвам мащабното
сътрудничество между човек-машина

Така че, в следващите месеци

работех с екипа си над 20 специализирани
робота,

които да работят с мен като колектив.

Трябваше да работят като група,

и заедно щяхме да сътрудничим
с целия Ню Йорк.

Бях вдъхновена от
изследователя от Станфорд Фей-Фей Ли,

каза: " Искаме да научим
как машините да мислят,

първо трябва да ги научим как да виждат."

Замислих се за 10
години от живота ми в Ню Йорк

и как съм била гледана от охранителни
камери в града.

И помислих, че ще е наистина интересно

ако ги използвам да науча
роботите си да виждат.

Та, с този проект,

помислих за погледа на машината

и започнах да мисля за зрението
като многоизмерно,

като гледки от някъде.

Събрахме видео

от публично достъпни записи в интернет

на хора, ходещи по тротарите,

коли и таксита по пътя,

всички видове градско движение.

Обучихме визуален алгоритъм на тези записи

на база техника наречена "оптичен поток",

за да анализираме общата гъстота

посока, застояване и скорост на
градското движение.

Системата ни извлече тези състояния от
записите като позиционни данни

и те станаха подложка, върху която
роботите ми да рисуват.

Вместо сътрудничество един-към-един,

направихме сътрудничество много-към-много.

Комбинирайки зрението на човека и
машината в града,

ние претворихме представата за
пейзажна картина.

През всичките ми експерименти с ДОУГ,

никои две представления не са
били еднакви.

И през сътрудничество,

ние създаваме нещо, което никой
поотделно не би:

изследваме границите на
изобретателността си,

човек и не-човек, работещи паралелно.

Мисля, че това е само началото.

Тази година открих Scilicet

новата ми лаборатория, изследваща
сътрудничеството между човек и не-човек.

Наистина сме интересуваме
в обратната връзка

между индивид, изкуствени и екологични системи.

Свързваме човешки
и машинни крайни резултати

с биометрики и други видове данни
за средата.

Каним всеки, който се интересува от
бъдещето на работата,

системно и човешко сътрудничество

да изследва с нас.

Знаем, че не само технолозите трябва да
вършат тази работа

и че всички имаме роля в това.

Вярваме, че като учим машини

как да вършат човешката работа,

можем да изследваме и подобрим
критериите си

за какво е възможно да
сътвори човешката ръка.

И част от това пътешествие е приемането
на несъвършенствата

и разпознаването на погрешимостта и на
човека, и на машината,

за да повишим потенциала и на двете.

Днес още съм в преследване на красотата

в човешката и не-човешката
изобретателност.

В бъдеще, нямам идея как ще изглежда тя,

но съм любопитна да разбера.

Благодаря ви.

(аплодисменти)