Красивият баланс между куража и страха

След като е диагностицирана с рядко генетично заболяване, което стопява мускулите, казват на Кара Е. Яр Хан, че ще трябва да ограничи амбициите си за кариера и да принизи мечтите си. Тя пренебрегва този съвет и вместо това продължава да преследва най-смелите си копнежи. В тази силна, затрогваща лекция, тя споделя възгледите си за действие по проектите с най-голяма стойност за нея - позволявайки на куража и страха да съжителстват. Не пропускайте спиращия дъха, главозамайващ снимков материал от едно пътуване, което показва как на практика тя стопроцентово живее теорията, за която говори.

Когато сме млади, ние сме невинно смели

и безстрашно мечтаем какъв живот
бихме могли да имаме.

Може би сте искали да станете астронавт
или гениален учен-откривател.

Може би сте си мечтали да посетите
всеки континет.

Още от много малка

аз си мечтаех да работя
за Обединените Нации

в някои от най-трудните страни по света.

И благодарение на голяма доза кураж,

тази моя мечта се сбъдна.

Но ето какво е характерно за куража:

той не се появява просто винаги,
когато ни е необходим.

Идва като резултат от сериозно мислене
и истинска работа,

включваща баланса между
страх и смелост.

Ако нямаме страх, ще вършим глупави неща.

Ако нямаме смелост, никога няма да
пристъпим към неизвестното.

Балансът между двете е разковничето,
там лежи магията

и към баланс се стремим
всички ние всеки ден.

Първо, две думи за шикозната ми количка.

Невинаги съм използвала инвалиден стол.

Израснах като много от вас,

бягах, скачах и танцувах.

Обичам да танцувам.

Но когато станах на около 25 години,

започнах често да падам, необяснимо защо.

Няколко години по-късно

ме диагностицираха с рецесивно
генетично състояние,

на име "наследствена телесна миопатия"

или НIBM миопатия.

Това е заболяване на прогресивно
стопяване на мускулите

и засяга всичките ми мускули
от главата до петите.

Болестта се среща много рядко.

В САЩ има по-малко от 200 души
диагностицирани с тази болест.

Към днешна дата няма доказано
ефективно лечение или лек,

и в рамките на 10-15 години от началото
на болестта

тя води до квадриплегия,

затова и сега използвам инвалидна количка.

Когато отначало ми поставиха диагнозата,
всичко се промени.

Новината ме изплаши,

защото нямах никакъв опит
с хронични болести или недъзи.

Нямах представа как болестта
би могла да прогресира.

Най-обезсърчително, обаче,

беше да слушам съветите на хората:

да огранича амбициите и мечтите си

и да променя очакванията си за това
какво да очаквам от живота.

"Трябва да прекратиш
международната си кариера."

"Никой няма да се ожени за теб такава."

"Ще бъде егоистично да имаш деца."

Фактът, че някой друг, а не аз самата,

ми налагаше ограничения
на моите мечти и амбиции,

беше абсурдно нелепо.

И неприемливо.

Така че игнорирах всички.

(Одобрителни възгласи и аплодисменти)

Омъжих се.

И сама взех решението
да нямам деца.

Продължих кариерата си в ООН

след диагнозата ми,

отивайки да работя две години в Ангола,

страна, която се съвзема от бруталната
гражданска война, продължила 27 години.

Минаха обаче още пет години,

преди официално да съобщя диагнозата си
на своя работодател.

Страхувах се,

че ще се усъмнят дали ще съумея да се
справям и че ще загубя работата си.

Работех в страни, където
детският паралич беше често срещан,

затова когато дочух някой да казва,

че сигурно съм оцеляла след полиомиелит,

си помислих, че тайната ми е безопасност.

Никой не питаше защо куцам,

затова не казвах нищо.

Отне ми повече от 10 години

да осъзная колко сурова е болестта.

Ставаше ми все по-трудно да изпълнявам
основни задачи и функции.

Въпреки това продължавах да преследвам
мечтата си да работя по цял свят

и дори бях назначена в център
за инвалиди

към УНИЦЕФ в Хаити,

където служих две години след
опустошителното земетресение през 2010.

После работата ми ме доведе
в Съединените Щати.

Дори когато болестта значително
взе да прогресира

и се нуждаех от шини за краката
и количка, за да се придвижвам,

аз продължавах да копнея за приключения.

Този път

започнах да мечтая за грандиозно
приключение на открито.

А какво по-грандиозно може да има
от Гранд Каньон?

Знаете ли, че на всеки пет милиона души,
които посещават периферията,

само един процент слизат долу,
в основата на каньона?

Исках да стана част от този един процент.

Само че -

(Аплодисменти)

Само че Гранд Каньон не е точно
достъпен.

Трябваше ми помощ,

за да сляза по вертикалния неравен
терен с дължина над 1500 метра.

Когато пред мен има препятствия,

страхът невинаги веднага
ме завладява,

защото предполагам, че
по един или друг начин

ще намеря изходен път.

В този случай си казах:

"Щом не мога да сляза до долу пеша,

бих могла да се науча да яздя кон."

Точно това и сторих.

Това съдбоносно решение

сложи началото на 4 години посвещение,

в които се лутах напред-назад
между страха и куража

да предприема 12-дневна експедиция.

Четири дни на гърба на кон,
за да прекося целия Гранд Каньон по ръба

и осем дни рафтинг 240 километра
по реката Колорадо,

и то със снимачен екип като допълнение.

Ще ви издам края - успяхме.

Но не и без да видя явно
как най-дълбокият ми страх

може по някакъв начин да породи
огледална реакция на равностоен кураж.

На 13 април 2018 година,

седнала на 2.5 метра над земята,

яздейки мустанг на име Шериф,

първото ми впечатление от Гранд Каньон

беше шок и ужас.

Кой да знае, че имам страх от височини.

(Смях)

Обаче, нямаше връщане назад.

Събрах всяка капчица кураж
вътре в себе си,

за да не позволя на страха
да ограби най-доброто от мен.

Поемайки по Южния Ръб,

всичко, което можех да направя,
за да запазя самообладание

беше да дишам дълбоко,
да се взирам в облаците

и да се фокусирам върху гласовете
на хората от екипа ми.

Но още през първия час
ме сполетя нещастие.

Понеже не можех да се държа
изправена на седлото,

при една прекалено голяма стъпка

полетях напред и си разбих лицето
в задната страна на главата на коня.

Настъпи паника,

главата ми ме болеше свирепо,

но пътечката беше твърде тясна,
за да можем да слезем.

Едва когато преполовихме пътя,
на 700 метра,

поне още два часа слизане надолу,

можахме да спрем, да си махна каската

и да видя как цицина, голяма колкото яйце,
се издава от челото ми.

При цялата ни подготовка и екипировка,

незнайно как се озовахме без нито една
торбичка с лед.

(Смях)

За наше щастие
отокът излезе навън

и изби по лицето ми като
две фантастични насинени очи,

което е превъзходен начин да те снимат
в документален филм.

(Смях)

(Аплодисменти и възгласи)

Пътуването не беше лесно, нито гладко,

но точно в това беше смисълът.

Макар че се страхувах
отново да се кача на седлото,

повторно яхнах коня.

Само спускането до дъното на каньона

отне общо 10 часа

и това беше само един от общо четири дни
яздене.

После дойдоха мощните бързеи.

Реката Колорадо в Гранд Каньон

има едни от най-високите бързеи
в страната.

За да съм готова,
в случай че се преобърнем,

бяхме тренирали да плувам
в по-малък бързей.

Меко казано, не беше бляскаво преживяване.

(Смях)

Поех си въздух от грешната страна
на вълната,

задавих се с речна вода

и не можех да държа правилна посока.

Да, беше плашещо,

но същевременно фантастично.

Водопади, страхотни каньони

и земна маса на няколко милиарда години,

която сякаш променяше цвета си
с всеки изминал час.

Гранд Каньон е истинска необятност,

достойна за всички получени суперлативи.

(Аплодисменти)

Експедицията,

цялото планиране и самото пътуване

ми показа ниво на страх, което
никога досега не бях преживявала.

Ала по-важното е,

че ми показа колко дръзко
смела мога да бъда.

Моето пътуване из Гранд Каньон не бе леко.

Не представляваше видение
на жена амазонка,

която без усилие си проправя път
през епичния пейзаж.

Бях аз, обляна в сълзи,

изтощена и смазана с две насинени очи.

Беше плашещо,

беше стресиращо,

беше въодушевяващо.

Сега, след края на пътуването

е лесно да приемаме постигнатото
с равнодушие.

Зная, че отново искам да се спусна
по бързеите.

Само че този път, всичките 446 километра.

(Аплодисменти)

Също обаче зная, че няма да повторя
тази част с язденето.

(Смях)

Просто е твърде опасно.

Точно това целя.

Не съм тук само за да ви покажа
своя документален филм.

Тук съм, за да напомня на всички ни,

че животът е просто урок

за намиране на баланса между
страха и куража.

И за проумяване коя идея е добра
и коя - не.

(Смях)

Животът си е достатъчно плашещ,

така че за да се сбъднат мечтите ни,
трябва да сме смели.

Като посрещам страховете си

и намирам куража да ги преодолея,

кълна се, животът ми е невероятен.

Живейте с размах.

Опитайте се да позволите на куража
да вземе превес над страха.

Кой знае къде може да ви отведе.

Благодаря ви.

(Аплодисменти и възгласи)