Евелин Глени ни показва как да слушаме

В тази възвишена демонстрация, глухата перкусионистка Евелин Глени илюстрира как слушането на музика включва много повече от просто оставяне на звукови вълни да ударят тъпанчетата на ушите ви.

Не съм напълно убедена, че наистина искам да виждам

малък барабан в девет, девет и нещо сутринта.

Но както и да е, просто е страхотно да видя толкова пълна зала

и наистина трябва да благодаря на Хърби Ханкок

и колегите му за това прекрасно представяне.

Едно от интересните неща,

разбира се, е комбинацията от тази гола ръка върху инструмента

и технологията, и разбира се, това което той спомена за вслушването в младите ни хора.

Разбира се, моята работа изцяло касае слушането,

и моята цел, всъщност, е да науча света да слуша.

Това е моята единствена истинска цел в живота.

И ако звучи просто, в действителност е доста сериозна работа.

Защото, знаете, че ако погледнете музикално произведенеие -- например

ако отворя малката си моторджийска чанта -- надявам се, тук имам

музикално произведение пълно с малки черни точки по страницата.

Отваряме го и разчитам музиката.

Така че технически, реално мога да го разчета.

Ще следвам инструкциите, обозначенията на темпото, динамиката.

Ще правя точно каквото ми е казано.

И така, понеже времето е ограничено,

ако ви изсвиря буквално първите, може би два реда. Много е праволинейно.

Няма нещо, което да представлява трудност в тази част.

Но тук ми е указано, че това музикално произведение е много бързо.

Посочено ми е в коя част на барабана да свиря.

Посочено ми е коя част на палката да използвам.

И динамиката ми е указана.

И също ми е казано, че барабанът е без корди.

С корди, без корди.

Така че, ако преведа това музикално произведение, имаме тази идея.

И т.н. Кариерата ми вероятно би продължила около пет години.

Но като музикант, това което трябва да направя, е да изпълня всичко извън музиката.

Всичко, за което няма време да се научи от учител

или за което да се говори, дори и от учител.

Това са нещата, които забелязваш, когато не си с инструмената си,

които всъщност стават толкова интересни, че искаш да ги изследваш

чрез тази малка, малка повърхност на барабана.

Така – преживяхме превода. Сега ще преживеем интерпретацията.

Сега кариерата ми ще продължи малко по-дълго!

В известен смисъл е същото, ако ви погледна и видя

приятна, умна млада жена в розова блуза.

Виждам, че стискате плюшено мече, и т. н., и т. н.

Така получавам обща идея, за това каква сте, какво бихте харесали,

каква би била вашата професия и т. н.

Обаче това е само първоначалната идея, която получавам, която всички получаваме,

когато в действителност се вгледаме. И се опитваме да я разтълкуваме,

но всъщност е толкова невероятно повърхностна.

По същия начин като погледна музиката, получавам основната идея,

чудя се какво технически може да бъде трудно или какво искам да направя.

Само основното чувство.

Обаче това просто не е достатъчно.

И си мисля какво Хърби каза -- моля ви, слушайте, слушайте.

Трабва най-напред да слушаме себе си.

Ако свиря, например, държайки палката -- докато буквално не отпускам палката --

ще изпитам доста голям шок, преминаващ през ръката.

Чувствам се наистина доста – вярвате или не –

откъсната от инструмента и от палката,

въпреки, че всъщност държа палката доста здраво.

Държайки я здраво, странно, но се чувствам по-откъсната.

Ако просто отпусна и позволя на ръката си да бъде по-скоро спомагателна система,

изведнъж имам повече динамика с по-малко усилие. Нещо повече.

Чувствам се, най-накрая, едно с палката и едно с барабана.

А правя далеч по-малко.

Така по същия начин, по който се нуждая от време с инструмента си,

се нуждая и от време с хората, за да ги разтълкувам.

Не просто да ги преведа, а да ги разтълкувам.

Ако например изсвиря само няколко такта от музикално произведение

като мисля за себе си като техник –

това е някой, който е просто перкусионист...

и т. н. Ако се възприемам като музикант ...

и т. н. Има малка разлика тук, която просто си струва -- (Аплодисменти)

-- да бъде обмислена.

Спомням си, когато бях на 12 години

и започвах да свиря на тимпани и перкусии, и учителят ми ми каза

„Добре, как ще направим това? Знаеш, музиката е, за да се слуша.”

„Да, съгласна съм с това. Къде е проблема?”

И той попита „Ами, как ще чуеш това? Как ще чуеш онова?”

А аз казах: „Ами вие как го чувате?”

Той отвърна „Мисля, че чувам оттук.”

Аз казах: „Мисля, че и аз – но също чувам и през дланите,

през ръцете си, през скулите си, през скалпа си, стомаха, гърдите, краката и т. н.”

И така започвахме уроците си всеки път с настройване на барабани –

и по-точно тъпани или тимпани -

до толкова ограничена настройка на интервала, нещо такова

за разлика от това. Тогава постепенно... и постепенно...

и е изумително как когато отвориш тялото си

и отвориш ръката си, за да позволиш на вибрацията да премине през нея,

тази действително малка, малка разлика..

може да бъде усетена и с най-миниатюрната част на пръста ви, тук.

И така, това, което правехме, е да опрем ръцете си в стената

на музикалната стая и заедно да слушаме звуците от инструментите

и наистина да се опитаме да се свържем с тези звуци

далеч по-дълбоко, отколкото просто да зависим от ушите си.

Защото, разбира се, ухото служи за всякакъв вид неща.

Стаята, в която сме, силата, качеството на инструмента

вида палки, и така нататък.

Всички те могат да са различни.

Същото количество тежест, но различни звукови оттенъци.

И това всъщност е какви сме ние. Ние сме просто човешки същества,

но всички ние имаме собствени звукови оттенъци,

които формират тези изключителни личности,

и характери, и интереси, и други неща.

Когато поотраснах, се явих на прослушване в Кралската музикална академия в Лондон,

и ми казаха: „Ами, не, не можем да ви приемем, защото не си представяме

бъдещето на така наречените 'глухи' музиканти.”

Но аз просто не можех да приема това.

И така, казах им: „Добре, вижте, ако откажете --

ако ме отхвърлите по тези причини,

вместо заради способността да изпълнявам и разбирам и обичам

изкуството на създаване на звук --

тогава трябва да се замислим много, много сериозно за хората, които реално приемате”.

В резултат -- след като веднъж преминахме малките пречки и след като трябваше да се явя на прослушване два пъти --

те ме приеха. И не само това --

случи се така, че това промени изцяло ролята

на музикалните институции в Обединеното кралство.

При никакви обстоятелства вече не отхвърлят кандидат на основание,

че някой няма ръце, крака --

те биха могли вероятно да свирят на духов инструмент, ако е поставен на стойка.

Никакви обстоятелства не могат да бъдат използвани, за да се отхвърли прием.

Всеки един кандидат трябваше да бъде изслушан, изпитан и тогава,

базирано на музикалните му способности -- тогава този човек може да бъде приет или не.

В следствие на това, дойде ред на едни изключително интересни

студенти да пристигнат в тези разнообразни музикални институции.

И трябва да кажа, че много от тях сега са

в професионални оркестри по цял свят.

Интересното нещо около това обаче --

(Аплодисменти) --

е че не просто хората се свързаха чрез звук --

както всички нас, но и добре знаем, че музиката действително е нашето ежедневно лекараство.

Казвам музика, когато всъщност имам предвид звук.

Защото, знаете ли, някои от изключителните неща, които съм изпитала

като музикант, е когато пред себе си имаш 15-годишно момче,

изправено пред най-невероятните предизвикателства,

като да не може да контролира движенията си,

или е глух, може би сляп и така нататък.

Изведнъж ако това младо момче седне близо до този инструмент,

и може би дори легне под маримбата

и му изсвириш нещо, което е толкова органично, почти --

не съм с подходящите палки, вероятно --

но нещо като това. Нека ги сменя.

Нещо, което е толкова невъобразимо просто --

но той би изпитал нещо, което аз не бих,

защото аз съм на върха на звука.

Звукът ми идва от тук.

За него звукът ще идва през резонаторите.

Ако резонаторите не бяха включени тук, би се получило --

и така той би изпитал пълнотата на звука, който тези от вас на първите няколко реда

не биха изпитали; както и тези от вас на последните няколко реда.

Всеки един от нас, според това къде е седнал,

ще преживее звука доста, доста различно.

И разбира се, като участник в звука,

и тръгвайки от идеята какъв вид звук искам да произведа –

например този звук.

Чувате ли нещо?

Именно. Защото дори не го докосвам.

И все пак имаме усещането, че нещо се случва.

По същия начин, когато видя да се движи дърво,

си представям как дървото издава шумолящ звук.

Виждате ли какво имам предвид?

Каквото и да види окото, към него винаги има звук.

Така че винаги, винаги го има този огромен --

този калейдоскоп от неща, от които да черпим.

Така че моите представления са изцяло базирани на това какво изпитвам,

а не чрез изучаване на музикално произведение, прилагайки нечия друга интерпретация,

купувайки всички възможни дискове със същото това произведение и т. н.

Защото това не ми дава достатъчно от нещо, което е толкова сурово и толкова базово,

и с което мога да преживея цяло пътуване.

Може да се случи така, че в определени зали тази динамика да пасва.

Mоже в други зали хората въобще да не могат да изпитат това

и в резултат нивото на меко,

нежно свирене трябва да бъде --

виждате ли какво искам да кажа? Заради тази експлозия в достъпа до звук,

особено в общността на глухите,

това не само се отрази на начина, по който музикалните институции

и училищата за глухи се отнасят към звука. И не просто като средство за терапия -

въпреки че, разбира се, да практикуваш музика,

това определено помага.

Но се знае, че акустичните музиканти е трябвало да мислят за вида зали,

които създават. Смея да кажа, че има толкова малко зали по света,

които имат наистина добра акустика.

И с това имам предвид, че можеш да направиш всичко, което си представиш.

Най-тихичкият, мек звук в нещо, което е толкова широко,

толкова огромно, толкова невероятно! Винаги има нещо --

може да звучи добре там горе, и може да не е толкова добре там.

Може да е чудесно там, но ужасно там.

Може да е ужасно хей там, а да не е зле там, и т. н. и т. н.

И така, да се намери подходяща зала е невероятно,

заради това, че можеш да свириш точно каквото си представиш,

без да бъде козметично подчертано.

И така акустичните музиканти са в действителност в разговор с хората

с увреден слух, участващи в създаването на звука.

И това е доста интересно.

Не бих могла да ви опиша в детайли какво става

в тези зали, но е достатъчен фактът, че са за група хора,

за които в продължение на толкова много години казвахме

„Как, за бога, могат да изпитат музиката? Знаете, те са глухи.”

Ние просто –– правим така и и си представяме, че това е да си глух.

Или правим така и си представяме, че това представлява слепотата.

Ако видим някой в инвалидна количка си представяме, че не може да върви.

А може би са способни да извървят три, четири, пет стъпки. За тях това значи, че могат да вървят.

След една година може да прибавят още две стъпки.

След още една година, три стъпки повече.

Това са въпроси от огромна важност, за които да помислим.

Така че, когато се изслушваме един друг,

е невероятно важно наистина да изпитаме уменията си на слушател.

Да използваме телата си като резониращи стаи. Да престанем да съдим.

За мен като музикант, който работи с 99 процента нова музика,

е много лесно да кажа „О, да, харесва ми това парче.

О, не, това не ми харесва.” И в този дух.

Но знаете ли, мисля, че трябва да дам на тези произведения повече време.

Може би просто химията не се е получила между мен и конкретното музикално произведение.

Но това не ми дава правото да кажа, че произведението не става.

И знаете ли, едно от страхотните неща в това да бъдеш музикант е,

че е невероятно променливо.

Няма правила, няма правилно и грешно, по този или по друг начин.

Ако ви помоля да пляскате – може бих могла да го направя.

Ако просто кажа „моля пляскайте”. И се създаде този звуков гърмеж.

Предполагам всички сме изпитвали гърмеж.

Не говоря само за звука,

а действително да чуем този гърмеж в себе си.

И моля ви, опитайте да го създадете чрез пляскането си. Опитайте. Просто –– моля опитайте.

(Аплодисменти)

Много добре! Сняг. Сняг. Чували ли сте някога сняг?

Публиката: Не.

Евелин Глени: Добре тогава, спрете пляскането. (Смях) Опитайте отново.

Опитайте отново. Сняг.

Виждате ли, сега се събудихте.

Дъжд. Не е зле. Не е зле.

Знаете ли, интересното тук е, че не толкова отдавна зададох

на група деца точно същия въпрос.

Сега – голямо въображение, благодаря ви много.

Обаче нито един от вас не стана от мястото си да помисли,

„Добре! Как мога да пляскам? Може би...

-- може би бих могла да използвам бижутата си да създам допълнителен звук.

Може би бих могла да използвам други части от тялото си да създам допълнителен звук.”

Нито един от вас не се сети да изпляска по малко по-различен начин,

различен от този да сте седнали по местата си и да използвате двете си ръце.

По същия начин, когато слушаме музика

приемаме, че тя изцяло се възприема оттук.

По този начин изпитваме музиката. Разбира се, това не е начинът.

Ние изпитваме гърмеж – гърмеж, гърмеж. Мислете, мислете, мислете.

Слушайте, слушайте, слушайте. Сега – какво можем да направим с гърмежа?

Спомням си учителя си. Когато първоначално започвах, моят първи урок,

бях подготвена с палките и готова да свиря.

И вместо да ми каже: „Добре, Евелин, моля те. Краката леко разкрачени,

ръцете приблизително под ъгъл от 90 градуса, палките в приблизително V-образна форма,

запази разстоянието тук и така нататък.

Моля те, изправи гърба си и т. н.”

Тогава най-вероятно щях да остана неподвижно скована

и неспособна да ударя барабана,

защото мислех за толкова много други неща. Той ми каза:

„Евелин, вземи този барабан за седем дни, и ще се видим следващата седмица.”

Мили боже! Какво щях да правя? Вече не ми трябваха палките,

не ми беше позволено да взема тези палки.

Трябваше просто да огледам този конкретен барабан,

да видя как е направен, какво правеха тези малки дръжки, за какво бяха кордите.

Обърнах го, експериментирах с покритието, експериментирах с лицевата част.

Експериментирах с тялото си, експериментирах с бижута,

експериментирах с всякакви неща.

И разбира се, се върнах с какви ли не насинявания --

въпреки всичко, беше невероятно преживяване,

защото, къде за бога, би могъл да изпиташ това в музикално произведение?

Как за бога би могъл да го изпиташ с учебник?

Така че ние никога не работехме по учебници.

Например, едно от нещата, които научаваме

като перкусионисти, в противовес на музикантите,

е праволинейни откъслечни удари по барабана.

Ето така. И тогава ставаме малко по-бързи и още малко по-бързи, и по-бързи.

И така нататък. Какво изисква това произведение?

Откъслечни удари. Защо тогава да не ги направим, докато изучаваме музикалното произведение?

И точно това направихме.

Но интересното е, че когато пораснах и станах редовен студент

в така наречения „музикален институт”, всичко това беше изхвърлено на боклука.

Трябваше да учим по учебници.

И постоянно въпросът: "Добре, но защо? Защо? Какво общо има това?"

Искам да изсвиря музикално произведение. „Да, добре, това ще ти помогне с контрола!”

Но как? Защо трябва да уча това? Искам да го свържа с музикалното произведение.

Разбирате ли? Искам да кажа нещо.

Защо упражнявам парадидли?

Буквално за контрол, за контрол на ръката и палката? Защо правя това?

Необходима ми е причина,

и причината трябва да бъде да кажеш нещо чрез музика.

И казвайки нещо чрез музика, което всъщност е звук,

едва тогава можем да предадем различни неща на различнии хора.

Но не искам да ставам отговорна за емоционалния ви багаж.

Това зависи от вас, когато влизате в зала.

Защото това определя какво чуваме и как слушаме определени неща.

Може би се чувствам тъжна, или щастлива, или приповдигната, или ядосана, когато свиря

музикално произведение, но не целя непременно

и вие да чувствате точно това.

Така че, моля ви, следващият път когато сте на концерт

просто позволете на тялото си да се отвори, да бъде тази резонираща зала.

Имайте предвид, че няма да изпитате същото, което изпитва изпълнителя.

Изпълнителят е във възможно най-лошата позиция за действителния звук,

той чува допира на палката с барабана,

или чукчето върху дървото, или перцето върху струната, и т.н.

Или дишането, което създава звука от вятър и месинг.

Те изпитват тази суровост.

Но в същото време те изпитват и нещо невероятно чисто,

което се случва преди звука реално да излезе.

Моля, обърнете внимание на живота на звука след реалния първоначален удар,

или издишания въздух. Просто преживейте цялото пътуване на този звук

по същия начин, по който аз бих искала да преживея цялото пътуване

на тази конкретна конференция, вместо просто да пристигна снощи.

Надявам се, че може би ще споделим едно или две неща с напредването на деня.

Благодаря ви много, че ме приехте!

(Аплодисменти)