Дейв Меслин: Противоотровата за апатията

Местната политика -- училища, зониране, избори за градски съвети -- ни посрещат, където и да живеем. Така че защо повечето от нас всъщност не се включват? Aпатия ли е това? Дейв Меслин казва "не". Той идентифицира 7 бариери, които ни пречат да участваме в нашите общности, дори когато сме наистина загрижени.

Колко често чуваме,

че на хората просто не им пука?

Колко често са ви казвали,

че истинска, значима промяна не е възможна,

защото повечето хора са твърде егоистични,

твърде глупави или твърде мързеливи,

за да се опитат да променят тяхната общност?

Днес ви предлагам, че апатията, както си мислим, че я познаваме,

всъщност не съществува,

а по-скоро, че хората ги е грижа,

но, че живеем в свят,

който активно обезсърчава ангажираността,

като постоянно поставя пречки и бариери на пътя ни.

И ще ви дам няколко примера за това, което имам предвид.

Нека да започнем с кметството.

Виждали ли сте някои от тези преди?

Това е обява във вестник.

Това е обявление за зонирана промяна за нова офис сграда,

така че квартала да знае какво се случва.

Както можете да видите, това е невъзможно да се разчете.

Трябва да стигнете до половината,

за да разберете дори за кой адрес говорят,

и след това още по-надолу, в мъничък десетточков шрифт

да разберете как всъщност можете да се включите в това.

Представете си, ако частния сектор рекламираше по същия начин --

ако "Найки" искаха да продадат чифт обувки

и сложеха подобна реклама във вестника.

(Ръкопляскания)

Сега, това никога няма да се случи.

Никога няма да видите подобна реклама,

понеже "Найки" всъщност искат да купите обувките им.

Докато кметството на Торонто,

очевидно не иска да участвате в процеса на планиране,

в противен случай рекламите им ще изглеждат по следния начин --

с цялата информация, всъщност, изложена ясно.

Докато кметството поставя съобщения като това,

като се опитва да накара хората да се ангажират,

тогава, разбира се, хората няма да се ангажират.

Но това не е апатия;

това е умишлено изключване.

Общественото пространство.

(Ръкопляскания)

Начинът, по който малтретираме нашите обществени места

е огромна пречка

за всеки тип прогресивни политически промени.

Защото по същество ние поставяме цена на свободата на словото.

Който има най-много пари получава най-силния глас,

доминирайки визуалната и мисловната среда.

Проблемът с този модел

е, че има някои невероятни съобщения, които трябва да се кажат,

но които не носят печалба, за да се кажат.

Така че никога няма да ги видите на билбордове.

Медиите играят важна роля

в развиването на отношенията ни към политическата промяна,

главно чрез игнориране на политиката

и фокусиране върху известни личности и скандали.

Но дори и когато говорят за важни политически въпроси,

те го правят по начин, който чувствам обезсърчава ангажирането

И ще ви дам един пример: Списание "Сега" от миналата седмица --

прогресивен седмичник, посветен на търговската част на Торонто.

Това е историята на корицата.

Това е статия за театрален спектакъл,

и тя започва с информация за това къде се провежда,

в случай, че всъщност искате да отидете и да го видите, след като сте прочели статията --

къде, времето, уебсайта.

Същото е и с това -- това е филмова рецензия,

преглед на изкуствата,

рецензия на книга -- къде ще е четенето в случай, че искате да отидете.

Ресторант -- може да не искате просто да прочетете за него,

може би искате да отидете в ресторанта.

Така че те ви казват къде е, каква е цената,

адреса, телефонният номер и т.н.

После стигате до техните политически статии.

Ето една страхотна статия за важна избирателна кампания, която се случва.

Тя говори за кандидатите -- написана е много добре --

но няма информация, няма допълнителни данни,

няма уебсайтове за кампании,

няма информация за това кога са дебатите, къде са кампанийните офиси.

Ето още една добра статия,

за нова кампания противопоставяща се на приватизацията на транспорта,

без никаква информация с контакти за кампанията.

Посланието изглежда е,

че читателите най-вероятно искат да ядат,

може би да прочетат книга, може би да отидат на кино, но не и да бъдат ангажирани в тяхната общност.

И може би си мислите, че това е нещо незначимо,

но мисля, че е важно, защото това дава тон

и подсилва опасната идея,

че политиката е спорт само за зрители.

Герои: Как гледаме на ръководството?

Вижте тези 10 филма. Какво общо имат?

Някой?

Всички те имат герои, които са избрани.

Някой дошъл при тях и казал: "Ти си избраният.

Има пророчество. Трябва да спасиш света."

И тогава някой се втурва и спасява света, защото така са им казали,

с няколко души, следващи ги по петите.

Това ми помага да разбера

защо много хора имат проблем да се видят като лидери.

Тъй като дава погрешна представа за това, какво е ръководството.

Героичното усилие е колективно усилие,

номер едно.

Номер две, то е несъвършено, не е много обаятелно;

и не започва и завършва внезапно.

Това е един непрекъснат процес, през целия ви живот.

Но най-важното, то е доброволно.

Това е доброволно.

Докато ние учим нашите деца,

че героизма започва, когато някой надраска знак на челото ви,

или че някой ви каже, че сте част от пророчество,

те пропускат най-важната характеристика на лидерството,

което е, че то идва отвътре.

Става въпрос за преследване на вашите собствени мечти --

без подканване, неканено --

и след това работене с други, за да се осъществят тези мечти.

Политическите партии: о, боже.

Политическите партии биха могли и трябва да са

една от основните входни точки

за хората да се включват в политиката.

Вместо това, те са се превърнали, за съжаление,

в безлични и некреативни организации

които разчитат толкова много на проучвания на пазара

и изборни и фокус групи,

че те в крайна сметка всички казват едно и също нещо,

общо взето смилайки обратно това, което вече искаме да чуем,

за сметка на представянето на смели и творчески идеи.

И хората могат да почувстват това, и то подхранва цинизъм.

(Ръкопляскания)

Благотворителната дейност:

На групите, които имат статус за благотворителна дейност в Канада, не е позволено да оказват подкрепа.

Това е огромен проблем и огромна пречка за промяната,

защото това означава, че някои от най-страстните и информирани гласове

са напълно заглушени, особено по време на избори.

Което ни води до последната точка,

която са нашите избори.

Както може би сте забелязали, нашите избори в Канада са пълна шега.

Ние използваме архаични системи,

които не са честни и създават произволни резултати.

Канада е в момента ръководена от партия,

която повечето канадци всъщност не искат.

Как можем честно и искрено да насърчим повече хора да гласуват,

когато гласовете не се броят в Канада?

Като добавите всичко това заедно,

и разбира се, че хората ще са апатични.

Това е като да се опитате да преминете през тухлена стена.

Сега, не се опитвам да бъда негативен,

като ви посочвам всички тези пречки, и обяснявам какво е изпречено на пътя.

Точно обратното: всъщност мисля, че хората са невероятни и интелигентни,

и че те се интересуват.

Но, както казах, ние живеем в тази среда,

където всички тези пречки са поставени на пътя ни.

Докато ние вярваме, че хората, нашите съседи,

са егоистични, глупави или мързеливи,

тогава няма да има надежда.

Но ние можем да променим всичко онова, което споменах.

Ние можем да направим прозрачна градската управа.

Можем да реформираме нашата избирателна система.

Можем да демократизираме нашите обществени места.

Моето основно послание е,

че ако можем да предефинираме апатията,

не като някакъв вид вътрешен синдром,

но като сложна мрежа от културни бариери,

които подсилват избягването на ангажираността,

и ако можем да определим ясно, можем ясно да идентифицираме,

какви са тези пречки,

и после, ако можем да работим заедно колективно да премахнем тези пречки,

тогава всичко е възможно.

Благодаря ви.

(Ръкопляскания)