Защо всички трябва да се научим да даваме емоционална първа помощ

Бихме отишли на лекар, веднага щом се почувстваме настинали или ако имаме упорита болка. Защо тогава не посещаваме здравен специалист, когато усетим душевна болка: вина, загуба, самота? Според Гай Уинч прекалено много хора се борят с чести психологически здравни проблеми. Но не е необходимо да се стига до там. Той категорично затвърждава идеята, че е необходимо да практикуваме емоционална хигиена - да се грижим за емоциите и ума си със същото прилежание , с което се грижим и за тялото си.

Отраснах заедно с моя брат близнак,

който беше изключително любящ брат.

Вижте, ако да имаш близнак те променя
с нещо, то е, че ставаш експерт

по разпознаване на привилегированите.

Ако неговата бисквитка беше дори малко
по-голяма от моята, имах въпроси.

И очевидно не умирах от глад.

(Смях)

Когато станах психолог, започнах
да разпознавам друг вид привилегироване.

И това е колко повече ценим тялото,
отколкото духа си.

Прекарах девет години в университета,
вземайки докторската степен по психология,

и не мога да ви опиша колко много хора
поглеждат визитната ми картичка и казват:

"О, психолог... значи
не сте истински доктор."

Като че ли точно това
трябва да е написано там.

(Смях)

Тази привилегированост, която отдаваме
на тялото над духа, виждам я навсякъде.

Наскоро бях в дома на един приятел

и техният петгодишен син
се приготвяше за сън.

Беше се качил на стол пред мивката
и си миеше зъбите,

когато се подхлъзна и си одраска крака
по време на падането.

Поплака за минута,
но после стана,

качи се обратно на стола и се пресегна
за лепенки, за да си сложи една.

Това хлапе все още
не можеше да си връзва обувките,

но знаеше, че трябва да покриеш рана,
за да не се инфектира,

както и че трябва да се грижиш за
зъбите си, като ги миеш два пъти на ден.

Всички знаем как да
поддържаме физическо здраве

и как да упражняваме
дентална хигиена, нали?

Научили сме се още на петгодишна възраст.

Но какво знаем за
поддържането на психическо здраве?

Ами, нищо.

На какво научаваме децата си
за емоционалната хигиена?

На нищо.

Как става така, че прекарваме
повече време в грижа за зъбите си,

отколкото за духа си?

Защо нашето физическо здраве е
толкова по-важно за нас

от нашето психическо здраве?

Знаете ли, че търпим психични наранявания
дори по-често, отколкото физични такива,

наранявания като провал,
или отхвърляне, или самота.

И те също могат да се влошат,
ако ги игнорираме.

И могат да засегнат живота ни
по драматичен начин.

И все пак, въпреки че има
научно доказани методи,

които можем да приложим за лекуване
на този тип наранявания,

не го правим.

Дори не се сещаме, че трябва да го правим.

"О, чувстваш се депресиран? Просто
се поразсей, всичко е в главата ти."

Представяте ли си да кажете това
на човек със счупен крак:

"Просто се поразтъпчи,
всичко е в крака ти."

(Смях)

Време е да запълним пропастта между
психическото и физическото си здраве.

Време е да ги направим по-равностойни.

Като двойка близнаци.

Споменавайки това,
брат ми също е психолог.

Така че той също не е истински доктор.

(Смях)

Макар че не сме учили заедно.

Всъщност, най-трудното нещо,
което съм правил в живота си,

бе да отида в Ню Йорк
на другия край на Атлантическия океан,

за да взема докторска степен
по психология.

Тогава бяхме разделени
за пръв път в живота си

и раздялата беше ужасна и за двама ни.

Но докато той остана заобиколен
от семейство и приятели,

аз бях сам в непозната страна.

Липсвахме си страшно много,

но международните разговори тогава
бяха твърде скъпи

и можехме да си позволим
да разговаряме по пет минути на седмица.

Когато наближи рождения ни ден,

беше първия, който нямаше
да прекараме заедно,

решихме да се поглезим и тази седмица
бяхме решили да говорим десет минути.

Прекарах сутринта, крачейки из стаята,
докато чаках да се обади,

и чаках, и чаках
но телефонът така и не звънна.

Имайки предвид часовата разлика, си мислех

"ОК, навън е с приятели,
ще се обади по-късно."

По онова време нямаше мобилни телефони.

Но не се обади.

И започнах да осъзнавам, че
след като ме е нямало цели десет месеца,

вече не му липсвах така,
както той липсваше на мен.

Е, знаех, че ще се обади на сутринта,

но тази нощ бе една от най-тъжните
и дълги нощи в живота ми.

Събудих се на следващата сутрин,

загледах се в телефона и забелязах,
че съм го ритнал настрани от приемника,

докато крачех около него предния ден.

Измъкнах се от леглото,

наместих слушалката
и телефонът звънна веднага,

беше брат ми и, майко мила,
дали не беше бесен?

(Смях)

За него нощта също е била най-дългата
и тъжна в живота му.

Опитах се да обясня
какво е станало, но той отвърна:

"Не разбирам, щом видя,
че аз не ти се обаждам,

защо просто не вдигна телефона
и не ми се обади ти?"

Беше прав. Защо не му се обадих?

Тогава нямах отговор, но днес имам

и отговорът е прост: самота.

Самотата отваря
дълбока психолигическа рана.

Такава, че изкривява възприятията ни
и разбърква мозъците ни.

Кара ни да вярваме, че на околните им пука
много по-малко, отколкото всъщност.

Вменява ни страх от това
да направим първата крачка:

защо да се поставяш в позиция
да бъдеш отхвърлен и да страдаш,

когато сърцето ти и така вече страда
повече, отколкото можеш да понесеш?

Тогава бях попаднал в лапите
на дълбока самота,

но бях заобиколен от хора по цял ден,
затова не го осъзнавах.

Но самотата се определя чисто субективно.

Зависи единствено от това дали
ти самият се чувстваш

емоционално или социално откъснат
от хората около теб.

А аз се чувствах откъснат.

Има много проучвания върху самотата
и всички са ужасяващи.

Самотата няма просто
да те направи нещастен, тя ще те убие.

Не се шегувам.

Хроничната самота увеличава
възможността да умрете по-рано

с 14 процента.

Самотата причинява високо кръвно налягане,
висок холестерол.

Дори потиска работата на имунната система,

правейки те уязвим на
всякакви видове болести и зарази.

Всъщност, от всички разгледани случаи,
учените са установили,

че хроничната самота
ви поставя в такъв риск

за дългосрочното ви здраве и живот,
какъвто е и риска при тютюнопушене.

Е, цигарите идват с предупреждение:
"Това може да те убие."

Но самотата няма такова.

И затова е толкова важно
да приоритизираме психическото си здраве,

да упражняваме емоционална хигиена.

Защото няма как да лекуваш
психологическа рана,

ако дори не си разбрал, че си ранен.

Самотата не е единствената душевна рана,

която изкривява възприятията ни
и ни подвежда.

Провалът също го прави.

Веднъж посетих детстка градина,

където наблюдавах как три деца
си играят с еднакви пластмасови играчки.

Трябваше да плъзнат червения бутон
и от играчката изкачаше сладко кученце.

Едно от момиченцата опита да издърпа
лилавия бутон, после опита да го натисне,

накрая седна и се загледа в кутията
с трепереща долна устна.

Момченцето до нея видя всичко това,

след което погледна неговата кутия
и се разплака, без дори да я е докоснало.

През това време другото момиченце
опита всичко, за което се сети,

докато не плъзна червения бутон,

кученцето се показа
и тя се разпищя от радост.

И така, три деца с три еднакви играчки,

но с три съвсем различни реакции
по отношение на провала.

Първите две деца бяха напълно способни
да приплъзнат червения бутон.

Единственото, което им попречи да успеят,

бе умът им, който ги подмами да повярват,
че не могат да се справят.

Е, възрастните биват подмамвани
по същия начин през цялото време.

Всъщност, всички имаме у себе си
насадени чувства и вярвания,

които се проявяват всеки път,
щом се натъкнем на разочарования и спънки.

Наясно ли сте по какъв начин
мозъкът ви реагира на провала?

Нужно е да сте наясно.

Защото ако умът ви се опитва да ви убеди,
че не сте способен да направите нещо,

и вие му повярвате,

тогава също като двете деца
ще започнете да се чувствате безпомощни

и ще се откажете прекалено рано
или въобще няма да опитате.

И тогава ще бъдете дори още по-убедени,
че не сте способни да успеете.

Виждате ли, ето защо толкова много хора
живеят под реалния си потенциал.

Защото някъде по пътя
понякога и един единствен провал

ги е убедил в това, че не могат да успеят,
и те са повярвали.

Щом веднъж бъдем убедени в нещо,
е много трудно да променим нагласата си.

Научих този урок по трудния начин,
когато с брат ми бяхме тийнейджъри.

Шофирахме с приятели
по тъмна улица през нощта,

когато ни спря полиция за проверка.

В района беше станал обир
и издирваха заподозрени.

Полицаят се доближи до колата
и освети шофьора с фенерчето си.

После освети брат ми на предната седалка,
а после и мен.

Очите му се отвориха широко и възкликна:

"Теб къде съм те виждал преди?"

(Смях)

А аз отвърнах: "На предната седалка."

(Смях)

Но това въобще не му прозвуча логично,

затова реши, че съм се дрогирал.

(Смях)

Изкара ме от колата, претърси ме,

съпроводи ме до полицейската кола,

и чак след като потвърди,
че нямам криминално досие,

успях да му покажа, че имам брат близнак,
който седи на предната седалка.

Дори тогава, докато потегляхме с колата,
по лицето му можеше да се прочете,

че беше убеден, че се измъквам с нещо.

Трудно е да променим мнението си,
щом веднъж сме били убедени.

Затова е съвсем нормално да се чувстваме
обезверени, след като сме се провалили.

Но не можете да си позволявате
да бъдете убедени, че няма да успеете.

Трябва да се борите
с чувството на безпомощност.

Трябва да поемете контрол над ситуацията

и да прекъснете този негативен
затворен кръг още в зародиш.

Умовете и чувствата ни

не са онези доверени приятели,
за които сме ги смятали.

Те са по-скоро като някой
напълно непостоянен приятел,

който в един момент те подкрепя,
а в следващия се държи противно.

Веднъж работих с една жена,

която след двадесетгодишен брак
и извънредно грозен развод

най-накрая бе готова да тръгне на срещи.

Беше срещнала един мъж онлайн,
който изглеждаше хубав и преуспял,

и най-важното, явно
наистина си падаше по нея.

Тя беше много развълнувана,
купи си нова рокля,

срещнаха се за по питие
в един изискан бар в Ню Йорк.

Десет минути след началото на срещата
мъжът се надигнал от мястото си и казал:

"Не съм заинтересован", после си тръгнал.

Отхвърлянето е изключително болезнено.

Тя била така засегната, че се вцепенила.
Успяла само да се обади на приятелка.

Ето какво казала приятелката:
"Е, какво очакваше,

имаш големи бедра,
нямаш какво интересно да кажеш,

защо един красив и успешен мъж като този

въобще би излязъл
със загубенячка като теб."

Шокиращо, нали, че една приятелка
може да бъде толкова жестока?

Но щеше да е много по-малко шокиращо,

ако ви бях казал,
че не приятелката е казала това.

Жената го е казала сама на себе си.

А това е нещо, което всички правим,
особено след отказ.

Всички започваме да мислим
за всичките си дефекти и недостатъци:

какво ни се иска да бяхме,
какво - да не бяхме,

наричаме се с обидни имена.

Може би не така грубо,
но всички го правим.

Интересно е, че го правим, защото
самочувствието ни вече страда достатъчно.

Защо искаме да го нараним дори още повече?

Не бихме влошили фичизеска рана нарочно.

Ако имате рана на ръката,
няма да решите:

"О, знам, ще взема ножа да видя
колко по-дълбока може да стане."

Но постоянно правим това
с психологически наранявания.

Защо? Поради бедна емоционална хигиена.

Защото не отдаваме важност
на психическото си здраве.

От множество проучвания знаем,
че когато самочувствието ви е по-ниско,

сте по-податливи на стрес и безпокойство,

неуспехите и отказите са по-болезнени
и ви е по-трудно да ги преодолеете.

Затова, бъдете ли отхвърлен,
първото, което трябва да направите,

е да възвърнете самочувствието си, а не
да го смелите от бой като в "Боен клуб".

Когато изпитвате душевна болка,

отнасяйте се към себе си така, както
очаквате да се отнесе добър приятел.

Трябва да хващаме нездравословните си
психологически навици и да ги променяме.

Един от най-нездравословните
и най-често срещани се нарича премисляне.

Да изживяваш нещо отново и отново.

Случва се, когато шефът ти се разкрещи,
или професорът те засрами в час,

или се скараш сериозно с приятел,

и с дни не можеш да спреш да повтаряш
сцената отново и отново в съзнанието си,

а понякога и със седмици.

Премислянето на разстройващи събития
лесно може да се превърне в навик,

и то в много скъпо струващ.

Защото, съсредоточавайки се толкова дълго
върху разстройващи и негативни мисли,

всъщност се поставяте в значителен риск

от развиване на клинична депресия,
алкохолизъм, хранителни разстройства

и дори сърдечносъдово заболяване.

Проблемът е, че подтикът към премисляне
се усеща като нещо наистина важно,

затова е труден навик за прекъсване.

Знам това със сигурност,
защото преди малко повече от година

аз самият си създадох такъв навик.

Виждате ли, брат ми беше диагностиран
с трета степен на неходжкински лимфом.

Формата на рак при него
беше особено агресивна,

имаше видими тумори по цялото си тяло.

И трябваше да започне агресивен курс
на химиотерапия.

И аз не можех да спра да мисля за това,
през което той преминава,

не можех да спра да мисля за това
колко много страда.

Въпреки че той самият
не се оплака. Нито веднъж.

Имаше невероятно положителна нагласа.

Психическото му здраве беше удивително.

Аз бях физически здрав,
но психологически бях пълен хаос.

Но все пак знаех как да постъпя.

Проучвания показват, че дори и
двуминутно разсейване на вниманието

е достатъчно да прекъсне импулса
към премисляне в определен момент.

И така, всеки път щом ме връхлиташе
тревожна, отрицателна мисъл,

се насилвах да се концентрирам върху
нещо друго, докато подтикът премине.

И само след една седмица
целият ми поглед върху нещата се промени

и стана по-положителен и обещаващ.

Девет седмици след старта на терапията
брат ми се подложи на томографски скенер

и аз бях до него,
когато получи резултатите.

Всички тумори бяха изчезнали.

Все още му оставаха
три курса химиотерапия,

но знаехме, че ще се възстанови.

Тази снимка е от преди две седмици.

Чрез предприемане на действия,
когато се чувствате самотни,

чрез промяна на реакциите си към неуспеха,

чрез отбраняване на самочувствието си,

чрез борба с отрицателното мислене,

не само ще излекувате
душевните си рани,

а и ще изградите емоционална устойчивост,
ще преуспеете.

Преди сто години хората са започнали
да поддържат лична хигиена.

С това продължителността на живота
е нараснала с над петдесет процента

само в рамките на няколко десетилетия.

Вярвам, че качеството ни на живот
може да нарасне също толкова драстично,

ако всички започнем да поддържаме
емоционална хигиена.

Можете ли да си представите свят,

в който всеки беше психически по-здрав?

Ако имаше по-малко самота
и по-малко депресии?

Ако хората знаеха
как да преодоляват неуспехите?

Ако се чувстваха по-добре в кожата си
и по-вдъхновени?

Ако бяха по-щастливи и удовлетворени?

Аз мога, защото това е светът,
в който искам да живея,

това е светът, в който
и брат ми иска да живее.

И ако вие станете информирани
и промените няколко прости навика,

тогава това е светът, в който
всички ние ще можем да живеем.

Благодаря ви много!

(Ръкопляскане)