Защо истинската новаторска наука изисква скок в неизвестното

Докато учел за докторската си степен по физика, Ури Алон мислел, че се е провалил, защото всичките му изследователски пътеки се оказвали без изход. Но с помощта на импровизационния театър той разбрал, че да се изгубиш може да ти донесе и радост. Той призовава учените да престанат да смятат научното изследване за директен път от въпроса към отговора, а да подхождат по-творчески. Това послание ще стигне до вас, с каквото и да се занимавате.

По средата на доктората си

изпаднах в отчаяна безизходица.

Всяка посока на проучване, която опитвах

водеше до задънена улица.

Сякаш фундаменталните ми предположения

просто престанаха да работят.

Чувствах се като пилот, който лети в мъглата

и губи всякаква ориентация.

Спрях да се бръсна.

Сутрин не можех да стана от леглото.

Чувствах се недостоен

да престъпя прага на университета,

защото не бях като Айнщайн, Нютон

или всеки друг учен, за чиито резулати

бях учил. Защото в науката

научаваме само за резултатите, не за процеса.

Така че, очевидно, не ставах за учен.

Но имах достатъчно подкрепа,

успях да продължа

и открих нещо ново за природата.

Невероятно чувство на спокойствие е

да бъдеш единственият човек на света,

който знае нов природен закон.

После започнах втория проект по доктората си

и това отново се случи.

Стигнах задънена улица и успях да продължа.

Започнах да мисля,

че може би има някаква схема в това.

Попитах другите студенти, завършили
университета и те казаха:

"Да, точно това ни се случи,

освен това никой не ни предупреди."

Всички ние бяхме учили наука така,
сякаш тя е поредица

от логични стъпки между въпроса и отговора,

но научното изследване няма нищо общо с това.

По същото време учех също и

за актьор в импровизационен театър.

Физика през деня,

а през нощта смях, скачане, пеене,

свирене на китара.

Импровизационният театър,

също като науката, навлиза в непознатото,

защото трябва да изиграеш
една сцена пред публика

без режисьор, без сценарий,

без никаква идея каква роля ще изпълниш

или какво ще направят другите герои.

Но за разлика от науката

в импровизационния театър ти казват
още на първия ден

какво ще ти се случи, когато се качиш на сцената.

Ще се провалиш напълно.

Няма да можеш да продължиш.

И ние се упражнявахме да оставаме креативни

в този момент на "запъване".

Например, имахме едно упражнение,

в което всички заставахме в кръг

и всеки от нас трябваше да изтанцува
възможно най-лошия степ,

а всички останали аплодираха

и насърчаваха танцуващия,

подкрепяйки го на сцената.

Когато станах професор

и трябваше да напътствам собствените си студенти

за изследователските им проекти,

отново проумях,

че не знам какво да правя.

Бях учил хиляди часове физика,

биология, химия,

но нямах нито един час и нито една идея

за това как да бъда ментор,
как да ръководя някого,

докато вървим заедно в неизвестното,

нито една идея за мотивацията.

Затова се обърнах към импровизационния театър

и казах на студентите си още първия ден

какво ще се случи, когато започнат изследването,

а това е свързано с мисловната ни схема

за това как то ще протече.

Защото, нали разбирате,
когато човек прави нещо –

например искам да докосна тази черна дъска –

мозъкът ми първо съставя план,

предвиждане за това какво точно
ще направят мускулите ми,

дори преди да започна да движа ръката си

и ако нещо ми попречи,

ако планът ми не съвпадне с действителността,

това причинява допълнителен стрес,
наречен когнитивен дисонанс.

Ето защо е по-добре плановете ви
да съвпадат с действителността.

Но ако вярвате в начина, по който
се преподава наука

и вярвате на учебниците, вероятно е

схемата на изследването ви да бъде следната:

ако А е въпросът,

а В - отговорът,

то изследването е пряк път между двете.

Проблемът е, че ако един експеримент
не се получава

или студент изпадне в депресия,

това се възприема като нещо крайно нередно

и причинява огромен стрес.

Ето защо преподавам на студентите си

по-реалистична схема.

Ето един пример,

при който нещата не съвпадат с плана ви.

(Смях)

(Аплодисменти)

И така, преподавам на студентите си
различна схема.

Ако А е въпросът,

а В - отговорът,

останете креативни в облака

и ще започнете да се движите,

експериментите няма да се получават
отново и отново,

те няма да се получават пак и пак,

докато не стигнете до едно място,
свързано с отрицателни емоции,

където изглежда, че всичките ви
фундаментални допускания

са изгубили смисъл,

сякаш някой е издърпал килима изпод краката ви.

Наричам това място "облакът".

Може да се изгубите в него

за ден, седмица, месец, година,

за цялата си кариера,

но понякога, ако имате достатъчно късмет

и достатъчно подкрепа,

може да видите в материалите под ръка

или може би медитирайки върху формата на облака,

нов отговор,

С, и да решите да тръгнете към него.

И експериментите няма да се получават
отново и отново,

но вие стигате целта

и после разказвате на всички за това,

като публикувате теза, в която
има стрелка от А към С

и това е чудесен начин за комуникация

при условие, че не забравяте пътя,

който ви е довел дотук.

Този облак е неделима част

от изследването, присъща част
от нашата професия,

защото той охранява границата.

Той стои на стража на границата

между познатото

и непознатото,

защото, за да откриете нещо наистина ново,

поне едно от фундаменталните ви
предположения трябва да се промени,

а това означава, че в науката

правим нещо доста смело.

Всеки ден се опитваме да стигнем границата

между известното и неизвестното

и се изправяме пред облака.

Забележете, че сложих В

в областта на известното,

защото от началото знаехме за него,

но С винаги е по-интересно

и по-важно от В.

В е съществено за тръгването,

но С е много по-дълбоко

и това е удивителното при научните изследвания.

Дори само това, че знаят думата "облак"

преобрази моята изследователска група,

защото студентите идваха при мен и казваха:

"Ури, в облака съм",

а аз казвах: "Чудесно, сигурно си отчаян."

(Смях)

Но съм щастлив,

защото може би сме близо до границата

между познатото и непознатото

и има вероятност да открием

нещо наистина ново

заради начина, по който работи ума ни -

той просто знае, че облакът

е нормален, важен

и всъщност красив.

Можем да се присъединим към
Обществото на ценителите на облака –

той пречиства от чувството,

че нещо сериозно не е наред с мен.

И като ментор знам какво да правя -

да увелича подкрепата си към студента,

защото психологическо изследване показва,

че ако чувствате страх и отчаяние,

умът ви се ограничава

до най-сигурните и консервативни
начини на мислене.

Ако предпочитате да проучвате рисковите пътеки,

за да излезете от облака,

ви трябват други емоции -

солидарност, подкрепа, надежда –

те идват от връзката ви с някой друг,

тоест както при импровизационния театър,

в науката е най-добре да се
впускаме в непознатото

заедно.

И така, знаейки за облака,

научаваме от импровизационния театър и

един много ефективен начин да разговаряме

в облака.

Той се основава на главния принцип

на импровизационния театър,

така че тук театърът

отново ми помогна.

Принципът се нарича "Да и..."

в отговор на предложенията на другите актьори.

Това означава да приемаме предложенията

и да ги надграждаме с думите "Да и...".

Например, ако един актьор каже:

"Ето една локва",

а другият каже:

"Не, това е просто сцена",

импровизацията спира дотук.

Мъртва е и всички са разочаровани.

Това се нарича блокиране.

Ако не се грижите за комуникацията,

в научните разговори може да има
много блокиране.

Използването на "Да и..." звучи така:

"Ето една локва." "Да, хайде да скочим в нея!"

"Виж, един кит! Да го хванем за опашката!

Дърпа ни към луната!"

Като казваме "Да и..." заобикаляме
вътрешния си критик.

Всички имаме вътрешен критик,

който един вид ни ограничава какво да казваме,

така че хората да не си помислят,
че сме неприлични

или луди, или неоригинални

и науката е пълна със страх

да не се окажем клишета.

"Да и..." заобикаля критика

и отключва скрити творчески гласове,

каквито дори не сте знаели, че имате

и често те носят отговора

за облака.

И така, знанието за облака

и за "Да и..."

направи лабораторията ми много креативна.

Студентите започнаха да играят
с идеите на останалите

и направихме изненадващи открития

в областта между физиката и биологията.

Например, една година тъпкахме на едно място,

опитвайки се да разберем сложните

биохимични мрежи в клетките ни

и си казахме: "Дълбоко в облака сме."

и проведохме игрив разговор,

в който студентът ми Шай Шен Ор каза:

"Хайде просто да я нарисуваме
върху хартия тази мрежа"

и вместо да отговоря:

" Но това сме го правили толкова много пъти

и не работи",

аз казах: "Да и

хайде да използваме много голям лист хартия!",

тогава Рон Мило каза:

"Хайде да използваме гигантска хартия

за проектиране, като тази на архитектите -
знам къде да я отпечатам"

и ние отпечатахме мрежата, погледнахме я

и точно тогава направихме
най-важното си откритие –

че тази сложна мрежа се състои само от

шепа прости, повтарящи се
модели на взаимодействие,

подобни на петната по стъкло на прозорец.

Наричаме ги мрежови мотиви

и те са елементарните вериги,

които ни помагат да разберем

логиката на начина, по който
клетките взимат решения

при всички организми, включително и в тялото ни.

Скоро след това

започнаха да ме канят да изнасям лекции

пред хиляди учени по света,

но знанието за облака

и думите "Да и..."

си остана в моята лаборатория,

защото, нали разбирате - в науката
не говорим за процеса,

избягваме всичко субективно или емоционално.

Говорим за резултатите.

Затова нямаше начин да спомена
облака на конференция.

Беше немислимо.

Виждах учени от други групи
да стигат задънена улица,

неспособни дори да опишат с думи

какво преживяват

и мисленето им

се ограничаваше да най-сигурните пътища,

научните им търсения не стигаха
пълния си потенциал

и те бяха отчаяни.

Просто така стоят нещата, мислех си.

Ще се опитам да направя лабораторията си
възможно най-креативна

и ако и всички останали го направят,

науката рано или късно ще стане

по-продуктивна и по-добра.

Мисленето ми се преобърна,

когато случайно отидох да чуя Евелин Фокс Келър,

която изнасяше лекция за опита си

като жена в науката.

Тя попита:

"Защо не говорим за личните

и емоционалните аспекти на научната работа?

Не е случайно. Въпрос на ценности е."

Науката се стреми към знание,

което е обективно и рационално.

Това е красивото в нея.

Но имаме и културен мит,

че научната работа –

това, което правим ежедневно,
за да стигнем до знанията –

също е само обективна и рационална,

като г-н Спок.

А когато определяте нещо

като обективно и рационално,

другата му страна –

субективната и емоционалната,

автоматично се оказва не-наука

или анти-наука или заплаха за науката

и просто не говорим за нея.

И когато чух, че

науката има култура,

всичко си дойде на мястото,

защото ако науката има култура,

културата може да се промени,

а аз мога да бъда носител на промяната,

който работи, за да промени културата

в науката навсякъде, където е възможно.

Говорех за моята наука

и после за значението

на субективните и емоционалните аспекти
в научната работа

и как трябва да ги обсъждаме,

поглеждах публиката

и всички бяха безучастни.

Не чуваха какво казвам

в контекста на конференция с 10 ПауърПойнт

презентации една след друга.

Опитвах отново и отново, конференция
след конференция,

но не успявах.

Бях в облака.

И в края на краищата успях да изляза от него

с импровизация и музика.

Оттогава, на всяка конференция, на която ходя

изнасям една научна лекция
и втора специална лекция,

озаглавена "Любов и страх в лабораторията" –

започвам я с песен

за най-големия страх на всеки учен,

а именно това да работим усърдно,

да открием нещо ново

и някой друг да го публикува преди нас.

Наричаме го "да те изпреварят"

и чувството да те изпреварят е ужасно.

Кара ни да се страхуваме да говорим един с друг,

което не е никак забавно,

защото сме се захванали с наука,
за да споделяме идеите си

и да се учим един от друг –

затова пея една блус песен,

която – (Аплодисменти) –

се казва "Отново изпреварен"

и ще помоля хората от публиката
да ми бъдат бек-вокали,

вашият текст е: "Изпреварване, изпреварване".

Звучи така: "Изпреварване, изпреварване!".

Ето и песента:

♪ Отново ме изпревариха ♪

♪ Изпреварване! Изпреварване! ♪

И после започваме:

♪ Отново ме изпревариха ♪

♪ Изпреварване! Изпреварване! ♪

♪ Отново ме изпревариха ♪

♪ Изпреварване! Изпреварване! ♪

♪ Отново ме изпревариха ♪

♪ Изпреварване! Изпреварване! ♪

♪ Отново ме изпревариха ♪

♪ Изпреварване! Изпреварване! ♪

♪ О, мамо, не усещаш ли болката ми ♪

♪ Боже, помогни ми, отново ме изпревариха ♪

(Аплодисменти)

Благодаря ви.

Благодаря ви за бек-вокалите.

И така, всички започват да се смеят,
започват да дишат,

забелязват, че има други учени около тях

със сходни проблеми

и започваме да говорим за емоционалните

и личните неща, които се случват
по време на едно изследване.

Усещането е сякаш огромно табу е било вдигнато.

И най-накрая можем да говорим за това
на научна конференция.

Учените отидоха по-далеч и
създадоха помежду си групи,

които редовно се срещат

и създават пространство за
разговори за емоционалните

и субективните неща, които се случват,
докато съветват студентите си,

докато навлизат в непознатото

и дори започнаха курсове

за процеса на научната работа,

за влизането заедно в неизвестното

и за много други неща.

Според моята представа,

точно както всеки учен знае думата "атом"

и че материята е изградена от атоми,

така всеки учен трябва да знае думи

като "облака" и "Да и..."

и науката ще стане много по-креативна,

ще направи много повече неочаквани открития

в полза на всички нас

и ще бъде също много по-забавна.

Това, което ви моля да запомните
от тази беседа е,

че следващия път, когато се сблъскате

с проблем, който не можете да решите

в работата или в живота,

има дума за това, което ще видите:

облакът.

Не можете да преминете през облака

сами, а заедно

с някой, който ви подкрепя

и отговаря с "Да и..." на идеите ви,

помага ви да кажете "Да и..."
на собствените си идеи,

увеличава вероятността, че

сред мъгливите нишки на облака

ще намерите онзи тих момент,

в който за пръв път ще зърнете

неочакваното си откритие,

вашето С.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)