Радостта от естествената коса

Шейен Кохрейн разкрива ролята, която текстурата на косата е играла в миналото на чернокожите в Америка -- от горещите инструменти за изправяне на ерата след Гражданската война, до хилядите жени в днешно време, които са решили да престанат да преследват общоприети вярвания и да започнат да приемат естествения вид на косата си. "Става въпрос за нещо повече от прическа", казва Кохрейн. "Става въпрос за смелостта, която е нужна, за да не се пречупиш под натиска на чуждите очаквания".

Аз съм от южната част на Чикаго

и в седми клас
имах добра приятелка на име Джени,

която живееше в югозападната
част на Чикаго.

Джени беше бяла

и ако знаете нещо за сегрегираната
демография в Чикаго,

вие знаете, че няма много чернокожи хора,

живеещи в югозападната част на града.

Но Джени ми беше приятелка

и често се виждахме
след училище и през почивните дни.

И така един ден си седяхме в хола у тях,

говорейки като 13-годишни.

И Роузи, сестрата на Джени,
беше в стаята с нас

тя седеше зад мен,
играейки си с косата ми,

а аз не обръщах много
внимание какво правеше тя.

Но по време на една пауза в разговора

Роузи ме потупа по рамото.

Тя каза: "Може ли да ти задам
един въпрос?"

Аз казах: "Да, Роузи, разбира се."

"Ти чернокожа ли си?"

(Смях)

Стаята се вцепени.

Тишина.

Майката на Джени и Роузи беше наблизо.

Тя беше в кухнята и дочу разговора,

и се засрами.

Тя каза: "Роузи! Не можеш
да задаваш такива въпроси на хората."

Джени беше моя приятелка и знам,
че тя също се почувства зле.

Аз ѝ съчувствах,
но всъщност не бях обидена.

Смятах, че Роузи не беше виновна, че
през 10-те си години на тази Земя,

живеейки в югозападната част на Чикаго,

тя не беше напълно сигурна
как изглежда един тъмнокож човек.

Това е нормално.

Но това, което ме изненада повече беше,

че през цялото време, което бях прекарала
със семейството на Джени и Роузи-

забавлявайки се с тях,

играейки с тях,

дори осъществявайки
физически контакт с тях,

чак когато Роузи пипна косата ми,

тя се сети да ме попита дали съм
чернокожа.

Тогава за първи път осъзнах

колко голяма роля има структурата
на косата в определянето на расата ми,

но също така и че тя има определяща роля
за това как другите ме възприемат.

Гарет А. Морган и
Мадам Си Джей Уокер са пионери

на индустрията за грижа за
косата на чернокожите

Те са най-известни с изобретяването
на кремове за коса с химикали и

уреди, изправящи чрез нагряване

създадени за перманентно
или продължително

променяне на текстурата на
косата на чернокожите.

Често, когато зе замислим за историята
на чернокожите в Америка

ние мислим за отвратителните действия

и бебройните несправедливости,
които ние като цветнокожи сме изпитали

заради цвета на кожата си,

докато всъщност след Граждаската война

точно косата на мъжете и жените
афроамериканци

била известна като
"най-определящата черта" на негрите,

дори по-определяща от цвета
на кожата им.

Преди да станат неотменна част

от многомилиардната индустрия
за грижа за косата

нашата зависимост от
инструменти и продукти

като кремовете и гребените
за изправяне на коса

били по-скоро средство за оцеляването
и напредъка на расата ни

в след-робовладелска Америка.

През годините сме свикнали с идеята,

че по-правата и по-дълга коса е
по-добра и по-красива.

Постепенно сме ставали обсебени

от идеята да имаме това, което наричаме

"хубава коса".

Това в общи линии означава:

колкото по-слаби са къдриците,
толкова по-хубава е косата.

И сме позволили на тези клишета да
създадат фалшиво усещане за йерархия,

което да определя коя коса е качествена

и коя не е.

Нещо повече: позволили сме на тези
погрешни разбирания

да нахлуят в себевъзприемането ни

и до ден днешен културната ни идентичност
като афроамерикански жени

е заразена от тях.

И така, какво правехме досега?

Ходехме на фризьор на всеки 6-8 седмици,

без да пропускаме,

за да подложим скалповете си
на агресивни изправящи химикали.

Това започвало от много ранна възраст-

понякога на 8-10 години-

и водело до окапване на косата,

плешивини,

понякога дори изгаряния на скалпа.

Горим косата си при температура
над 230 градуса Целзий

почти всеки ден,

за да е права.

Или просто покриваме косата си с
перуки или екстеншъни,

за да скрием корените и да ги оставим
да дишат,

без никой да ги вижда.

Възприели сме тези практики
в собствените си общности

и не е странно, че днес типичният идеал

за чернокожа жена- професионалист,

особено в корпоративна Америка,

обикновено изглежда така,

а не така.

И определено не изглежда така.

През септември тази година

един федерален съд реши, че е законно

при наемане компания да
дискриминира служителка,

ако тя има расти.

В този случай мениджърът

по наемане на персонал в Мобил, Алабама

е записан да казва

"Не казвам, че сте рошава,

но...

знаете какво имам предвид"

Какво е имала предвид?

Смятала е, че кандидатката е грозна?

Или може би е била малко по-афроцентрична

и с по-черен вид, отколкото ѝ е по вкуса.

Или пък не е свързано с афроцентричност,

а че е малко прекалено "urban"

за професионалната обстановка.

Може би наистина се е притеснявала,
че изглежда "заплашително"

и ще дразни и отблъсква клиентите.

Всичко това са думи, с които
често се свързват

естествените прически.

И това...

това трябва да се промени.

През 2013 година

доклад, публикуван от
Deloitte Leadership Center for Inclusion

за проучване сред 3,000 души
на висши ръководни позиции

на тенденциите на работното място
към "прикриване"

на различия във външен вид, разбирания,
принадлежност и асоцииране.

По отношение на прикриване,
свързано с външния вид,

проучването показва,

че на работното си място 67% от
цветнокожите жени прикриват характерни

черти от външния си вид.

От участниците, признали за
прикриване на база на външен вид,

82% са казали, че за тяхното професионално
развитие е от "донякъде важно"

до "изключително важно" да го правят.

Така, това е Урсула Бърнс.

Тя е първата афроамериканка-главен
изпълнителен директор на компания от Fortune 500,

на Xerox.

Тя е известна с типичния си външен вид-

така, както я виждате тук.

Къса, добре подстригана,
красиво оформена афро-прическа.

Г-жа Бърнс е това, което
наричаме "натурално момиче"

Тя проправя пътя и показва възможностите
на афроамериканските жени,

които се стремят да се издигнат
в корпоративната йерархия,

но желаят да бъдат с естествена прическа.

Но в днешно време повечето афроамериканки,

които възприемаме като лидери, икони
и модели за подражание,

все пак предпочитат да са с права коса.

Сега,

може би това е тяхното желание,

може би така се чувстват най-добре,

но може би-

сигурна съм в това-

част от тях смятат, че това
е било необходимо,

за да постигнат днешния си успех.

Движение за естествена коса
вече обхваща страната,

достига и до някои части на Европа.

Милиони жени вече изпробват какво означава
да се върнат към естествената си коса

и отрязват сухите, увреждани с години
краища,

за да възстановят естествените си къдрици.

Знам го, защото от около три години съм
поддръжник и посланик

на това движение.

След 27 години на обработка при висока
температура и със силни химикали

косата ми започна да показва
крайни признаци на изтощение.

Чупеше се,

изтъняваше,

изглеждаше много суха и цъфтеше.

Всички тези години на преследване на
общоприетото разбиране за красота,

което видяхме по-рано

и се отразиха.

Исках да направя нещо за нея,
затова започнах

нещо, което нарекох "предизвикателство
без топлинна обработка"-

въздържах се от използване на нагряващи
инструменти за оформяне на прическата си

в продължение на 6 месеца.

И като човек, роден в края на 20-ти век,

го документирах в социалните медии.

(смях)

Отразих как, въпреки нежеланието си,

отрязах 8-10см от косата,
която толкова обичах.

Документирах и как се мъчех да се науча
да правя естествени прически,

как се мъчех да свикна с тях
и да ги приема

и мисля, че наистина изглеждаха добре.

Документирах и как структурата на косата
ми постепенно започна да се променя.

Когато открито споделих начинанието си,

научих, че не съм единствената жена,
която преминава през това,

и че всъщност има още хиляди жени,

които силно желаят да го направят.

И така, те се свързваха с мен и ми казаха:

"Шейен, как направи онази
естествена прическа,

с която беше онзи ден?

Какви нови продукти използваш,

които са по-добри за структурата
на косата ми,

която започва да се променя?"

Или:
"Какво да започна да правя с косата си,

така че постепенно да възстановя
здравето и?"

Но разбрах и че има много жени,

които не могат да се решат
да направят първата стъпка,

защото са парализирани от страх.

Страх от неизвестното-

как биха изглеждали?

Как ще се чувстват с естествена коса?

И най-важното за тях,

как ще ги възприемат другите?

През последните 3 години,

след безброй разговори с приятели

и с напълно непознати от цял свят,

научих много интересни факти за това

как афроамериканките се
идентифицират с косата си.

И ако се върнем към мениджъра по подбор

от Мобил, Алабама,

бих казала: "Всъщност, не.

Не разбираме какво имате предвид.

Но има някои неща, които разбираме.

Разбираме, че когато чернокожите жени
заобичат естествената си коса,

това помага да противодействаме на
втълпеното на поколения твърдение,

че черното в естествения си вид
не е красиво,

или че трябва да се крие и покрива.

Знаем, че чернокожите жени изразяват
индивидуалността си

и се чувстват силни,

като редовно експериментират
с различни прически.

Също така знаем, че

когато ни приканят да сме с естествената
си коса на работното си място,

това потвърждава, че нашата
индивидуалност се цени

и ни помага да процъфтяваме и
да напредваме професионално.

С това приключвам.

Във времето на расово и
социално напрежение

приемането на това движение

и на други като него

ни помага да се издигнем над
ограниченията на статуквото.

Когато видите жена с плитки или къдрици,
падащи по гърба и,

или забележите колежка,

спряла да изправя косата си за работа,

недейте да ги заговаряте и да им казвате
колко им се възхищавате

и да питате дали може да я докоснете-

(смях)

Възхищавайте и се.

Аплодирайте я.

дайте ѝ пет,
ако така се чувствате.

Защото това-

това е повече от прическа.

Тук става въпрос
за себеприемане и самочувствие.

Става въпрос за смелостта

да не се поддадеш на натиска на
очакванията на другите.

И за това да знаеш, че като решиш да
се отклониш от нормата,

това не определя кой си,

а само разкрива кой си.

И накрая,

да бъдеш смел е по-лесно,

когато можеш да разчиташ на
съчувствието на другите.

Много се надявам, че от днес

вече можем да разчитаме и на Вас.

Благодаря!