Да се изправим срещу насилието на полова основа

Разговорът започва с една лична история за сексуално насилие, която може да бъде трудна за слушане. Но това е смисълът, казва гражданският журналист Мира Виджаян:
Говорейки смело за теми 'табу' е това, което ще промени всичко. Виджаян използва дигиталната медия, за да говори откровено за нейния опит с насилието на полова основа в нейната родна страна Индия - и подканва и други да проговорят.

Да говорим за даване и увеличаване

на правата е странно, защото
когато го правим

най-много ни въздействат
историите.

Искам да започна с една обикновена история

Какво е да си млада жена в Индия?

Прекарах последните 27 години от живота си

в Индия, живях в три малки града,

два големи града,

и ми се случиха няколко неща.

Когато бях на седем,

частен учител, който идваше вкъщи,

за да ме учи на математика, ме тормозеше
сексуално.

Той си слагаше ръката под полата ми.

Слагаше си ръката под полата ми и казваше,

че знае как да ме накара да ми е хубаво.

На 17, едно момче от училище

разпространи имейл, в който

даваше детайли на всичките сексуални
агресивни неща,

които може да ми направи,

защото не му обръщах внимание.

На 19 помогнах на приятелка,

чиито родители я бяха принудили да се
омъжи за по-стар мъж,

да избяга от този брак, в който той
я тормозеше.

На 21, когато аз и приятелка се
разхождахме

по пътя един следобед,

някакъв мъж си свали панталоните

и почна да мастурбира пред нас.

Викахме за помощ, но никой не дойде.

Когато бях на 25, вървях към вкъщи една
вечер,

двама мъже на мотор ме нападнаха.

Прекарах два дни в болницата,

за да се възстановя от травмата и
нараняванията.

През целия ми живот съм виждала жени —

от семейството ми, приятели, колежки —

които преживяват тези неща,

а рядко говорят за тях.

Просто казано животът в Индия не е лесен.

Но днес ще ви поговоря за този страх.

Ще ви говоря за интересния път,

по който поех и научих,
че този страх ме превзе.

Случилото се една нощ през декември 2012

промени живота ми.

И тогава младо момиче, 23-годишна
студентка,

се качила на автобус в Дели с приятел.

Имало шестима мъже в автобуса, млади мъже,

които можеш да срещнеш всеки ден в Индия,

и смразяващите факти от това, което е
последвало

беше показано отново и отново

в индийските и интернационални
медии.

Това момиче беше изнасилено неколкократно,

и изнасилвана с пръчка,

бита, ухапвана, и оставена да умре.

Нейният приятел е бил нападнат

и изпаднал в безсъзнание.

Тя умря на 29-ти декември.

И през времето, когато повечето от нас
тук

са се приготвяли да посрещнат новата
година,

Индия потъна в мрак.

За първи път в нашата история

мъже и жени в индийските градове

се събудиха с ужасяващата истина

за истинското състояние на жените в
страната.

Като доста други млади жени

и аз бях ужасена.

Не можех да повярвам, че

нещо такова можеше да се случи
в една столица.

Бях гневна и разочарована,

но най-вече се чувствах напълно и изцяло
безпомощна.

Но наистина, какво можеш да направиш,
нали?

Някои пишат блогове, други го игнорират,

някои протестират.

Направих всичко това, всъщност, всички
го правеха

преди две години.

И така в медиите беше пълно с истории за

всички ужасни постъпки,

на които бяха способни мъжете в Индия.

Бяха сравнявани с животни

и сексуално необуздани зверове.

Всъщност, това събитие беше толкова
чуждо и немислимо

в индийския ум,

че отговорът от медиите в Индия,

обществените медии и политиците, доказаха
следното:

Никой не знаеше какво да прави.

И никой не искаше да е отговорен за
случилото се.

Всъщност, това бяха няколко безчувствени
коментара,

които бяха направени

в медиите от видни хора

в отговор на сексуалното насилие срещу
жените като цяло.

Първият е направен от член на парламента,

вторият — от духовен водач,

а третият дойде от адвоката на
подсъдимите,

когато момичето се бореше за живота си

и почина.

Като жена, която гледа всичко това ден
след ден,

бях изморена.

Като писателка и защитник

съм писала много за жените,

но тогава разбрах, че е различно,

защото част от мен осъзна,

че също бях част от тази млада жена,

и реших, че искам да променя това.

И така направих нещо спонтанно,
прибързано.

Влязох в един граждански журналистически
уебсайт,

наречен АйРепорт,

и записах видео, говорейки за

това какво беше положението в Бангалор.

Говорих за това как се чувствам,

за реалността,

и за чувството на безсилие да се живее в
Индия.

След няколко часа блогът се
разпространи значително,

и коментари и мнения се изсипаха

от цял свят.

В онзи момент ми хрумнаха няколко неща.

Първо, технологията винаги беше подръка

за много млади жени като мен.

Второ, също като мен, повечето млади жени

не го използват много, за да изразяват
мненията си.

Трето, осъзнах, че за първи път

гласът ми придоби значение.

И така през отминаващите месеци

съобщих доста събития в Бангалор,

които не намериха място в обикновените
медии.

В парк Кубон, който е голям парк
в Бангалор,

събрах над 100 души,

където групи млади мъже дойдоха

и носеха поли, за да докажат, че

облеклото не е причина за
изнасилване.

Когато правех репортажа за събитията

почувствах, че имах задължение, че имах
поле за изява,

за да изразя емоциите вътре в мен.

Отидох на градския марш,

където студенти държаха табели с надписи

''Убийте ги, обесете ги.''

''Не бихте го причинили на майките и
сестрите си.''

Отидох на бдение със свещи,

където гражданите се събраха заедно,

за да говорят открито за проблема със
сексуалното насилие,

и записах доста блогове

в отговор на това колко бе тревожна
ситуацията

в Индия в онзи момент.

['Израстнал съм със сестри и братовчедки, които живеят в градове и чужбина, но никога не са се оплаквали за някакви ежедневни трудности както ти казваш']

Реакциите ме объркаха

Имаше много подкрепа чрез коментари
от цял свят, но

имаше и много гневни такива.

Някои ме наричаха лицемерка.

Някои ме наричаха жертва, защитник на
изнасилванията.

Някои дори казаха, че имам политически
мотив.

Но този един коментар описва

за какво точно разговаряме тук днес.

Но скоро след това щях да науча, че това
не беше всичко.

Колкото и силна да се чувствах

с тази нова свобода, дадена ми

от журналистическия канал,

аз се намерих в една непозната ситуация.

Миналият август, влязох във Фейсбук

и разглеждах общата стена,

и забелязах, че има линк,

който бе споделен от приятелите
ми.

Щракнах на линка; отведе ме

до една статия, качена от американско
момиче,

на име Микаела Крос.

Статията бе озаглавена

'Индия: Историята, която никога не искате
да чувате.'

И в този репортаж, тя описва своя опит,

сблъсквайки се със сексулния тормоз в
Индия.

Тя пише, 'Няма как да се подготвиш за
очите,

очите, които зяпаха всеки ден

с такова право върху тялото ми,

с никаква промяна в погледа,

след като го засичах или не.

Когато отивах да купувам плодове или
до шивач,

ме зяпаха толкова остро,

че ме режеха парче по парче.'

Тя нарече Индия рай за пътешественика
и ад за жените.

Тя каза, че е била преследвана, опипвана,

и мъже са мастурбирали пред нея.

Така, в онази вечер, репортажът се
разпространи масово.

Беше в медиите из целия свят.

Всички говореха за него.

Имаше повече от милион

виждания, хиляда коментара и споделяния,

и се оказа, че съм присъствала

на доста подобна ситуация.

Медиите бяха попаднали в порочен кръг

от мнения и изблици,

без абсолютно никакъв резултат.

И така онази нощ, както седях и се чудех

как да отвърна,

се озовах пълна със съмнения.

Виждате ли, като писателка, подходих към
този проблем

като наблюдател,

като индийка, почувствах срам и липса
на вяра,

а като активист, погледнах на нещата като
защитник на правата,

но като граждански журналист,

внезапно се почувствах много уязвима.

Имам предвид, че, ето ме, млада жена,

която използваше канал, за да

говори за собствения си опит,

и все пак почувствах неспокойство.

Разбирате ли, никой не ти казва,

че истинското оправомощаване идва от това
да си дадеш

позволение да мислиш и да действаш.

Оправомощаването е често създадено
да звучи като че

ли е идеал, прекрасен краен резултат.

Когато говорим за него, ние често

говорим за това да дадем на хората достъп
до материали,

и до инструменти.

Но всъщност, увеличаването на правата
е една емоция.

Тя е чувство.

Първата стъпка до това оправомощаване

е да дадем пълномощие на себе си,

ключът към независимата воля,

и за жените навсякъде,

независимо кои сме и от къде идваме,

това е най-трудната стъпка.

Страхуваме се от собствените си гласове,

защото означава признание, но това е,
което ни дава

силата да променим нашата обстановка.

Ситуацията, с която се бях сблъскала

бе с толкова много различни
реалности,

и не бях сигурна как да отсъдя,

защото не знаех какво би означавало
за мен.

Страхувах се да осъждам, защото не
знаех какво би било

ако нямах същите виждания като това
момиче.

Не знаех какво би означавало

за мен ако поставях под съмнение мнението
на някой друг.

Но също така беше просто.

Трябваше да взема решение:

Дали да говоря или да си мълча?

И така след дълго размишляване,

записах видео блог в отговор,

и казах на Микаела, че

Индия има различни страни,

и също се опитах да обясня,

че нещата ще се наредят,

и изявих моето съжаление за това, което тя
е преживяла.

И няколко дни по-късно, ме поканиха да
говоря

по телевизията с нея,

и за първи път, аз се докоснах до това
момиче,

което никога не бях срещала, и беше
толкова далече,

но същевременно почувствах като
толкова близка.

От както репортажът бе видян,

повече млади хора като никога

разговаряха за сексуално насилие в
университетите

и този, в който учеше Микаела

й оказа помощта, от която тя се нуждаеше.

Университетът дори взе мерки

да обучи студентите си и да ги снабди

с уменията, които са им нужни

да се изправят срещу предизвикателствата
като тормоза

и за първи път, аз почувствах, че не съм
сама.

Виждате ли, ако има нещо, което съм
научила

като активен граждански журналист

през последните няколко години,

е нашата потресаваща липса като
общество

да намираме начин, по който гласовете ни
да бъдат чути.

Ние не осъзнаваме, че когато се
изправяме и говорим,

ние не го правим само като индивиди,

но и представляваме общностите си,

приятелите си, връстниците си.

Повечето от нас казват, че достъпът до
правата на жените им е отказан,

но истината е друга, доста пъти

жените сами си отказват достъп до тях.

В едно скорошно проучване в Индия,

95 процента от жените, работещи в
идустрията с компютърни технологии,

авиацията, хотелиерството и кол центрове,

казаха, че не се чувстват в безопасност,
когато

се прибират сами след работа късно вечер.

В Бангалор, от където съм,

този процент е 85.

В селските райони на Индия,

имайки предвид неотдавнашните

групови изнасилвания в Бадон и атаки с
киселина в Одиша

и Алигар, които са известни там,

ние трябва да действаме много бързо.

Не ме разбирайте погрешно,

предизвикателствата, с които жените ще се
срещнат,

когато разказват техните истории,
са реални,

но ние трябва да започнем да преследваме

и да се опитаме да определим фактори,

които да участват в системата ни

а не само да преследваме медиите без да се
замисляме.

Днес, повече жени от всякога

се борят и поставят под въпрос

правителството в Индия,

и това е резултат от тази смелост.

Шестократно са се увеличили жените, които

съобщават в полицията за тормоз,

и правителството прие

Закон за Наказателното Право (Поправка)
през 2013

да защитава жените срещу сексуално
насилие.

Преди да сложа край на тази тема,

искам само да кажа,

че знам, че много от нас в тази зала си
имат своите тайни,

но нека проговорим.

Нека се борим срещу срама и разговаряме.

Може да е сцена, общност,

вашият любим човек, който и каквото
поискате,

но нека проговорим.

Истината е, че краят на този проблем

започва с нас.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)