Ананда Шанкър Джайант се бори срещу рака с танц

Известната танцьорка на класически индийски танци Ананда Шанкър Джайант беше диагностирана с рак през 2008. Тя разказва нейната лична история не само за това как се сблъсква с болестта, но как преминава през нея с танц, и изнаця представление, разбулващо метафората на силата, която й е помогнала да го направи.

(Музика)

(Хинди)

Това е ода към майката богиня,

които повечето от нас в Индия са научили като деца.

Аз я научих, когато бях на четири

на коленете на майка ми.

Тази година тя ме представи на танците.

И така започна

моята жажда към класическите танци.

От тогава -- изминаха четири десетилетия --

съм тренирала с най-добрите в тази област,

танцувала съм по цялото земно кълбо,

учих млади и стари,

създавах, съдействах,

хореографирах,

шиех богати гоблени

художествено майсторство, постижения и награди.

Коронясаната слава дойде през 2007,

когато получих на тази държава

четвъртата по-големина цивилна награда, Падмашри,

за моя принос към изкуството.

(Аплодисменти)

Но нищо. нищо не ме подготви

за това, което щях да чуя

на първи юли, 2008.

Чух думата "рак"

Да, рак на гърдата.

Докато седях безмълвна в кабинета на доктора,

чух други думи,

"рак", "стадий", "степен."

Дотогава, рак беше зодиак

знака на мой приятел,

сцена (стадий ) беше нещо, на което съм танцувала,

а оценки (степени) , нещо което получавах в училище

Този ден осъзнах

имах не добре дошъл, не поканен,

нов партньор в живота.

Като танцьорка,

знам деветте изкушения:

гняв, храброст,

отвращение, хумор

и страх.

Мислех си,че знам какво е страх.

Този ден, научих какво е страх.

Овладяването на големината на всичко това

и пълното усещене за загуба на контрол,

пролях изобилни сълзи

и попитах моя мил съпруг, Джейант.

Казах, "Това ли е? Това ли е края на пътя?

Това ли е края на танца ми?"

И той, позитивната душа, която е,

каза, "Не, това е само празнина,

дупка по време на лечението,

и ти ще се завърнеш към това, което правиш най-добре."

Тогава осъзнах

че, аз която мислех,че имам пълен контрол над живота са,

имах контрол само над три неща:

Мислите ми, умът ми--

образите, които тези мисли създавата--

и действията провокирани от това.

И ето ме, търкаляща се

във вихъра на емоциите

и депресията и какво имате вие,

с чудовищността на ситуацията,

искате да отидете на място където има лечение, здраве и щастие.

Исках да премина от там където съм

до там където искам да бъда,

и за това имах нужда от нещо.

Имах нужда от нещо, което да ме издърпа, да ме извади от всичко това.

И така изсуших сълзите си,

и заявих пред целия свят...

казах, "Ракът е само една страница от моя живот,

и няма да позволя тази страница да повлияе на целия ми останал живот."

Още заявих, пред целия свят

че аз ще управлявам,

няма да позволя на рака да управлява мен.

Но да тръгнем от там където бях

до там където исках да бъда,

имах нужда от нещо.

Имах нужда от идол, образ,

от клин

да запре този процес,

за да мога да продължа оттам.

Открих това в моите танци,

моите танци, моята сила, моята енергия, моята страст,

моят дъх за живот.

Но не беше лесно.

Повярвайте ми, определено не беше лесно.

Как запазвате куража,

когато преминавате от красива

до плешива за три дена?

Как да не се отчаяте,

когато, тялото ви е опустошено от химеотерапията,

изкачването на етаж по стълбите беше чисто изтезание,

за някого като мен, който можеше да танцува по три часа?

Как да не се съкрушиш

от отчаяние и мъка от всичко това?

Единственото, което исках е да се свия и да ридая.

Но продължавах да си казвам, че страх и сълзи

не са избор, който можех да направя.

Затова се довличах до студиото,

тялом, духом, всеки ден в моето танцуващо студио,

и научих всичко, което научих

когато бях на четири отново

преработвам, научих отново, прегрупирах се.

Беше неописуемо болезнено, но го направих.

Трудно.

Фокусирах се върху

образите от моя танц,

върху поезията и метафората

и върху философията на самия танц.

И бавно продължих напред

през отчаяната фаза на умът ми.

Но имах нужда от нещо друго.

Имах нужда от нещо, за да мина тази допълнителна миля.

И го открих в тази метафора,

която научих от майка си, когато бях на четири.

Метафората Махишасура Мардини,

от Дурга.

Дурга, майката богиня, безстрашната,

е създала пантеона на Хинду боговете.

Дурга, блестяща, окичена, красива,

неините 18 ръце

готови за битка,

докато язди нейния лъв

към бойното поле, за да унищожи Михасхасур.

Дурга, резюмето

да създава женска енергия,

или шакти.

Дурга безстрашната.

Създадох си този образ на Дурга

и всеки нейн атрибут, всеки нейн нюанс,

мой собствен.

Захранена от символиката на нейния мит

и страстта на моите тренировки,

донесох железен фокус в моя танц.

Железен фокус до такъв размер,

че танцувах няколко седмици след операцията ми.

Танцувах по време на химио и радиационните цикли,

въпреки неодобрението от страна на моя онколог.

Танцувах между химео и радиационните цикли

и го карах да ги съобрази

с графика ми за танцуване.

Това, което направих

е,че се изключих от рака

и се включих в танца си.

Да, рака беше само една страница от живота ми.

Моята история

е история за преодоляване на трудности,

обстоятелства и предизвикателства,

които живота ти подхвърля.

Моята история е за силата на мисълта.

Моята история е за силата на избора.

Силата на фокуса.

Силата на доведем

вниманието до себе си за нещо, което ни съживява

което ми раздвижва,

че нещо дори като рака става незначително.

Моята история е силата на метафората.

Силата на образа.

Моят беше този на Дурга,

Дурга безстрашната.

Тя също беше наречена Симханандини,

тази, която язди лъв.

Докато аз яздех,

докато изкарвах вътрешната си сила,

вътрешната си издръжливост,

въоръжена с това, което медикаментите предоставяха,

и продължих лечението

докато излизах да водя битката с рака,

молейки моите чужди клетки да се държат прилично,

искам да ме познават, не като оцелялата от рак,

а като победилата рака.

Представям ви откъс от тази работа

"Симханандани."

(Аплодисменти)

(Музика)

(Аплодисменти)