Четирите истории които си разказваме за смъртта

Философът Стивън Кейв започва с мрачен но завладяващ въпрос: Кога осъзнахте за първи път че сте смъртни? И по-интересно: Защо, ние хората, толкова често отричаме неизбежността на смъртта? В тази завладяваща беседа Кейв разглежда четири истории - общоприети сред цивилизациите - които си разказваме за да успеем да се справим със страха от смъртта.

Нека ви задам един въпрос.

Кой от вас си спомня първият път, в който

са осъзнали, че ще умрат?

Аз си спомням. Бях малко момче,

когато дядо ми почина.

Спомням си, че една нощ
скоро след това лежах буден

и се опитвах да си обясня случилото се.

Какво означава, че е мъртъв?

Къде е отишъл?

Струваше ми се, че някаква
дупка се е отворила в реалността

и го е погълнала.

Но, последва и по-страшният въпрос:

Ако той може да умре,
това може ли да се случи и на мен?

Тази дупка в реалността
може ли да погълне и мен?

Ще се отвори ли под леглото ми

за да ме погълне докато спя?

По някое време, всяко дете
научава за смъртта.

Това може да се случи
по различни начини

и обикновено се случва на етапи.

Идеята ни за смъртта се
развива докато порастваме.

Ако се опиташ да откриеш тайните кътчета

на своята памет,

можеш да си спомниш нещо,
което наподобява моето усещане,

когато дядо ми почина и разбрах,

че това може да се случи и на мен,

чувството, че след всичко друго

има една празнина, която ни очаква.

Този процес в детството

рефлектира процеса на
еволюцията ни като вид.

Точно както когато е имало време
в твоето развитие като дете,

когато разбирането ти
за себе си и времето

е достигнало по-възвишен етап

и си разбрал, че си смъртен,

по същият начин е имало време
в нашата еволюция,

когато разбирането на един
определен човек за себе си и времето,

е достигнало по-възвишен етап

и той се е превърнал
в първият човек, който да си помисли:

"Аз ще умра."

Това може да се разбере
и като наше проклятие.

Това е цената, която плащаме за това,
че сме толкова умни.

Налага ни се да живеем със знанието,

че най-лошото, което
може да ни се случи

един ден ще се случи.

Краят на нашите проекти,

надежди, мечти, на личният ни свят.

Живеем, в надвесeната над нас
сянка на личен

апокалипсис.

И е страшно. Ужасяващо.

И започваме да търсим
изход от ситуацията.

В моят случай, след като
бях пет годишен

това означаваше да попитам майка ми.

Когато първо започнах да питам

какво става след като умрем,

възрастните около мен навремето

започнаха да отговарят с
типичната за англичаните неловкост

и доза християнство,

затова най-често чувах,

че дядо ми сега

"ни гледа отвисоко,"

и че ако умра, което естествено
няма да се случи,

то и аз ще отида там високо.

Което направи смъртта
да звучи доста като

някакъв екзистенциален асансьор.

Това не звучеше много реалистично.

По това време гледах новини за деца

и беше ерата на изследването на космоса.

Винаги имаше ракети, които излитаха

в космоса.

Но, никой от космонавтите,
които се прибираха

никога не споменаваше
да се е срещнал с дядо ми

или други хора, които бяха починали.

Аз бях уплашен, затова

идеята да се кача на
екзистенциаления асансьор

и да посетя дядо ми,

звучеше много по-добре,

отколкото да попадна в дупка,
докато спя.

И заради това повярвах
на това обяснение,

въпреки че нямаше много логика в него.

Този мисловен процес,
през който преминах тогава

в детството ми,
и който в последствие съм

преживявал многократно,
като възрастен,

е резултат от това, което
психолозите наричат

предразсъдък.

Предразсъдъкът ни
кара последователно

да възприемаме нещo
по грешен начин,

да грешим в преценката и
оценката на реалността,

да я изкривяваме, да виждаме това,
което ни се иска да видим.

Предразсъдъкът, за който говоря,

действа по следния начин:

Провокирайте някого с факта,
че смъртта им

е неизбежна, и той ще повярва на

почти всяка една история, която

твърди, че това не е вярно

и че вместо това ги очаква вечен живот,

пък бил той и в екзистенциалния асансьор.

Можем да възприемем това
като върховният предразсъдък,

доказан в над четиристотин

емпирични проучвания.

Проучванията са гениални, но прости.

Ето как се осъществяват:

Взимате две групи хора,

сходни във всички значими аспекти,

и на едните от тях напомняте,
че са смъртни,

а на другите не, след което
сравнявате поведението им.

Така наблюдавате как
осъзнаванието на смъртността им се

отразява на поведението на хората.

Всеки път се достига
до един и същи резултат:

тези, на които им е припомнено,
че са смъртни,

са по-склонни да
вярват на приказки

за това, как могат да избегнат смъртта

и да живеят вечен живот.

Ето ви пример.
В едно скорошно проучване се

изучават две групи агностици,

хора, които нямат трайни

религиозни убеждения.

На първата група се дава задание
да си представят, че са мъртви.

Заданието на другата група е да си

представят че са самотни.
Впоследствие

им сe задават въпроси
за религиозните им убеждения.

Тези, които са си представяли
себе си мъртви,

са с два пъти по-голяма
вероятност да заявят

вяра в Господ и Исус.

Цели два пъти.

Въпреки че преди това
всички са били агностици.

Но когато се появи
страхa от смъртта,

те се втурват в обятията на Исус.

Това ни показва, че когато на хората
се напомни тяхната тленност,

те биват предразположени да вярват,
въпреки фактите --

и не става въпрос само за религията,

а за всяка една основана
на вярата система,

която им обещава някакъв вид безсмъртие,

била тя чрез слава,

потомство,

или национализъм,

обещаващ им да продължaт да живеят
като част от голяма общност.

Този предразсъдък е формирал

хода на човешката история.

Теорията за този наш предразсъдък,

доказан в над 400 проучвания,

се наричa теория за
управлението на страха,

а идеята й е простичка. Тя е следната.

Ние изграждаме вижданията си за света,

с други думи историите,
които си внушаваме

за света и нашето място в него,

за да можем да се справим

със страха от смъртта.

Съществуват хиляди различни истории

за постигане на безсмъртие, но смятам,

че въпреки привидното им многообразие,

те имат едва четири основни форми,

които стоят в основата им.

Можем да видим как те се повтарят

през вековете с малки промени,

отразяващи промените във всекидневието.

Нека ви представя накратко
тези четири основни

форми на историите
за постигане на безсмъртие

и да ви покажа

как ги преразказват различните култури

или поколения,

използвайки речника,
отразяващ ежедневието им.

Първата история е най-простата.

Хората искаме да избегнем смъртта,

и мечтата да живеем в същото тяло,

на този свят вечно,

е първата и най-проста история
за постигане на безсмъртие.

Макар и да звучи неправдоподобна
на пръв поглед,

тази история пристъства
във всяка една култура в

историята под формата
на мит или легенда --

бил той животворен еликсир,
извор на младостта

или нещо друго, което обещава да ни

помогне да сме вечно живи.

Древен Египет има подобни митове,

както и древен Вавилон и древна Индия.

В историята на Европа я
срещаме при алхимиците,

дори и днес ние продължаваме да вярваме

в тази история, само че разказана

с научни термини.

Така както преди един век,

когато били открити хормоните,

хората се надявали,
че това лечение

ще може да излекува
стареенето и болестите,

така и ние в момента възлагаме
надежди на стволовите клетки,

генното инженерство
и нанотехнологиите.

Идеята, че науката може да ни
излекува от тленността, обаче,

е поредната глава в историята за

магическия еликсир,

история, чиито корени се крият
в началото на цивилизацията.

Да се заложи всичко на идеята за
откриване на еликсир

и вечен живот

е рисковано.

Ако потърсим в историята всички,

които са търсели еликсир в миналото,

ще видим, че единственото общо нещо е,

че всички до един са мъртви.

Следователно ни трябва
някакъв резервен план.

Точно такъв се явявя
вторият тип истории

за безсмъртие -- възкресението.

Тази идея също започва с човека като тяло,

като физически организъм.

Тя приема, че човекът един ден ще умре,

но казва, че въпреки това,

той може да възкръсне
и да продължи да живее.

С други думи, да повтори делата на Исус.

Исус умира, прекарва три дни в гробница,

след което възкръсва и оживява.

Идеята, че всички ние можем
да бъдем възкресени и оживеем,

е общоприета -- тя е не само
християнска, но и

юдейска и мюсюлманска.

Желанието ни да вярваме на тази история

е вкоренено тъй дълбоко в нас,

че човечеството я претворява

дори и в епохата на науката --

в идеята за криониката, например.

Това е идеята, че когато умрете,

може да поискате да бъдете замразени,

докато в някой момент технологията

напредне достътъчно,

и ви размразят, излекувaт
и върнат към живота,

с една дума ви възкресят.

Така че някои вярват, че всемогъщ бог

ще ги възкреси,

докато други смятат, че това дело
ще бъде извършено от всемогъщ учен.

Трети обаче намират цялата тази идея
за възкресението,

за измъкването от гроба,

за някакъв недомислен филм за зомбита.

За тях тялото е прекалено
нечисто и не можещо

да гарантира вечен живот,

поради което те възлагат надеждите си
на третия вид история --

тази за безсмъртието на духа,

идеята че може да надживеем телата си

и душата ни да продължи да съществува.

В голямата си част хората

вярват, че имат душа,

а самата идея е в центъра на
много религии.

Въпреки че в настоящата си форма,

в традиционната си форма,

идеята зa душата e много
популярнa днeс,

ние продължаваме да я

претворяваме за
нашата дигитална епоха,

като например идеята, че

човек може да напусне тялото си

като качи съзнанието си, своята същност,

истинската си личност на компютър

и така да заживее в етера като аватар.

Намират се скептици, които твърдят, че ако

се разгледат научните доказателства,

най-вече тези на неврологията, то

те сочат, че съзнанието ви,

истинската ви същност,

зависят в огромна степен
от една определена част

от тялото ви, а именно, мозъка.

Самите скептици могат да намерят утеха

в четвъртия тип истории
за безсмъртието --

наследството, което хората оставят --

идеята, че можете да живеете

посредством следата,
която оставите на света,

така както великият гръцки войн Ахил,

пожертвал живота си в бой при Троя,

за да постигне вечна слава.

Преследването на слава
си остава и до днес

все така широко разпространено,

и в нашата дигитална ера

e по-лесно за постигане.

Вече не е нужно да бъдеш
велик войн като Ахил,

нито пък велик цар или герой.

Достатъчно е да имате
връзка с интернет и смешна котка.

Някои обаче предпочитат по-реално,

биологическо наследтво --
например деца.

Или пък се надяват
да продължат да живеят

като част от по-голяма общност --

нация или род или племе,

техния генофонд.

Отново има скептици,

които да подложат на съмнение дали

наследствотo действително е безсмъртие.

Например Уди Алън, който казва,

"Аз не искам да живея в сърцата
на сънародниците ми.

Предпочитам да живея в апартамента ми."

И така, това са четирите вида

основни истории за постигане
на безсмъртие,

а целта ми днес бе да покажа как

всякo следващо поколение ги преразказва

с мънички изменения,

така че да паснат нa времето си.

Самият факт, че тези истории
продължават да съществуват,

тъй подобни по форма,
дори в съвсем различни вярвания,

подсказва според мен,

че ние би трябвало да се
съмняваме в истинността

на всяка една отделна тяхна версия.

Фактът, че някои вярват,

че всемогъщ бог ще ги
възкреси за нов живот,

а други смятат, че ще бъдат
възкресени от всемогъщ учен,

подсказва, че вярата нито на едните,

нито на другите не
почива на доказателства.

По-скоро вярваме на тези истории,

защото сме склонни да им вярваме,

а това ни предразсъдък се дължи

на страха ни от смъртта.

Така че въпросът е дали

сме обречени да водим този си живот

водени от страх и отрицание

или сме в състояние да
преодолеем този предразсъдък?

Гръцкият философ Епикур бил на мнение,

че сме в състояние да направим това.

Той твърди, че страхът
от смъртта е естествен,

но не и рационален.

По думите му, "Смъртта не означава нищо,

тъй като докато нас ни има,
смъртта не съществува,

а когато смъртта настъпи,
нас вече ни няма."

Цитатa се използва често, но е трудно

да бъде осъзнат напълно,
да се възприеме изцяло,

понеже не е лесно

да си представим, че ни няма.

2000 години по-късно, друг философ,

Лудвиг Витгенщайн, е казал:

"Смъртта не е събитие от живота:

Не живеем за да изпитаме смъртта.

И така," добавил той,

"в този смисъл живота няма край."

Беше естествено за мен като дете

да се страхувам да бъда
погълнат от празнинатa,

но този страх не беше рационален,

защото да бъдеш погълнат от празнинатa

не е нещо, което някой от нас

ще преживее някога.

Преодоляването на този предразсъдък
не е лесно,

защото страха от смъртта е
дълбоко вкоренен в нас,

но когато разберем, че страха
не е рационален

и когато извадим на показ всички

начини по които той може
подсъзнателно да ни повлияе,

тогава може да зпочнем

да се опитваме да намалим влиянието му

върху живота ни.

Смятам, че помага да гледаме на живота

като на книга:

Както книгата е обгърната от кориците си

от начало до край,

така и живота ни е обгърнат
от раждането и смъртта,

и въпреки че книгата има начало и край,

тя съдържа далечни пейзажи,

екзотични герои и
фантастични приключения.

И въпреки, че книгата има начало и край,

героите в нея

не познават далечни хоризонти.

Те знаят само за моментите,
които изграждат тяхната история,

дори когато книгата е затворена.

Така че героите в една книга

не се страхуват да стигнат до
последната страница.

Дългия Джон Силвър не се страхува,

когато прочитате
"Островът на Съкровищата" докрай.

Така трябва да е и с нас.

Представете си книгата на вашия живот,

тя разказва за началото и края,
раждането и смъртта ви.

А вие знаете само какво се случва
между тях,

моментите от които се състои живота ви.

Няма смисъл да се страхувате

от това което е извън кориците,

преди да се родите,

или след като умрете.

И няма нужда да се тревожите
колко дълга е книгата,

и дали е комична или епична.

Единственото важно нещо

е да напишете добра история.

Благодаря.

(Аплодисменти)